Някога много, много отдавна хората живеели спокойно и щастливо. От сутрин до вечер се трудели и били радостни и доволни от щедрото отплащане на земята за труда им. Сеели най-различни неща, с които се прехранвали. Отглеждали животни. Нямало още злоба, завистта не съществувала и всички били задружни и сплотени.  Но един ден  се появила Злата Орисница и омагьосала едно тяхно девойче.  Всички се разтревожили, защото момичето много се променило. Започнало да нагрубява околните, да крещи, дори разваляло и спъвало работата на другите. Хората започнали да го отбягват, а то още повече се озлобявало. Появявало се изведнъж  без да го очакват и правело пакости. Заповядвало им да му донасят разни неща без да се замисли и без да каже „моля ви!”. Накрая всички се възмутили от държанието му и спрели да изпълняват желанията му. Викали си, че то който не работи – не трябва да яде. Нека отново започне да се труди и с пот на челото изкарва прехраната си. 
         Но не станало така. Никой не знаел, пък и никой не се досещал, че в гората, където била къщата на същото това девойче, съвсем близо до нейния прозорец – изникнало отровно цвете. Същото това цвете – тровело с всеки изминат ден девойчето, чрез уханията си. Самото то , заедно със болната си майка живеели съвсем сами навътре в гората. Преди да се случи това – те двете по цели дни неуморно се трудели, но работата им била приятна и я вършели с песен на уста. В момента майката лежала болна, а момиичето бездействало до нея и умирало от глад и жажда.
          Един ден хората от околните къщи решили да изпратят някой от тях в техния дом, за да разбере какво става. Какво било учудването им, като видели болната жена, която лежала с мръсни дрехи в леглото си и била спресъхнали устни. Момичето също в окаяно състояние,  пък се било облегнало на прозореца и си играело с едно странно цвете. Същото приличало на шипка, само че с огромни черни плодове. В стаята миришело странно, може би от самото цвете, което наподобявало огромен бурен. Кошмарно. Още повече, че и мръсотията и смрадта в дома минавали всякакви граници. Хората, които били изпратени да видят какво става - се върнали в селището и разказали всичко на останалите. 
          – Това е отровно биле. Трябва да го изкореним. Трябва да запалим къщата, за да го отвъдим. 
         Те казали това, защото от другата страна били блатата и рано или късно заразата щяла да плъзне насам. 
          – Какво да правим!? – вайкали се жените.
          – Трябва да ги приберем насам и да се погрижим за тях! – отговаряли мъжете.
          – През това време ще обезопасим мястото – съгласили се жените, като допълнили:
         – Нали си спомняте за онази заточената тук преди време Принцеса.
         – Тя беше омагьосана! – казал някой отстрани.
         – Принцът, който развалил тази прокоба, бил запалил огън – допълнил друг.
         – Да и заедно с Принцесата се събудил и животът в цялата околност. Дори малките птичета разтръскалитогава крила и запяли, а светулките затанцували, сякаш нищо не се е случило. 
         – Само, че тогава на мястото на пожара изникна един огромен храст.
         – Може би, е издънка от  същото цвете!? – замислили се хората.
           – Трябва веднага да действаме!
          Така и направили. Прибрали жената с момичето и запа   лили омагьосаното място. Лумнал голям пожар. Цветето съскало и се извивало под огнените пламъци и сякаш                                плачело. Накрая спряло.             
         Мъжете бързо се заели с почистването на мястото. Изхвърлили надалеч боклуците и изорали земята. След това засадили цветя. 
           Изведнъж отнякъде зазвучала вълшебна мелодия. Те спрели и се заослушвали, а след известно време заспали на земята, като упоени.  Над мястото се извил свиреп вятър. Завалял ненадейно и сняг. Всичко стало бяло.
          – Ами сега!?- закършили ръце жените, които видели снега.
          – Какво ще ядем? Не можахме да приберем реколтата. Мъжете  също не  се върнаха. – вайкаха се те, без да знаят, че мъжете им са приспани от онази упояваща мелодия, която носи само злини.
          Само девойчето продължавало безгриижно сладкия си сън и не се притеснявало.
           – Да го оставим да поспи още малко - предложила едната от жените.
           – За пръв път заспа от месец насам и може би,  е надобро.
          – Добре! Нека поспи още малко! – съгласили се останалите.         
           Когато Слънцето, обаче обагрило небето в алено – жените потреперали от уплаха.  След това решили да бягат надалеч. Започнали да будят и  момичето.  
           – Ставай бързо! – викали му те.              
           – Защо ме будите в този ранен час!? – недоумявало то.
           – Виж какво е станало слънцето!? – отговорили му те.
           – Ох, а толкова сладко бях заспала, дори сънувах чуден сън. За един красив принц със странни одежди и една спяща Принцеса, която…         
          Жените запремигали учудено и задишали учестено.Зачакали да чуят краят на съня.
          – Какви сте ги намислили. Искам първо да се изкъпя,  за  да се разсъня и после ще ви разкажа цялата си приказка.
          – Момиче, нямаме никакво време за губене. Ето това е поредното доказателство, че наоколо още витае Злата Орисница.
          В следнащия миг - зловещ тътен раздрал небето и разтърсил гората. Хората се скупчили един  до  друг от страх. Огромният бор се стоварил съвсем близо до тях и едва не ги смазал. После углушителен шум  изпълнил гората с безпокойство. Малко преди следващото дърво да падне, се пояявил вятър, който започнал да вършее всичко наоколо и да го вдига във въздуха. Над главите им надвиснал огромен облак и ги поръсил с ледени капки вода. Хората стояли, като вцепенени докато леденият дъжд спрял и изведнъж станало много студено.
          Момиченцето и майката, сгушени една в друга били, онемели от този кошмар. Трябвало да направят нещо, но били толкова объркани, че дори лицата им били помръкнали от страх.                         
           Погледнали към небето и започнали да се молят. Друго не им оставало, освен да чакат да стане чудо.
         И ето, че се случило нещо. Снежната Фея се  появила и с вълщебната си пръчица предизвикала снеговалеж.                
          Хората изчакали да побелее всичко наоколо и луната да направи  лунна пътека между преспите в гората. Когато това станало – те тръгнали по нея.  Феята продължавала да умува по какъв начин да открие всички изгубени хора под снежните преспи. Прелетяла над селцето и се понесла над бялото поле. Изведнъж вятърът изпълнил въздуха с някакво познато ухание. Нямало съмнение какво било – приличало на онова цвете,  което причинило  много зло.
          Феята стиснала здраво носа си, за да не вдиша отровния мирис и полетяла към него да го изтръгне. В следващият миг - всичко засияло, дори зимната  нощ станала някак по-светла. Мъжете, които били приспани от отровното цвете също се събудили. 
          – Боже, какво е станало тук? – оглеждали се и се чудели на рязката промяна. После разбрали всичко.           
          Това се случило преди много, много години, когато това отровно цвете било малко и жителите нямали сили да си помогнат сами.
          Тогава за пръв път по тези места завалял сняг. За пръв път имало Зима.
          А от другата страна на света било тъкмо обратното. Там царувало лятото. Слънцето греело силно на воля. Децата играели в дворчетата на къщите си.  
          А тук царувала зимата. Ето че настанала нощ, изгрял полумесецът и заблестели звездичките. Всички били радостни и доволни  в очакване на появата на утрешния празник.  Само Злата орисница  не била доволна.  Тя не обичала този празник. Не обичала веселбата. 
         На сутринта - децата, които били излезли да играят на пързалката - намерили някакви бодливи клони, заровени в снега. Уболи се на големите им бодли и се разплакали.
          Злата Орисница се засмяла ехидно, останала доволна, че е причинила болка. Малките птички, които били тръгнали да търсят  храна също се разплакали, като видели трохичките си замръзнали.
          А в същото време Снежната фея летяла към другият край на света и не знаела какво става.
          Омагьосаното девойче отново започнало да се прозява и легнало да спи. Жените се спогледали и се завайкали.
          – Нима не изкоренихме цветето?
          – Нима не измръзнаха бодливите му клони, разхвърляни под снега?
          А наблизо до тях Злата Орисница слушала зад храстите и се усмихвала ехидно. Но както се смеела изведнъж нещо казало „Щрак!” и кракът й влязъл в капана, който сложили мъжете за лисиците. Завила тя от страшна болка. Загърчила се и затъркаляла надолу към реката. Овъргаляна в сняг, тя приличала на огромна снежна топка, която цопнала изведнъж в леданата вода. Повече не се чул звук.
           Мъжете се приближили да видят има ли признаци на живот, но не видели нищо. Злата Орисница изчезнала, като вдън земя, а през това време девойчето се събудило изведнъж и плеснало с ръце.
           – Да се залавяме за работа! – казало то и погледнало слисаните около себе си хора. 
          Жените мълчели, мъжете също.
          – Хайде, да започваме! Утре е Коледа! – и пъргаво скочило от леглото. 
           Запретнало ръкави и почистило къщата. После започнало с коледните приготовления. 
          Като видели това, жените се усмихнали най-после доволно и също се захванали за работа.
           Със Злата Орисница изчезнало отровното цвете. А с него и всички злини по този край. Хората отново заживяли весело и щастливо. Били задружни и сплотени. 
           Всичко това се случило много, много отдавна, но и до днес хората очакват с нетърпение появата на Витлеемската звезда. Коледният дух и до днес е жив.
           По Коледа се случват чудеса.