Смисъл
Убегна ми смисълът. Този, несъществуващият, изнасиленият, отвратеният. Този, дето уж ни събираше. Направо избяга от мен. Като подплашена кошута. Аз съм ловец на емоции. Или поне ми се иска да бъда. Понякога ме обзема тягостното чувство, че всичко, което искам да задържа, умира като лед в топлината на ръцете ми и се стопява, изнизва се незабелязано като голотата на нощта. Всъщност нея никога не съм искала да я обличам в дрехи. Нито съм помнела своите, когато тънките ù, изящни пръсти са ги сваляли от разочарованието, полепнало като мед по кожата на тялото ми. Не съм студувала. Стигал ми е топлият ù дъх. Тя не ме е изоставяла. Винаги е имала време за мен. Даже когато не ме е чукала. Е, вярно, не ми звъни, не ме търси. Но се връща всяка вечер и ме намира. Чакаща. Привикнали сме една с друга. Дори съм убедена, че се обичаме. Знаеш ли, и ти ще се върнеш. Но не сега. А тогава сигурно няма да има смисъл.
© Ирен Попова All rights reserved.
