***
Туп-туп...
Снегът блестеше с метален отблясък, сякаш Бог беше взел голямо парче арсен и го стриваше на снежинки. Малките смъртоносни кристалчета се сипеха от небето, задушавайки всичко наоколо с бялото си покривало. Беше тихо. Всъщност последният звук, който чу, бе от куршума, пронизал го в дясното бедро. Не можа да продължи – болката раздираше крака му при всяко движение. Кръвта се изливаше на плътни талази и рисуваше големи червени рози по девствения сняг. Лежеше и чакаше. Не се надяваше някой от другарите му да се сети за него и да се върне, за да го спаси – те вече бяха далеч, може би бяха стигнали лагера. В крайна сметка – на кого му пукаше за Саша, старото куче. Не се надяваше и на Бог – на това място дори Той нямаше да погледне. Единствено Смъртта щеше да дойде за него. Но не, не черният жътвар. Не се връзваше на картинката. По-скоро снежно бяла жена с червени устни и сребърни коси. Ледената кралица, помисли си той и се ухили. Ухили се на цялата ситуация. Ухили се на целия ж ...