СОФИЙСКИ  РОМАН

                                                            Глава седемнадесета

        Брюксел се готвеше да празнува Коледа. Градът беше добил необикновено фееричен вид.   Целият център беше  залят с разноцветни блестящи светлини, които предизвикваха чувството за нашествие на  приказни светлинни гиганти в чудновати цветове.

Коледният пазар носи името на “Зимни удоволствия” и обхваща голям периметър  в централната част на града.  “Големия площад”, площадът на църквата “Света Екатерина”, “Рибният пазар” площадът пред  Борсата се превръщат в гигантска сцена на музикални прояви, арена на улични артисти, клоуни, жонгльори, акробати и магьосници, които от ранна сутрин почти до полунощ забавляват жителите на града, както и хилядите туристи  дошли да празнуват най-голямия християнски празник в столицата на Белгия. Над 200 павильона предлагат всевъзможни произведения на белгийските майстори от града  и селото. Тук ще намерите  всичко  необходимо за Коледната трапеза,  на този пазар се предлагат всички гастриномически плодовете на белгийската земя, прочутата бира и световноизвестният белгийски шоколад. В павильоните на Коледния пазар ще откриете хиляди нови идеи за подаръци, оригинални сувенири за спомен от градът разположен на брега на река Сенн.

За Коледните празници прекрасният “Голям площад” е превърнат в една светлина феерия, в спектакъл на множество блестящи светлини, площадът е осветен като гигантско Коледно дърво,  по средата на който е намерила подслон  гигантска елха украсена с светлинни ефекти, които правят  площада  изключително красив. Традиционната пързалка на “Монетния площад”, кани желаещите да се попързалят под такта на виенски валсове.

Вече няколко часа Марта и Албер се разхождаха из Коледния пазар. Той представляваше спектакъл какъвто тя никога не беше виждала до сега. Направо беше зашеметена от светлините и красотата на декорацията, от разнообразието на предлаганите лакомства, от  огромния избор на сувенири и подаръци за бедни и богати, за малки и големи, за местни и чужди. За всекиго имаше нещо ново, нещо интересно, нещо  което до сега не беше виждал.

Пиха горещ пунш, ядоха шоколад, не отминаха и пържените картофки с халба бира. И двамата не бяха усетили, че вече час се разхождаха хванати ръка за ръка.

Беше Бъдни вечер и около тържествено украсената с борови клонкии маса , освен семейство Шампаньол, и българската им гостенка, на празничната трапеза,  Анна беше поканила свекърва си, както и сестра си със съпруга и двете им дъщери.

Точно в 9 часа, Анна даде знак на мажордома и в обширната трапезария тихо зазвуча “Света нощ”. Започна размяната на подаръци. Марта беше донесла един красив рекламен албум “България”, печатан в Италия,  и три плочи с българска народна музика, които беше взела от културното аташе на посолството.

Когато размяната на подаръците завърши и всички бяха седнали на местата си в очакване на десерта, по знак на майка си, Албер стана, отиде до Марта, която седеше до сестра му Анабел, и я помоли да стане.  Коленичи пред обърканата Марта и каза: “ Марта, ще приемете ли да станете моя съпруга?”

Невъзможно е да се опише изненадата, объркването на младата българка. Тя не виждаше нищо и никого около себе си, въпреки, че всички присъстващи бяха станали на крака, с изключение на бабата на момчето, защото беше трудно подвижна, в очакване на нейната реакция. Бяха готови да изразят радоста си, ако Марта кажеше “ДА.”

Марта беше като парализирана, беше се превърнала в мраморна статуя, неспособна нито на жест, нито да издаде звук. Всеки секунда беше час. Момента беше неописуем.

Марта се опита да каже нещо, но от устата й се чуха само несвързани звукове. Анна, разбирайки шока в който беше изпаднало момичето, отиде до нея и я прегърна. “Марта, ние всички много искаме да станеш член на нашето семейство”. За първи път Анна й говореше на “ТИ”. И повтори: “Много ще се радваме”!

Посъвзела се от първоначалния шок, Марта се огледа, всички станали на крака, очакваха нейния отговор.

- Извинявайте, трябва да се обадя на баща си в София, може ли?

Поднесоха й телефона, набра 88-00-95.

На телефона беше леля й Бистра. Поиска да говори с баща си. Обясни  му накратко. На зададения от баща й въпрос каза “да, татко”. След минута, постави телефонната слушалка на масата, обърна се към Анна и каза “ДА”. Беше се объркала от кой идва предложението.

На 14 март 1960 година, само три дни след 20-тия й рожден ден, Марта и Албер станаха “мъж и жена”.

През юни същата година Кирил Абаджиев беше отзован. Дипломатическата му кариера беше приключила. Това ускори развода му с Виола, която нямаше никакво намерение да бъде съпруга на селски даскал. Имаше опит на дипломатша, беше хубава и само на 39 години. В нея имаше още много хляб.

Новата 1960 година се оказа много плодотворна за младото семейство Албер и Марта Шампаньол.

През месец юни завършиха  втората година от следването си. През Август заминаха  за България на гости при татко Евгени, който беше на върха на щастието, посрещайки любимата си дъщеря и младият й съпруг. Леля Бистра  също беше по своему щастлива. Освен радоста от завръщането на Марта, възможноста да покаже всичките си таланти като кулинар, превърнаха в безкраен празник, дните прекарани с младата двойка.

Марта и Албер прекараха вълшебна двуседмична почивка в хотел “Астория” на Златните пясъци, където се забавляваха денем и нощем, използвайки прекрасния плаж, кристално чистите води на морето и наситения с танци и любов нощен живот.

Алберт беше зашеметен от красотата на Копривщица, а  посещението на Рилската обител,  го беше омагьосало до такава степен, че по неговите собствени думи “ му се искало да падне на колене по средата на двора на манастира”.  Тук  лично дядо Йосиф, игумена на манастира,  дългогодишен приятел на професора, благослови младата двойка според традициите на Българската Православна Църква, по време на  тържествен сватбен ритуал. Леля Бистра и татко Евгени поеха ролята на  кумове.

През септември, младите съпрузи продължиха учението си в Академията, а в края на месеца Марта сподели с Албер своето майчинство.

Анна беше изпаднала в еуфория научавайки новината, че ще става баба, а татко Пол им подари спестовна книжка със солидна сума на “името” на бъдещето им дете. Името щеше да бъде уточнено по-късно. Това стана на 1 юни 1961 година, когато се роди Лина Шампаньол, кръстена на прапрабаба си  баронеса Елинор Д’ Aнетан.

Лина беше на четири годинки когато за пръв път пристигна в България. На аерогара София бе  дошъл да я посрещне  дядо Евгени. Когато стюардесата доведе малката пътничка с раничка на гърба и чантичка с личните й документи  закачени на врата, и я предаде на дядо й. Професорът не можа да задържи ни радост, ни  сълзи, прегръщайки  за първи път внучката си на българска земя, а малката Лина беше обвила силно малките си ръчички около врата  дядо си.  Големите й сини очи бяха изпълнени с малка доза страх  и много любопитство.

Лятото беше горещо. Паважа се нажежаваше до червено и даже Витоша не можеше да разхлади нощите на софиянци. Затова лятно време столичани бързаха да наемата някоя стаичка в Княжево, Бояна или Владая, та децата им да прекарат лятото на чист въздух по  полянките в подножието на планината.

Професор Евгени Теодосиев отдавна беше купил една стара селска къща по склоновете на Ихтиманска средна гора в една от 25-те вакарелски махали. Къща с много стара история.

        Човешки крак не беше стъпвал по тези места. Само зайци, змии, птици разни, а понякога и по едри диви животни минаваха по ливадата, осеяна с цветя.  Нежният синчец, дребната незабравка, кърпикожухчето, дивата мента и маточината другаруваха с паламидата, дивия чесън, лайкучката и мащерката. А печурките и челядинките допринасяха за обогатяване на палитрата от цветове и аромати на големата поляна,  край боровата гора на южния рид на Циганката. Осите и пчелите жужеха от сутрин до вечер и събираха божествен нектар, който отнасяха Бог знае къде.

          Зимно време гладни вълци търсеха жертви, а лисиците,  нарамили красивите си опашки,  дебнеха някоя заблудена кокошка от долните махали.

      Пролетно време, когато тревата беше сочна и хрупкава, млади овчари и пастирки идваха тук да нахранят стоката си, па и дивите пориви на плътта си. Дива беше тяхната страст и всичко ставаше без много думи, клетви за верност и вечна любов. Деца на природата, те се подчиняваха несъзнателно на  нейните закони. Зимно време стоката се прибираше, поляната се покриваше с дебел снежен кожух, и само тук-там се виждаха следи от глиган, подгонен от кучетата на близката махала.

   Тук, на тази поляна, Пано за пръв път беше чул гласа на чорбаджи Богдановата щерка. Тук за пръв път Пано другоселецът бе целунал напетата мома и в искрящите ù като въглени  очи бе видял желанието и скрития огън на младата чорбаджийка. Лиляна беше висока и стройна като тополите край Мечковци. Тялото ù беше гъвкаво и надарено, като тялото на горска нимфа. А кога запееше, и пилците в гората млъкваха, за да се чуе Лиляниния глас.

На тази поляна Пано беше построил своята къща и сега цялата махала носеше неговото име.

Във  вакарелската махала Пановци, професорът беше купил една стара селска къща,  и тук семейството му прекарваше на хладинка летните горещници.

Къщата беше стара, престара. Тя помняше  кога копаха темелите ù. Кога зидаха дебелите каменни стени на мазето, което щеше да служи и за обор на кравите и воловете. Спомняше си за огромните снопи, дренови и лескови пръти,  необходими за изплитането на чатмата. За купешките турски керемиди  необходими за огромния покрив.

    Хубав и незабравим бе денят, кога изградиха пещта за хляба, както и първата фурня топли туртета изпечени в нея.  Спомни си за първака потекъл от чучура на казана скрит в килера, колко бяха весели,  и мъжете , па и булките им,  след тоя първак.

След хубав ремонт, претрасване на покрива, измазване на  външните стени, и подовете, къщата беше добила едно отдавна забравено очарование. Старата къща беше заживяла  нов живот.

Одайчето беше приспособено ка кухня,  зазиданото  старо огнище беше възстановено, а малката кьошка се превърна в огромен чардак, където  в края на седмицата, вечер се събираха на хапване, пийване и сладък мухабет, няколко приятелски семейства, които заразени от селската идилия, бяха последвали Професора в тази малка забутана вакарелска махала.

Колата спря пред старата къща и веднага беше заобиколена от няколко селски кучета, които посрещнаха новодошлите с  весел лай. Лина се страхуваше да слезе от колата, и се наложи дядо й да я вземе на ръце. Кучетата скачаха радостно около тях, а малката Лина се притискаше все по-силно към дядо си.  Влязоха в двора и кучетата успокоени се разпръснаха из махалата.  В двора остана само едно голямо красиво куче с бежово-бяла окраска на име Рони.  Лина инстинктивно почувства приятелското отношение на селското куче към нея, и когато Рони се доближи до детето и го близна по ръчичката, Лина не се изплаши, а погали Рони по острата козина. И малката белгийка, дълги години се радваше на приятелството на красивото селско куче на име Рони. И когато понякога се налагаше Професорът да слезе в града и Лина оставаше сама с леля Бистра, детето успокояваше страха на Бистра,  напомняйки, че Рони ги пази.

В махалата имаше много деца. Едни живееха тук целогодишно, други бяха дошли с баби и дядовци, да прекарат летните месеци. А родителите идваха в петъk вечер или събота сутринта да починат и да донесат храна за през седмицата. Лина бързо се сприятели с децата и по цял ден тичаше с тях по поляните, играеше с тях на разни игри. Бързо проговори български, и когато играеха на  “държави”, тя винаги избираше България. Беше странно, че никога не пожела да бъде “Белгия”.

Лина с голямо удоволствие помагаше на дядо си и на леля Бистра е градината. Събираше ароматни ягоди, береше джанки за “пановската перла”  на дядо си, чакаше с нетърпение узряването на първите череши, които косовете изяждаха преди още да са ги опитали. Дебнеше “сляпото куче” да се покаже от дупката с мотика в ръка.  Никога не успяваше да опита от ароматичната “масловка” зрееща през първата десетдневка на месец Септември.

Старата селска къща беше вдъхнала у Лина, много силна любов към Родината на майка й,  с  нетърпение, и  голяма радост всяка година прекарваше летните месеци при дядо си. в старата селска къща, със селските деца, нейните другарчета,  чията любов беше спечелила завинаги.

Китните вакарелски поляни осеяни с хиляди цветя, където играеха по цял ден, изворчето от което си наливаха вода за пиене, разходките из гъстите букови гори и любовта на Рони, доброто старо селско куче, щяха да останат като най-красиви спомени от детството й.

Когато завърши  колежа, съвсем естествено беше желанието й да продължи образованието си в  България. Беше пленена от българската литература, и най-вече от българската поезия, като безспорният й фаворит беше авторът на “Две хубави очи”.

Тук в България, в София, Лина щеше да срещне и първата си любов.