Смесено сляпо творчество

Дойде Краят, за да сътвори всичко отначало и Земята коленичи гола пред Него.

Белите думи по черни друми ще скитат.

В един черен казан грозновата фея пееше весели песни за любов и страдания.

Гаргата прокле своето гнездо, което винаги напускаше.

Противно на всички приказки, една самодива откри своя принц и заживяха в заблуда до края на дните си.

Не е по-чиста сълзата от мечтаещите очи.

И беше зима, а сякаш семчиците напук покълваха, забиваха крехките си главички в снега и умираха бавно в студа.

Вълкът се усмихна на сърната и я прегърна да я утеши.

Конят от друга страна запя друга песен...

Винаги ще помня отлитащите снежинки.

Хората се затъжиха за нивите си, грабнаха мотиките и заудряха с тях по грамадните червеи.

Колко пъти ще претърсваш сънищата ми?

А тухлите мълчаха, зазидали истината.

Всичко е толкова просто.

Вождът запали лулата.

Слънцето изгаряше от вятъра, а слънчогледите наведоха главите си.

Не е за всеки бялата лястовица.

Котвата хвърли своя последен удавник и зашумя отново на юг.

Всеки облак да си знае вятъра.

Попът хвърли жена си през моста, върна се вкъщи и запали камината.

Малка светулка запали огъня със себе си.

И едно зайче се скри в хралупата си.

Щурци запяват песента на дъжда.

Или с други думи казано:

Млада баба не играе на хорото.

И не че това е краят, но някак си всичко затихна.

Ти говорил ли си някога с дъждовния червей?

Глухарчето глухо се разпиля в залеза и рибарят хвана своя последен улов.

Защото не всеки човек си играе с огъня.

И всичко това се случваше някъде...