Снежната Кралица

Винаги в приказките и екранизациите, досега Снежната Кралица е представяна като една зла, красива и студена жена, която има за цел да разруши всяко добро и нежно нещо. Но аз ще ви разкажа друга приказка.

Имало едно време едно малко и сладко момиченце. То живеело заобиколено от любов и нежност. Като всяко малко момиченце, то обичало забавленията, смеха и игрите. Най-добрите му приятели били сивите зайчета и жълтите пиленца. Когато се научило да чете, светът на книгите за него бил най-предпочитаният и вълшебен свят и момиченцето прекарвало повечето от времето си четейки за смели герой и красиви принцеси. То живеело в свой собствен свят, където имало само доброта, нежност и любов. Сърцето му било пълно с тях и тя искала да ги даде на всички по света и така да го направи по-красив.

Един ден, както винаги се случва в приказките, се случило нещо, което преобърнало света ù. Сладкопойна чучулига кацнала на едно дърво, близко до къщата, където живеело момичето и запяла чудна песен:

- През девет царства в десетото, през осем морета, в  деветото, през седем планини в осмата... броди и скита сам един бял мечок. Мъка тежи на сърцето му, и самота гнети душата му... О, колко нещастен е той, о колко нещастен е той...

Чуло момичето песента и му станало любопитно и тъжно. Искала да научи повече от чучулигата и я заразпитвала, как можело да се стигне до това царство и да се срещне с белият мечок.

- При него се стига само в сънищата. Само  там можеш да преминеш планините, моретата и долините, които ви делят... Но ти защо искаш да отидеш при него? - попитала чучулигата.

- За да го направя щаслив, защото ми стана мъчно за него - отвърнало момичето.

- Нищо не ти пречи да опиташ, но внимавай за всяко нещо се плаща цена - предупредила я чучулигата и отлетяла натам, откъдето била дошла.

Сънувало момичето... Вървяло по път, но пътя бил много трънлив. Нозете му били целите изподрани и окървавени. Трудно се стигало то царството на белият мечок. Но то упорито продължавало да се бори с природните стихии... Изведнъж станало много студено. Лед сковал земята. Бели пухкави снежинки затанцували в простора. Момичето видяло следи от мечи лапи и тръгнало по тях. Те го отвели в една снежна гора, в която имало замък от лед. Ледът така искрял, все едно бил диамант. Момичето отворило високата, прозрачна врата и се озовало в осмоъгълна стая, по средата на която имало леден трон, на който стоял мечока.

- Здравей - плахо казало момичето. - При тебе дойдох.

- Защо? - с досада попитал мечокът.

- Ами чух една песен, в която се пееше колко си тъжен и самотен и ми стана болно за теб и реших да дойда да споделя щастието си.

Мечокът погледнал момичето с едното си око. Видял я трепереща от студ. Лицето, нозете и ръцете ù били премръзнали и започнали да посиняват.

- Коя си ти, че се осмеляваш да нарушаваш спокойствието ми! - ядосал се той. - И защо си мислиш, че аз  искам твоето щастие, да стане и мое... Аз нямам радост, която да ти дам. Аз не се смея, за да споделя смехът си. Аз имам страх, недоверие, отгечение. Ако ти харесват, вземи ги! Как очакваш някой да  ти даде това което няма! Глупачка!

Момичето тихо захлипало. Било много огорчено и наранено. То мислело, че като намериш сродна душа, някой който да прилича на теб и е достатъчно да излекуваш и себе си и него... Но, уви, това ставало само в приказките. Онези вълшебните, от нейното детство, които разказвала баба ù.

Събудило се момичето. Решило да не ходи повече при белият мечок. Но на другата нощ пак засънувало. Озовала се в леденият дворец, но този път  мечока го нямало. Седнала на трона му и я обхвало неизпитвано спокойствие. Ръцете и краката ù започнали да замръзват и да се превръщат в лед. Ледът обхващал цялото и тяло, лицето и най-накрая сърцето. Почувствала се толкова добре, от това че не чувства нищо - болката и тъгата били изчезнали, нямала нужда повече от радост, не искала повече обича или да мрази. Искала само това спойствие и летаргия да продължат завинаги. В това време се чуло ръмжене и зад прозрачната врата момичето видяло силуета на мечока, притеснено скочило от трона и едвам не паднало на леденият под. Мечокът влязал и възмутено попитал:

- Какво правиш пак тук? Не разбра ли, че нито искам да ми  даваш, нито аз искам да вземам твоите безценни дарове.

Момичето се уплашило много, но не помръднало от мястото си.

Мечокът изревал пред него ядосан, момичето отстъпило назад, подхлъзнало се и падайки ударило главата си в трона. Рукнала алена кръв, която обагрила всичко наоколо и станало някак топло. Колкото и да бил коравосърдечен мечокът отишъл до  момичето, сложил лапата си върху раната ù и тя спряла да кърви, докато напълно се затворила и излекувала като по чудо. Мечокът притежавал необикновен дар, за който никой незнаел. Момичето било още в несвяст, той я прегърнал и усетил мъничкото й топло телце и му станало някак мило и нежно. Държал я така, докато не се посъвзела и после едва ли не я отблъснал от себе си и пак загледал строго.

- Видя ли какво направи! Щеше да се пребиеш заради твоите наивни глупости. Хайде махай се и повече да не си стъпила тук!

Момичето неочаквано се усмихнало и по детски казало:

- Колко е хубаво в твоята прегръдка мечо. Навсякъде тук е студено, защото живееш в ледено кралство, но в меката ти бяла козинка и толкова уютно и топло. А ти не си толкова страшен и лош, колкото се правиш. Искаш ли да станем приятели?!?

Мечокът стоял вцепенен и безмълвен. Незнаел как да реагира, какво да отговори. Да я отблъсне или да я приеме. Ако я пусне да влезе в сърцето му и да й позволи да го опознае, какво ще се случи?!? Ще остане ли тя там или ще иска да избяга от студа и тишината?!? Ще може ли огън и лед да бъдат приятели?!? Ако я отблъсне, пък какво - той постоянно това правил и някак самотата вече гнетяла душата му и ставала непосилна. Подобни мисли се блъскала в мечешката глава и изведнъж се чуло хлопване на врата...

Мечокът излезнал от  транса, в който бил изпаднал и видял пред него как вратата на замъка се затваря и момичето си  тръгва... Продължавал да стои като вцепенен...Трескаво мислил и изведнъж взел решение...Затичал се след момичето и изревал:

- Стооой! Къде отиваш сега?!?

- Отивам там, от където дойдох - от топлината, нежността и любовта. Ти нали не ме искаш?!?

- Стой ти казвам! Или поне идвай, когато искаш, ще се опитаме да бъдем приятели, нали?!? - погледал я мечокът с добри и почти пълни с нежност очи.

Момичето светкавично и с все сила се хвърлило на мечешкият врат. Въпреки че му станало приятно мечокът се отръпнал и я свалил на земята,  казвайки:

- Е, да не прекаляваме с чувства, все пак. Я по-спокойно, много  си емоционална, а аз не съм свикнал така.

- Добре де, но аз ще съм си аз! А ти ако искаш ме търпи и не ме спирай прекалено много...

Така белият мечок и момичето се сприятелили. Тя идвала при него при всеки удобен случай. Странно било тяхното приятелство, но истинско и откровенно. Верно малко чудно, как момиче и мечок дружат. Как огънят се разбира с леда, но и двамата си били необходими и започнали да изпитват мъка и тъга, когато били разделени.

Момичето пораснало, станало хубава девойка. Обичала танците и забавленията, давала радостта и щастието си навсякъде, където отидела. Гледал я белият мечок с нежност и страх. Той толкова се бил привързал към нея, че когато ставало време да си ходи, не му се искало въобще  да е пуска, но знаел че трябва... Тежало му на сърцето, но не споделял и нищо не казвал. Страхувал се, че тя няма да иска да остане в неговото вечно ледено и вечно студено кралство, че ще й омръзне затвореният му и сериозен характер. От ден на ден душата му линеела и козината започнала да му потъмнява.

Забелязала, неговата приятелка промяната и се притеснила много, попитала го:

- Какво ти става мечо, защо така потъмняваш. Тежи ли ти нещо, болен ли си?!?

- Не, момичето ми, нищо ми няма - усмихнал се за пръв път мечокът, или поне се опитал, за да прекрие тъгата си.

Момичето се сгушило в него и прошепнало:

- Не ме лъжи! Приятели сме от толокова време, не съм глупачка, че да не забележа разликата. Има ти нещо, но трябва да ми кажеш какво, за можем двамата да вземем мерки и да те излекуваме.

Имам предложение за теб. Защо не дойдеш с мен, там в  моят свят.

- Не мога. Там ще умра, прекалено е топло.

- А може би имаш нужда точно от топлина, повече смях, забавления и веселие.

- Хайде, че стана време да си ходиш - сърдито казал мечокът.

А момичето се гушнало още повече в него и казало:

- Няма. Ще си ходя, когато аз искам или ако ти ме изгониш!

Някакво странно безсилие било обхванало мечокът. Било му омръзнало да се прави на силен, недостъпен и сериозен. Придърпал топлото телце към себе си още повече, покрил я с мечата си лапа, козината му засияла пак с белотата си и така заспали, та чак до сутринта.

А на сутринта някаво необикновенно щастие било обхванало и двамата. Момичето сънено се протегнало в мечата прегръдка, целунала го по бузата и обявила най-тържествено:

- Аз оставам тук! Не знам за теб, но на мен дори  снега и студа започнаха да ми харесват, покрай теб! И когато решиш, че нямаш нужда повече от мен, ме изгони. Виж как е заблестяла козината ти, хайде кажи ми, че причината не съм аз!

Мечокът нищо не казал, само се подсмихнал под  мустак и в очите му затанцували игриви пламъчета на удоволствие и щастие.

Така момичето станало кралица на снежното кралство, която давала обичта и нежността си и всичко станало ярко и вълшебно! Външният ù вид се променил моментално - на главата ù се появила диамантера коронка, която искряла върху тъмните ù коси, рокля от сняг обръгнал тялото ù, ръкавици и ботуши от тънък кристал се появили съответно на ръцете и краката ù. Тогава мечокът наметнал на раменете ù кожух от бяла пухкава кожа. Това било неговата кожа, която сменял всяка година. Направил ù ледена шейна, с която да може да обикаля кралството надлъж и нашир, а също така и трон до  неговият, за да може управляват заедно в снежната тишина, която на моменти се озвучалава от звънкият смях на кралицата, а той ръмжал от удоволствие когато го погалела с нежната си ръка.

Ето такава познавам аз Снежната Кралица, въпреки че тя може да бъде и друга... Студена и безразлична, зла и безмилостна, ако я предизвикат да бъде такава... Познавайки леда и студа, тя лесно приема негова форма, но това е с цел да защити сърцето си....

 КРАЙ

Това е типичният щаслив край в приказките и нали сме в приказка аз ви предлагам него. НО ако бяхме в реалността щях да ви предложа друг:

Мечокът не могъл да преодолее студа в сърцето си и леда в отношенията си. Момичето,  което вече било станало Снежната Кралица  затъгувала за слънцето и топлината. С  всеки изминат ден ставала все по-тъжна и раздразнителна. Разбрала, че не било достатъчно само да обичаш и да даваш, това  което  даже не  ти искат. И че нито хората, нито мечките се променят. И непотърсено добро, дори не само ненужно, но и грешно да се прави... Непотърсена любов не трябва да се дава... Но нали била наивна душа и вярвала в красиви и магични неща...Тя не можела да избяга от себе си...

 Един ден, докато се  разхождала в ледения дворец, една огромна ледена висулка се отчупила и се забила право в сърцето ù. Кралицата усещала как животът от нея си отива, но идвала свободата... Сълза се появила в едното ù око и усмивка изгряла на устните ù... Тя била свободна и душата ù отлетяла към Слънцето...