Снежният човек
Ех, колко бързо тече времето и ето, пак е зима. Снегът белее чист, пухкав, даващ надежда за добра година. Днес денят дойде така ненадейно, че хвърли в паника петлите. Сега те надуват гърдите си и гласовете им се носят от къща на къща, удрят се в заснежените покриви, заливайки все още смълчаните селски улички.
Баба Петра свали котленцето от огъня, после напълни две панички с мляко - нека изстине малко, че нейният старец не го обича горещо.
Къде се дяна тоз човек?! Видя ù се неспокоен, тази заран още преди първи петли взе да се върти и пъшка, ама мълчи, нищо не продумва. Напоследък много прегърбен ù се струва Йото, сякаш ходи на четири крака по двора. А как се катереше по липите, ухилен до уши, радвайки се на нейния искрен страх. Вече не смееше да го остави сам и все вървеше подире му. Сега къде ли се бави? Какво прави на студа толкова дълго време? Тя не издържа и излезе на чардака, така както си беше по чехли и без забрадка.
- Йоте-е-е, Йоте-е-е, къде си? Боже, какво те е прихванало?
Дядо Йото търкаляше една голяма снежна топка и вече се канеше да я поставя върху друга такава. По жълтите му бузи беше плъзнал розов цвят, очите му светеха трескаво под рунтавите вежди.
- Намери... вътре морков или чушка... и две въгленчета! - едвам промълви той, като се стараеше да прикрие тежкото си дишане.
- Да донеса ли и старата метла? - баба Петра забрави млякото и се втурна, залитайки обратно в собата.
Ето къде бил нейният! Докато се ровеше за копчета и шал в скрина, по сухите ù страни се стекоха сълзи бистри и горещи. Някога тяхното момченце слагаше на поредния снежен човек и копчета, и шал, и шапка. После дотърчаваше с зачервено от студа личице и я потегляше за полата навън. Дворът се огласяше от детските му викове и от нейния щастлив смях. Прегръщаше го и бързаше да стопли замръзналите му ръчички.
Малкото момченце сега е професор в Художествената Академия. Обикаля света, но все по-рядко намира време да се отбие при тях.
Баба Петра вече ровеше не в скрина, а в спомените си. Изсъхналите и напукани ръце галеха овехтялото детско шалче, а мислите пареха старото сърце... Дълго стоя така безмълвна, сякаш изсечена и изведнъж се сепна. Може би, защото се стресна, излизайки от това състояние, нещо я задуши. Някаква осезаема, неясна тревога я накара просто да изтича навън.
- Йоте-е-е, Йоте-е-е, Йотенце-е-е... Какво ти е?... Кажи ми, чуваш ли... моля те! Господи-и-и-и!
Дядо Йото беше паднал до почти готовия снежен човек и с една ръка го беше прегърнал в последния момент, търсейки опора в своя спомен. Старата жена коленичи бавно, целуна ледените му мокри ръце и воплите ù разкъсаха тишината.
Само снежният човек стоеше горд, непоклатим и бездушен.
1975 г.
© Иван Иванов All rights reserved.
