Глава  двадесет и втора

Бяха изминали  два месеца от онази първа любовна нощ.  Отношенията им  бяха  станали странни. През деня Графинята беше все същата внимателна и сърдечна покровителка, а Симон - изпълненият с уважение и благодарност гост в дома на Мари-Клер. 

Но  когато нощта паднеше над небето на Париж, когато барове, кабарета, стриптиз клубове, театри и вариетета  се изпълваха с  любопитни туристи дошли от всички краища на света  за да разкриват потайностите на  “ Града – светлина”,  в замъка на графовете  Де Монморанси настъпваше пълна метаморфоза  в поведението на Графинята и Симон. 

Забулени от тъмнината на нощта, една жена и един мъж се отдаваха на откровената си страст. Падаха всички прегради и предрасъдъци. Ненаситно желание, дива страст, пълно освобождаване от вечните условности и стремеж за пълно проникване оцветяваха нощите им. Всяка клетка на Мари-Клер се превръщаше в женственост, всеко нейно движение беше изпълнено с жажда за нежност, глад за мъжка ласка, достигащ до похотливост и самоотдаване. Всяка  фибра на тялото ù неистово крещеше “аз искам”.

Симон забравяше кой лежи в обятията му. Изчезваха границите на произход, богатство,  на благодарност и уважение към благодетелката, респект пред благородничката –замъковладетелка. Тук,под балдахина на огромното легло, един син на природата задоволяваше сексуалния глад на една жена,  един див  ездач обяздваше  похотливата  самка. В тези необикновени часове Симон забравяше кой е, къде е, коя е жената до него. Забравяше всичко освен едно, да  я люби. Инстинктът  го караше да съчетава сила и страст, нежност и ласкавост,  ненаситно желание и необуздан стремеж за проникване. Този “примат” искаше да обладае всяка нейна клетка,  да се докосне до всяко кътче от тялото ù. Докато неговото гореше в обятията на нейното, устните им се сливаха, езиците им се преплитаха и образуваха неразгадаеми възли, които и най-умелият моряк на света не би могъл да разплете.

За разлика от дългите дни, изпълнени с труд и задължения, от мъчително изчакване на  тъмнината, нощите се изнизваха със скороста на светлината. Неуспели да задоволят безумните си желания,  жаждата на телата си и страстните им пориви, изгревът ги обгръщаше със своята пелена, за да ги свали на земята и върне в лоното на ежедневието.

Небето на Париж отново беше покрито с оловно сиви облаци. Ситен дъжд бавно се спускаше от него и излъскваше улиците, булевардите и площадите на многовековния град. Вдигнали яките на шлифери и пардесюта, парижани бързаха към зиналите уста на метрото. Редките птици, прелитащи над града, се чудеха на морето от черни куполи,  изникнали над главите на партижани. Тук-таме цветни петна подсказваха за пъстри чадъри в ръцете на забързани парижанки.

В камината на обширната  трапезария горяха огромни дъбови цепеници. Дълги пламъци и рояк искри, изригващи като вулкан, осветяваха периодично лицата на Графинята и Симон. Огромните свещи в сребърни канделабри хвърляха матова светлина върху напрегнатото лице на Симон и спокойните черти на Мари-Клер. Събота вечер персонала имаше почивен ден и двамата бяха сами в огромния замък. Наближаваше полунощ и Симон нямаше търпение да се оттеглят под балдахина на спалнята. Отказа десерта и кафето. Пиеше ароматното червено вино на бавни нервни глътки, а очите му не се отделяха от  лицето на Графинята, в очакване на знак, че вечерята е приключила.  Мари-Клер допиваше кафето си. Тази вечер нейният поглед, закован върху младия мъж, излъчваше   необикновена нежност и умело скривано безпокойство.

Вече няколко минути трапезарията беше потънала в катедрална тишина. Единствените звуци, които я нарушаваха, бяха пукотът на огъня и минутите, отмервани от огромния старинен часовник, стоящ от десетки години в дъното на трапезарията.

Мари-Клер допи прекалено бавно последните капки кафе от миниатурната чашка от костен порцелан. Сякаш искаше да изсмуче и следите от кафето по дъното и стените на изящно декорираната съдинка. Постави чашката върху чинийката, вдигна леко погледа си, за да го насочи право в очите на Симон и с абсолютно спокоен тон каза: “Бременна съм”. Тиктакането на часовника заприлича на великденското биене на камбаните на катедралата “Парижката Света Богородица”, сякаш самият Квазимодо ги беше яхнал и с цялата си дива страст изразяваше безнадежната си любов към Есмералда.

Симон седеше като човек, получил апоплектичен удар. Не беше способен да отвори уста, а камо ли да издаде какъвто и да е звук. Погледът му беше празен, лицето му стана като варосано, а ръцете му не бяха способни даже да покажат нервност. Беше се превърнал в тежко дишаща мумия. Дъхът му не беше спрял, а сърцето си чуваше в задната част на парализирания си мозък.

Черната “Волга” летеше към Пловдив. Кирчо Стамов и официалната му любовница Зора бързаха за града на “тепетата”. Днес се откриваше  първата изложба на новоизгряващата  самобитна художничка.  Съвсен не беше случайно избирането на “Стария град” за декор на тази първа по рода си изложба. Художничката никога не беше пипала четка, освен в отделенията в час по рисуване, където не беше с нищо забележима като талант. 

Сега рисуваше само с ръце и основните ù сюжети бяха пейзажи, натюрморти и цветя. Изложбата  съдържаше около двадесетина платна, две от които с огромни размери. Тези бяха вече откупени от Министерството на Стамов за личния му кабинет. Цветята  щяха да облагородят работното помещение на човека, създал най-много мъка и страдание на “враговете”си.

Изложбата беше наредена в салона на творческия дом на Съюза на българските художници и щеше да бъде открита от самия Георги Йорданов. 

На задната седалка на “Волгата” художничката се беше сгушила в обятията на любовника си, а той не беше се посвенил да бръкне в огромното деколте на тази творческа личност и да си играе с зърното ù. Присъствието на шофьора не ги смущаваше. Той беше свикнал. 

Колата мина през “Хисар капия”, зави надясно и след около стотина метра спря. Тясната уличка беше задръстена с коли и хора, очакващи появяването на художничката. Когато Зора слезе от колата, се чуха плахи ръкопляскания, на които тя отговори с дискретна усмивка на човек, необръщащ внимание на такива знаци на уважение. Тя стоеше  над тях. 

В изложбената зала настъпи суматоха при влизането на Зора, придружена от високопоставения си любовник. Откакто жена му беше сериозна заболяла и беше настанена в санаториум, двамата вече не криеха връзката си. В някои добреосведомени” кръгове се говореше даже за брак.

Посрещнаха ги директорът на Дома, главният уредник на изложбата и лично др. Йорданов. В залата беше пълно с председатели на творчески съюзи, заместник министри, генерални директори на стопански обединения и други високооставени личности... Имаше даже дипломати. Художничката не беше случайна личност. Зад нея, пред нея и от всичките ù страни стоеше Кирчо Стамов - “полицай номер едно” на държавата. 

Още преди официалното откриване на уникалната изложба, всички картини бяха откупени,  независимо от баснословните цени. Министерства, учреждения и стопански обединения се надпреварваха да купуват, естествено с обществени средства, оригиналните картини на самобитната художничка, някои от които бяха откровени “цапаници”, плод на шезофренични мозъци. Като първа по рода си изложба СБХ се бяха отказали от своя дял от продажбите. Жест към покровителя на тази новоизгряваща “творческа личност”

След вернисажа в салоните на “Новотела” бе даден коктейл на  официалните гости. На коктейла присъстваше целият  партиен елит на града, начело с бившата дружинна ръководителка от Карлово - “пловдивскто драже” както я наричаше народа.

Вечерта в президентския апартамент на хотела се състоя друго тържество. На него присъстваха само художничката и  любовника-меценат. Трудно беше да се определи  дали Зора беше по-талантлива като любовница или художничка. Кирчо Стамов нямаше никакви колебания по този въпрос.

Подготовката на всенародното честване на 1300 годишнина на Българската държава вървеше с ускорени темпове. Имаше още много средства, които чакаха да бъдат изразходвани. Произведения на изкуството, старинни ръкописи със съмнителен произход и псевдо-исторически находки се закупуваха след дълго търсене в далечни страни. Десетки хиляди долари, английски лири, френски и швейцарски франкове потъваха в джобовете на дипломати, посредници и комисионери, на търговци и съмнителни историци и експерти, доказващи автентичноста на находките. Във всеобщата еуфория, обхванала страната, никой не обръщаше внимание на баснословните разходи. Даже  в Мексико и в съкровищата на маите се търсеха следи от похода на Аспарух към долината на река Дунав. Особено активен в изследванията си беше българският посланик в Гватемала, който случайно беше женен със сестрата на художничката Зора.

Посланик Димитър Ставрев беше преместен тук по негово желание. Макар и в Африка, Мароко беше често посещавана страна и неприятните срещи трудно можеше да бъдат избягнати. Миналото на съпругата му хвърляше дебела сянка върху сина на партизанина  Богомил Ставрев - Чочо и стана причина за доброволното им преместване в тази бедна  страна на Централна Америка. Животът в столицата Гватемала Сити не беше интересен, но за сметка на това много евтин. Две трети от населението, главно индианци и метиси, живееха на ръба на бедността. За сметка на това шепа  свръх богаташи концентрираха огромен процент от националното богатство. Тук можеше да срещнете както средновековни феодали с десетки супер скъпи автомобили е гаража си и стотици прислужници, слугини, градинари, камериерки и домашни помощници от всички раси, така и робовладелци, собственици на милионна армия от “роби-работници и длъжници”, които и за два живота нямаше да могат да се освободят от ръцете на своите “работодатели-кредитори”. Тази финансово-политическа върхушка гледаше даже на чуждестранните дипломати като на хора втора ръка. Женеха се и омъжваха помежду си, пращаха децата си в най-престижните университети на света. Ако децата им нямаха способността да учат, което не беше за учудване при техния начин на живот, купуваха дипломи и се кичеха с титли и съмнителни научни степени.

Бонка беше родила трима бъдещи дипломати. Тя не можеше да си представи друга професия за синовете си. Беше все така апетитна и женствена, умееше да се харесва на мъжете от тяхното обкръжение. Малцината българки от мисията непрекъснато клюкарстваха по неен адрес, а мъжете  се усукваха около нея като котета около купа мляко,  всеки с желание да си близне малко от апетитното парче. Но Бонка не беше вчерашна. В това мини общество всеки знаеше всичко за всекиго. Всеки следеше кой какво купува, от кой магазин пазарува, какво яде и как се облича. Тайни нямаше за никого. Даже шифъра на радиста беше записан на таблото  в канцеларията на и.д консула. Роля изпълнявана с огромен успех от самата съпруга на г-н Посланика г-жа Бонка Ставрева. За две години беше издала една виза на студент заминаващ да следва в България. Младежа беше син на генералния секретар на Комунистическата партия на Гватемала и щеше да учи за сметка на степендия отпусната от българската държава. Нали трябваше да се помага на  “братските Партии”. Неотдавна консулшата беше заверила и едно генерално пълномощно на същия този Хулио Бандерас, с което баща му  го упълномощаваше да тегли пари от сметката на поиверената му Партия. Ами кой знае доколко българската стипендия щеше да покрива разходите му в Европа. Нали докато следваше,  младия гватемалски комунист трябваше да изучи живота на другите европейски страни, за да приложи наученото в бъдещата си работа в Родината. Те се надяваха да стане революция и ГКП да вземе власта и парите на богатите. Тия последните и хабер си нямаха за въжделенията на “комунистите”. Не бяха чели даже Комунистическия манифест, а камо ли “Капитала” на Маркс.

Синьора Амбасадор се излежаваше в плетения хамак в градината на Резиденцията с моден журнал в ръка.  Под сянката на огромния кипарис Бонка се чувстваше прекрасно. Над главата й, по клоните на вечно зеленото дърво се гонеха две пъстри папагалчета и весело си споделяха приключенията от предната нощ. Слънцето още не беше достигнало до зенита си, а денят се очертаваше много горещ.  Бонка имаше нужда от малко прохлада. Стана, хвърли полупрозрачния пенуар  върху хамака и се насочи към бъбрековидния басейн. Бавно слезе по ниските стъпала и кристално чистата вода обгърна  закръгленото, но стегнато тяло на синьора Амбасадор като копринена ръкавичка престояла  цяла нощ в хладилника. Метиската-камериерка остави подноса на малката масичка до плетената люлка. Мадам Бони можеше да се освежи с пресно смляно колумбийско кафе и фреш от гуава и маракуя, след като се разхлади в басейна. Денят едва започваше в резиденцията на българския Посланик в Гватемала.