Снимката

 Навремето Ангел имаше приятел на име Тодор. Не, че сега вече няма, не са се скарали, но тогава си бяха други времена. Някак си всичко беше по – лесно. Родителите им работеха, изкарваха пари, изхранваха ги, обличаха ги, а от тях се искаше само да учат.

С Тодор израснаха в едно село близо до Чирпан. Осем години заедно учиха в основното училище и седяха чин до чин. По цял ден вършеха лудория след лудория и правеха черни иначе “просветните” дни на учителите. Я ще се целят с тебешири като някои от тях със снайперска точност улучваха учителката им по български език Петрова по челото, я на волейболното игрище някоя топка ще уцели учителя по физическо Попов по главата и ще му счупи очилата. Или пък ще влязат в хранилището, чиято врата отдавна не се заключва, за да измислят някой нов опит по химия. При все, че не знаеха кое се смесваше по – напред: вода със сярна киселина или сярна киселина с вода. Лятно време пък ще плиснат кофа със студена вода от втория етаж върху главата на някой нищо неподозиращ малчуган. Бяха пълни с много оригинални и гениални… идеи.

Незабелязано се изминаха тези осем години и дойде момента, в който всеки трябваше да избере какво ще учи и какъв път да поеме в живота си. Ангел още отпреди няколко години се беше заинатил, че ще учи във Велинград и че ще става горски. При него нямаше шест-пет. Подаде си удостоверението с отличните оценки и още на първо класиране едва не го разцелуваха тамошните учители. Така де.. беше приет с бал двадесет и седем от максимални тридесет точки, а Тодор все се колебаеше и беше като мерителна везна в турски дюкян преди Освобождението – ту щеше да учи в Пловдив и да става хладилен техник, ту щеше да се записва в гимназията във Велинград и да учат за горски с Ангел. Ту така, ту така.

Тъкмо Ангел си бе помислил, че съдбата ще ги раздели, но не. С триста зора и петстотин и една мъки Тодор хвана последния срок. Записа се и той горски да става. По стечение на обстоятелствата още пет години щуряха и вилняха и в средното училище. Неведоми са пътищата Господни. Завея ги вятъра по родопските чукари, където пет години се возеха в теснолинейката, от която иначе може да се наслаждаваш на прекрасна гледка, обаче и комшийката на Ангел, Спаска, която дори и баба на 74 години с колелото нагоре по баира може да развие по – висока скорост. Както и да е.

В четвърти курс или по новому 12 клас, понеже и двамата си бяха мераклии ловци се записаха за курсовете. От гимназията им дадоха предимството с взетата теория и през лятото три дена гърмяха като луди на стрелбището в Стара Загора. Сигурно толкова и през Априлското въстание не се е стреляло – гилзи хвърчаха наляво и надясно, цевите на пушките загряха и пареха като нажежено желязо от лятната жега и от честите и бързи изстрели, а по челата и на двамата се стичаше пот като из ведро. С малко зор, ама още на същата есен и двамата станаха редовни ловци.

На следващата година завършиха гимназията с отличен успех и прескочиха и това препятствие в живота. Прибраха се на село и точно тогава пътищата им се разделиха. Ангел го приеха студент, а Тодор започна да се занимава с животновъдство и изостави ученето.

Четири години Ангел учи в университета, завърши го и ще не ще замина да работи в София, където заживя на квартира при братовчед си.

Подобно на есенния вятър завихрящ опадалите жълти листа в невъобразим хаос и

мятащ ги в различни посоки, така и живота запрати двамата приятели в два различни къта на страната. Те работеха и изкарваха парите си, а сивото ежедневие за отрицателно време погълна изцяло съзнанието им. Вече нищо не беше както навремето.

Отначало те се чуваха от време на време по телефона, но с течение на времето се търсеха все по-рядко и по-рядко, докато накрая престанаха съвсем.

Ангел страдаше от това, че не можеше да ходи редовно на лов, затова в редките моменти, когато си идваше на село, хващаше пушката и два дена не го търси. Обикаляше горите и баирите като луд от тъмно до тъмно, а после хващаше влака и си заминаваше за София.

Случи се така, че през един мъглив есенен ден, някъде около Димитровден, Ангел си дойде на село. Влезе в стаята си, хвърли сака с дрехите на пода и веднага се лепна за оръжейната каса и я отключи. Извади пушката и започна да я чисти с памучно парцалче от дебелата смазка, а ловния мерак течеше в жилите му като придошла река пролетно време. Легна си късно вечерта, но на другия ден още рано – рано, облечен с камуфлажните дрехи се запъти към ловджийското кафене. Слънцето всячески се опитваше да пробие с крехките си лъчи свъсеното сиво небе, но поне в този ранен час това не му се отдаваше с особен успех.

След като влезе в кафенето, Ангел си поръча кафе на бармана и седна на една маса в дъното. Толкова рано сутринта помещението още не бе проветрено, въздуха беше застоял, а тежкия мирис на цигарения дим застинал като блатна мъгла над масите, натрапчиво дразнеше ноздрите на ранните посетители.

С отправен поглед през прозореца, Геле на големи глътки отпиваше от кафето си, когато вратата на кафето шумно се хлопна и на прага застана ниската, яка и набита фигура на Тодор. Устата на Ангел увисна от изненада, но веднага след това устните му се разтеглиха в щастлива усмивка. С Тодор не бяха се виждали от много време.

- Как си, Тошка? Как я караш? Забравихме се вече.

- Тъкмо щях да те питам същото. – очите на Тодор весело се смееха. - Вече и кравичките ми взеха да питат за тебе. Къде е Гелето? Къде се изгуби? Няма ли да дойде да ни види? Изгуби се той по Софията и не му се идва при животните на село. А пък пазачката ми, немската овчарка Лиза, онзи ден ме попита дали няма да й донесеш някоя дрънкулка от мола в София.

Екна задружен смях, а Ангел махна към бармана:

- Петьо пусни едно дълго кафе за Тошката за моя сметка.

Двамата се надпреварваха един през друг да си разказват кой какво е преживял за времето през което не бяха се виждали и не усетиха как  един по един започнаха да пристигат ловците и скоро кафенето се изпълни с глъчка и шум. Наоколо отново се разстла гъст цигарен дим. Председателят на ловната дружинка Иван написа груповата бележка, раздаде талончетата на ловците и един по един всички се изнизаха навън и се качваха по колите.

Ангел си взе калъфа с пушката и раницата и се метна в зеления “московец” на Тодор. Двигателя мъчително изръмжа, гърнето яростно изпука няколко пъти и те потеглиха след другите коли в колона към края на селото.

Минавайки покрай последните смълчани къщи пред тях се ширна необятното поле изорано и засято с пшеница и ечемик. Тук – там то бе прошарено от напоителни канали, бреговете на които бяха обрасли с тръстика и ракитак. Единственото което разнообразяваше есенния фон бяха малките неприбрани блокове царевица.

Разговорите между двамата приятели в “московеца” нямаха край, а настроението се покачваше с всяка минута. Не след дълго колоната от коли сви по един коларски път и се насочи към малката, сякаш скрита зад тънкия воал на есенната мъгла дъбова горичка,  на север от селото.

 Стигайки до сборния пункт – едно малко изворче, всички слязоха от колите, нарамиха пушките и след кратката инструкция по безопасност от председателя, ловците обсъдиха тактиката за лова, пожелаха си наслука и се спуснаха по горския път обсипан с мека прогнила шума и мокри стръкове трева. На места пътя бе изровен от колелата на циганските каруци и машините на горското.

Щяха да прогонят местността “Червената шума”.  Гоначите с кучетата щяха да тръгнат от акациевата горичка откъм съседното село Гранит, а стрелците се наредиха на позиции на така наречения “Средния път”, който си беше съвсем обикновен коларски път перпендикулярно пресичащ евентуалния път на дивеча.

Ангел застана на една полянка с добра видимост около двадесет-тридесет метра, зареди пушката с лисичи патрони и зачака. Пет, десет, двадесет минути, половин час, един час. Брех и кутсуз. Ни куче се чува, ни дявол. Върти се на едно място, не го свъртва. Много му се искаше да иде при Тодор, който беше на съседната пусия, малко по надолу по пътя и да си побъбрят. Една година не бяха се виждали, а в кафенето не можаха да се наприказват като хората.

Най – накрая Ангел не издържа, презрамчи старата двуцевка на рамо и закрачи по пътеката към Тодор.

Тодор го забелязва да идва по пътя между клоните със стичащи се по тях капки роса, усмихва се и не след дълго над тодоровата пусия се разнася благ и весел приятелски разговор. Бърбореха, разговаряха и забравиха и лисици, и дяволи що шетаха из гората.

По едно време Тодор се удря по челото и пита:

- Знаеш ли какво се сетих? Нося си цифровия фотоапарат. Ей го на, в джоба е. Ще можеш ли да ми направиш една снимка? И без това излизам веднъж годишно на лов. Та това си е историческо събитие. Трябва да го документирам. – казва той и подава лъскавия апарат в ръцете на Ангел.

Ангел го поема и започва да нагласява обектива.

- Застани ей там по на слънце та снимката да има по - хубави нюанси.

Тодор се разтъпва няколко крачки към храстите, където имаше едно малко слънчево петно, образувано от няколко прокраднали се слънчеви лъча под склопа на дърветата. Хванал в една ръка пушката, а другата леко отпуснал върху патрондаша, се наежва срещу фотоапарата все едно е Пенчо Кубадински застрелял поредния лъв в Африка.

Ангел вече наглася “мерника” на обектива и с усмивка на уста се провиква.

- Я малко се усмихне бе. Каже зелее.

Неочаквано в храстите зад импровизираната снимачна площадка се дочуват нечии леки стъпки по листата и докато Ангел се усети какво се случва, на обектива зад Тодор той ясно вижда как първо се появява остра муцунка, а след нея като змия се извива и тънкото лисичо тяло.

Ангел се стресва, несъзнателно натиска бутона за снимане и едва успява да извика:

- Тодоре! Лисица! Зад тебе!

Тодор шашардисано се обръща, вдигайки в движение пушката, ама лисицата да не е глупачка та да ги чака. С един скок се шмугва в гъсталака последвана от сватбарската стрелба на двамата фотографи. Бум, бам, тряс, прас. Патрони чок, лисица йок. Дълго време се скитаха двамата в гъстото да търсят следи от кръв, припотиха се няколко пъти, но без резултат.

- Тодоре, Тодоре, Тодоре. Цял ден висим на тоя лов, чакаме някоя лисица да мине покрай нас. Може ли така? Кажи ми? Точно за момент да решим да се снимаме и тогава да излезе. – Ангел все повече се ядосваше, цъкаше с език и попиваше с кърпичка потта челото си.

- Е сега, не го взимай толкова навътре. Хората са казали наслука. Погледни го от добрата страна. – Тодор радостно и насмешливо се усмихва. Кой ловец може да се похвали, че има снимка на която самия той се перчи с пушката си, а зад него в кадър е хваната лисица. Снимка та дрънка. Ще я сложа в рамка и ще я окача на стената вкъщи.

Еква задружен смях, който на вълни се понася над дърветата.

И този лов за двамата приятели приключи успешно.