Nov 9, 2021, 12:14 PM  

 Софийски роман – Глава 22 

  Prose » Novels
1155 4 5
Multi-part work « to contents
22 мин reading

                                                         СОФИЙСКИ РОМАН

 

                                                         Глава двадесет и втора

 

     Витоша,  наденала теменужения си воал е толкова красива и привлекателна. Вълшебните гори, слънчевите поляни осеяни с цветя, сенчестите горски пътеки, ледено студените извори,  и красивите и уютни планински хижи я правеха неповторима. Лина ,от пръв поглед  се беше влюбила в тази омайваща планината.  При всяка възможност,  тя молеше Еди да се разходят до близката планина.  Драгалевския монастир имаше особено място в сърцето на младото момиче. Тишината, спокойствието и светостта на мястото имаха особено въздействие  върху Лина. Тук тя се чувстваше извън времето, беше невидима участничка в историята  на това свято място. Тук тя се зареждаше с положителна енергия. Странното беше, че и Еди беше започнал да гледа с други очи на добре познатия манастир.  Малката църквичка, манастирският двор с беседката и цветята наоколо, гробовете на починали игуменки на манастира, превръщаха мястото в тайнство  с особено излъчване. Тук цареше тишина, мир и красота. А редкият, монотонен  камбанен звън, сякаш напомняше за древноста, за  отдавна  забравени събития в люлката на човечеството..

Вече повече от час седяха под беседката в дъното на манастирския двор, ръце в ръце, и разговаряха. Лина обожаваше разказите на своя приятел.  Слушаше в захлас спомените му от детството, толкова различно от нейното, и непрекъснато му задаваше въпроси.

И днес тя седеше до него и слушаше поредният разказ за работата му в дърводелската работилница на бай Дончо.  Лина слушаше облегната на една от подпорите на беседката с лице обърнато напълно към Еди.  Наблюдаваше промените в израза му. Ту изпълнен с тъга, ту весел и закачлив. А най-често вглъбен в разказа, изживяваше отново миналото си. Когато Еди свърши разказа си, се получи минутна пауза.

Лина стана, сложи  двете си ръце на раменете му, прегърна го и устните й се приближиха до неговите.  Те се сляха в дълга, страстна, дълбока  и безкрайна целувка.

В момента,  в който устните им се отдалечиха за миг, двамата едновремено прошепнаха онази думичка, която прави Човекът да се чувства божество, която го извисява над света, която е символ на щастие, която е смисъл на живота му  и за която понякога,  Той чака цял живот. Обичам те!

        Лина и Еди забравиха студа и вятъра, не чувстваха ни глад ни жажда. Есента стана пролет, а зимата лято. Забравиха що е ден, що е нощ! Любовта беше хлябът им, а целувките слънце, което топли не само тялото, но и душите им.

Август,  Лина прекара в Брюксел при родителите си. Баща й първи забеляза промяната в любимата си дъщеря. Винаги весела и жизнерадостна, ежедневно измисляща весели хитринки и закачки, през този месец август след първата година в универитета в София, Лина се беше променила. Винаги засмяна и готова да бъде палавата дъщеря на татко, в нея се беше появило нещо ново, нещо хубаво,  но неуловимо. Ласкава и внимателна към баба и дядо, тя не излизаше често с приятели и приятелки, въпреки техните покани за пикници, екскурзии и “партита”. Неща които тя не пропускаше за нищо на света. Прекарваше много време на телефона и говореше на български. Разговаряйки с баща си,  дядо си и баща си, много често смесваше в разговора български думи. Нещо от което дядо й се дразнеше много. “Те си станала българка”,  я упрекваше той насаме, за да не обиди снаха си. “Папи, ти забравяш, че мама е българка, че имам и друг дядо, и той е българин, и уча в български университет”, се опрадаваше Лина.  Мислите й летяха към  Еди и софийския квартал “Младост”, където беше любовното им гнездо.

Промяната в поведението на Лина не правеше такова силно впечатление на майка й. Марта приемаше за нормално честото смесване на двата езика, употребата на типично български изрази, и новата й страст, българските манджи. Още от съвсем  малка, Лина прекарваше летата в България,  при дядо си Евгени, общуваше  месеци наред с децата на село, а и учението й в софийския университет на можеше да не повлияе на поведението й.

Албер до такава степен обожаваше дъщеря си, че и на китайски да говореше тя, нямаше да му направи впечатление.  След раждането на Лина, той се беше изменил коренно. Младежът,  използвал две и половина думички в час,  беше изчезнал, за да отстъпи мястото си на един  словоохотлив и любвеобилен татко, който не знаеше почивка, разговаряйки с дъщеря си. Даже тогава когато Лина едва беше проговорила.

Лятната ваканция беше към края си. Беше почти края на август, а учебната година в  Софийски Университет започваха на 15 септември.  Лина се бореше с раздвоените си чувства. Искаше час по скоро да бъде в прегръдките на любимия си, а от друга страна, й беше хубаво да бъде със семейството си. Тя също обожаваше баща си. Връзката между дъщерята и таткото беше особено силна, почти патологична. Със своя подчертано свободолюбив  и слънчев характер, с таланта си да печели любовта на хората които я заобикалят без да си дава труд за това, Лина беше одрала кожата на баща си.

На семейно “съвещание” беше решено Лина да пътува за София на 6 септември. Марта искаше да съобщи на баща си  датата на полета, ни Лина я убеди да не го прави, под предлог, че професорът  беше вече доста възрастен и не искала да го безпокои. Марта се съгласи с аргументите на дъщеря си, зарадвана, че Лина се съобразява с възраста на дядо си, че се грижи за него и не иска да го притеснява с посрещане на аерогарата. Марта не можеше да знае, че мотивите на дъщеря й не са чак толкова благородни, а са продиктувани от желанието , час по-скоро да бъде в обятията на мъжът пленил я от пръв поглед.

        Животът в Столицата беше замрял. Нито спектакли в театрите, нито концерти, нито нови изложби в галериите. Животът се беше пренесъл на морето. Слънчев бряг, Златни пясъци, Созопол  и даже до Ахтопол, плажовете бяха наводнени от българи, чехи,  поляци, руснаци и германци- източни и западни. Имаше и англичани и скандинавци, както и араби от Кувейт,  Дубаи и Абу Даби. Освен прекрасните плажове,  гостоприемното море, вкусната храна и евтините напитки,  тях ги привличаха и красивите българки, готови за приключения с богати чужденци. Родните “гларуси” с нищо не отстъпваха на италианските “папагало”, и се пласираха много успешно при  русокоси шведки, чехкинчета, русокоси полякини, както и при любопитни, но строго пазени от “екскурзоводи”,  рускини. Особен интерес, нашите “момчета” проявяваха към летовнички от Западна Германия. Не малко варненски и бургаски ергени бяха успяли да станат  зетове в Берлин, Лайпциг, Щутгарт и Гера.

      Градската галерия беше затворила врати през август и Еди реши да отиде до Варна. Още от юношески години, всяко лято майка му го изпращаше при една братовчедка на баща му, която имаше син и дъщеря негови връстници и с голяма любов и желание го приемаше  всяко лято за 2-3 седмици. Отдавна не беше посещавал приятелите си и когато Хари и Мария,    го бяха поканили да им погостува, реши да се възползва от поканата.  Тъкмо отсъствието на Лина щеше да понесе по-леко, в комапанията на стари приятели. Взе отпуска две седмици и замина за Варна.. През лятото, всеки ден имаше десетки полети до  черноморската столица на България, пък и билетите  не бяха скъпи.

  През деня на плаж на Централния във Варна или на Златните пясъци, вечерите на ресторант или на разходка по “гезмето”*, със стари приятели от юношеските и младежките години, времето летеше бързо. В събота ходеха на Казиното, любимия ресторант на Еди и Хари, неговия приятел от юношески години. Компанията се състоеше от Хари и сестра му Мери и техни приятели и приятелки от Варна. Понякога имаше и гастрольори, дошли от други градове при роднини или приятели.

   Този  петък вечер решиха да отидат на вечеря в ресторант “Димят”. Той имаше голяма градина, дансинг и много добър оркестър. Кухнята също не беше за пренебрегване. Компанията се събра спонтано, оказаха се единадесет души млади хора, повечето от Варна. Гостуваха и три млади девойки от Русе. Случайно или не, Еди беше настанен между две русенки. Една русокоса с чипо носле и подчертан диалектен говор и една силни черноока арменка на име Анни. Последната беше красива  жена на около 28-30 години, не беше първа младост, но беше много сексапилна, с огнени очи и особен женски чар, който не оставяше никого безразличен. Беше облечена в черна рокля с ярко червени спирални линии, които се виеха около тялото й, сякаш да подчертаят гъвкавата й фигура. Роклята й беше с дълбоко деколте, което криеше огромно съкровища, което привличаше погледите не само на мъжете, но и на жените.

     Сочните горещи карначета( кебапчета по варненски), полети с традиционното,  силно ароматично бяло вино “ Димят”, чието име носеше самото заведение, спомогнаха за бързото сближаване на тази разнородна и случайно събрана компания.  Танците съвсем разгорещиха младата кръв и полунощ минаваше когато Анни и Еди се оказаха изостанали от другата част на компанията, която сякаш беше потънала вдън земя. Увлечени в приятен разговор,  не бяха забелязали как бяха навлезли в последната част на Морската градина, където някога е била вилата на  известния банкер Атанас Буров.

Анни беше с обувки с високи токове, които явно я измъчваха по пясъчните алеи, и не се подвуумя да ги събуе и тръгна боса в топлата августовска вечер. Спонтано го беше хванала под ръка и сложила главата си на рамото на Еди. Малките камъчета по алеите й причиняваха болка и тя предложи да слязат на брега и да вървят по пясъка. Така боси бяха стигнали “офицерския плаж”. Анни спря, хвърли обувките на пясъка и предложи да поплуват в морето. Недочакала отговора беше започнала да съблича красивата си рокля, под която имаше само малки слипчета. Еди беше крайни изненадан, но без да покаже очудването си, влезе в тон с младата русенка и захвърли ризата и пантолоните върху нейната рокля и се затича да догони Анни, която вече плуваше по лунната пътека, навътре в притихналото море.

Любиха се във морето, на пясъка, и пак в морето за да изчистят от пясъка голите си тела. Редуваха ласките на морската вода с тези на финния пясък, докато на хоризонта се появи  малка частица от светлият диск, който идваше да извести началото на новия ден.

   В събота ходиха на плаж в Галата. От русенките нямаше и следа. Еди небрежно попита за тях. Били си заминали за Русе със сутришния влак.

     След две години във Варна, разхождайки се с приятелите си по Главната, Еди срещна знойната русенка. Спря, поздрави я и предложи да се срещнат на следващата вечер. Анни се усмихна, вдигна се на пръсти,  целуна го по бузата. “Еди, хората се срещат, създават прекрасен спомен, и се разминават. Нека запазим нашия”. Усмихна се и изчезна сред разхождащите се по “гезмето”.

      Самолетът от Брюксел закъсняваше 35 минути. Еди седеше  в ресторанта на първия етаж пред халба наливна бира,  в очакване да обяват кацането на самолета на Авиокомпания “Балкан”, пристигащ от Белгийската столица.

Лина пристигна лъчезарна и щастлива да прегърне любимия мъж. Качиха се на Москвича и полетяха към Младост. Два часа се отдадоха на любовта си, след което Еди я закара до къщата на дядо й.

      До първият учебен ден оставаха цели девет дни, които Лина и Еди запълниха с разходки из парковете, излети до Витоша и вечери в чешкия клуб, където бяха редовни клиенти.

       Редовните занятия в Университета започнаха още на 18 септември.  Дните  на Лина бяха наситени с много лекции и упражнения, четене на стотици произведения и хиляди страници у дома и в Народната библиотека. Вечер умората, често пъти ставаше пречка за срещи, но за сметка на това, събота вечер и през цялия неделен ден те не се разделяха за секунда. Лина беше много изобретателна и всяка събота намираше поводи и причини,  да не се прибере да нощува в дома на дядо си.

През седмицата и двамата бяха заети, и срещите им бяха кратки, на кафенце или млака разходка из някой парк, ако времето го позволяваше. Когато Лина имаше свободни часове по обедно време, Еди я канеше да обядват в клуба на СБЖ, където той винаги беше приет радушно.

      В края на ноември, Лина имаше зачот и два дни без лекции и упражнения. По средата на седмицата в клуба за обяд идваха малко хора. Еди беше седнал на традиционното си място край стената и чакаше Лина. Вратата към ресторанта се отвори и точно срещу него се появиха Нели и Невена. Видяха го и тръгнаха право към него. Отпред вървеше Венчето и явно имаше желание да се срещнат. Еди му стана крайно неприятно, още повече, че всеки момент очакваше да дойде Лина.

- Здравей Еди, позволи ни да седнем при тебе няколко минути. Няма да е за дълго.- каза Венчето и без да чака отговор седна срещу него. Нели каза, че ще я чака на техната маса и тръгна към вътрешноста на клуба.

-Знам, че си обиден и може би ме ненавиждаш. Имаш право. Не постъпих честно с тебе. Но знай едно, любовта ми беше искрена, аз те обичах. Не, изслушай ме. Моля те. Този човек ми обеща да ме вкара във ВИТИЗ, той е много силен политически. Знаеш, това винаги е била моя мечта. Два пъти кандидатствах и не бях приета, не заради некадърност, а заради корумпираните ръководители на Академията, които искаха да спят с мене.  Днес съм тука за да се запиша в Академията. Еди искаше да я прекъсне, но Невена продължи.

- Трябваше да постигна желанието си, моята детска мечта. И това беше единствената възможност. Прости ми, ако можеш! Исках да знаеш, че не беше просто изневяра за удоволствие, не беше авантюра. Извинявай, желая ти щастие. Невена се обърна да си тръгне, зад нея стоеше Лина. Млада,  красива,  очарователна.  Еди беше станал да я посрещне. Прегърна я. Венчето се обърна, видя ги и с тъжна усмивка каза “Бъдете щастливи! На очите й имаше капки сълзи.

   В началото на декември Лина се обади на родителите си. Дядо й бил болен. Една от сърдечните клапи не работела нормално и създавала съсиреци. Диагнозата била “сърдечно мъждене” и лекарите препоръчвали операция за подмяна на клапата. Безпокоеше се за дядо си, но не можеше сама да вземе решение. Марта се разтревожи и каза, че след като отпразнуват Коледа ще дойде в България. Така ще могат да празнуват заедно Нова Година.

Две седмици преди настъпващата Нова Година, София беше напълно преобразена. По главните улици бяха закачени стотици разноцветни светлинни гирлянди, на няколко голями кръстовища бяха издигнати гигантски елхи, украсени с  многоцветни топки, сребърни гирлянди и белобради дядомразовци. В подножията на екхире бяха натрупани множество  малки и голями кутии облицовани с лъкави хартии в различни цветове. По всяка витрина бяха залепени снежинки и нарисувани Снежанки и  шейни с впрегнати елени с огромни рога, карани от  белобради Дядомразовци  обути в червени ботуши и облечени в червени дрехи. Такива дядо мразивци се разхождаха и по централните площади и улици, снимаха се с децата и раздаваха малки торбички бонбони увити в лъскава опаковка. Високоговорителите се надсвирваха с хора и ръченици, и трук таме с валсове на Дунаевски.

    Улица “Жданов” беше затворена за превозни средства от пазара “Георги Кирков” до ЦУМ, и беше превърната в селски мегдан. Тук имаше кошара с овце и живи агнета. Овчари с огромни калпаци и геги в ръка се разхождаха сред тълпата и разнасяха мириса на селски обор. На всяка крачка от двете страни на улицата  бяха разположени скари на дървени въглища, върху чията жар се печеха, кюфтета, кебапчета, наденици и салам “кучешка радост”. От огромните бъчви се лееше евтино червено вино от Карабунар, Пазарджик и Мелник. Народа пиеше, замезваше и живееше в някаква еуфория, която  го караше да забрави режима на тока и перманентното спиране на водата в големите жилищни комплекси като “Младост”, :Дружба”, “Толстой” и други. На ъгъла на  “Жданов” и “Борис” в импровизираната кошара бяха докарали и две прасета, които квичаха неистово от сутрин до вечер. Хората от квартала не можеха да мигнат по цели нощи, но трябваше да търпят поневоля поне още две седмици.

Продавачите на свещи, бенгалски огън,  балони  и бомбички се надпреварваха да викат, докато загубят гласовете си. Само на няколкостотин метра от празнуващата столица, къщите и блоковете тънеха в тъмнина поради режим на тока, а водата идваше за час на всеки 3 часа.  Народа празнуваше и ентуисиазмът не се влияеше от никакъв режим. Партията се беше погрижила за веселото, празнично настроение на трудещите се!

      Лина посрещна майка си на 28 декември. Таксито ги отведе направо на улица Шипка, където беше семейното жилище на фамилията Теодосиеви. Посрещнаха Марта с радостни възгласи, прегръдки, целувки и даже леля Бистра не можа да спре няколко сълзи да потекат от очите й. Старият професор сякаш се беше подмладил с 20 години виждайки дъщеря си. Непрекъснато ходеше от хола до стаята си, от стаята си до кухнята, почти безцелно. Просто не го свърташе на едно място.  В трапезарията, масата беше наредена като за най-скъп гост, със френския сервиз, сребърните прибори лъснато до огледален блясък, редицата кристални чаши и аромата на кюфтета по “чирпански”, любимото блюдо на Марта.

Часове наред разказваха на гостенката за живота в България, разпитваха я за семейството на зета, за работата им, за бъдещите им планове. Не можеха да се нахвалят от Лина, която беше внесла радост и нов живец в дома на двамата пенсионери. Часовете вървяха неусетно и когато камбаните на “Александър Невски” оповестиха полунощ, разговорите все още бяха в разгара си.

      През следващите дни, майка и дъщеря се разшетаха из магазините на София, за да набавят всичко необходимо  за  Новогодишната вечер. Храна, напитки и подаръци бяха купени без да се държи сметка за цените. Изморени от ходене и търсене на подаръци, майка и дъщеря сядаха в някое хубаво кафене за да се подкрепят и отпочинат. Още от дете,  Марта обичаше да седи до огромните прозорци на кафе-сладкарница “България”, които лятно време се отваряха за да влезе свеж въздух. И сега след толкова години, тя изпитваше необикновено удоволствие да наблюдава булеварда и хората седнала на чашка ароматично кафе и парче “Гараш” торта, до огромните прозорци на любимата сладкарница. Два дни подред Лина и майка й  седяха тук  за да си починат, постоплят и наберат сили за по нататъшните си разходки из града.  Марта разпитваше дъщеря си за живота й в България, за учението й в Университета, за новите й приятелки и приятели. Искаше деликатно да разбере дали има някой специален в живота на дъщеря си, но Лина отговаряше на въпросите й със смях и хитри отговори.  В края на краищата, като видя, че така няма да получи отговор на любопитството си реши да зададе по-прям въпрос, и я попита дали си има по-близък приятел. Лина се усмихна хитричко и отговорът й беше много значителен.

- Мамо, може ли дъщерята на такава красавица като теб да няма обожатели?- продължи да хитрува Лина.  Имам много обожатели, все прекрасни младежи, които ме ухажват и са готови да ме откраднат. Но аз не се давам. Чакам да дойде принцът на белия кон. И Лина се смееше възхищавайки се на остроумието си, за да не признае истината.

Но в края на краищата, Марта се добра до истината. Лина беше принудена да признае, че от няколко месеца има по-близък приятел.

- Искам да се запозная с него, Лина. Надявам се, ще представиш на майка си твоя избраник. Можем след Нова Година да пием по едно кафенце тук. Надявам се, че няма да откаже да се срещне с мен?

- Мамо, какво говориш, той ще бъде във възторг да се запознае с красивата ми майчица. А и той е толкова чаровен, че  ме е страх да не ми го откраднеш,- продължи да се шегува Лина заливайки се от смях.

  Новата година посрещнаха много весело и щастливи да бъдат отново заедно. Професорът беше приготвил хубави подаръци за дъщеря си и за Лина. Леля Бистра, естествено също не беше забравена и получи прекрасен шал от френски мохер за студените зимни дни, когато спираха парното за ремонт на ТЕЦ- София.

За срещата с майката на любимата си, Еди беше предложил да вечерят заедно в чешкия клуб, но Лина каза, че майка й предпочитала срещата да бъде  след обяд на 2-ри януари в кафе-сладкарницата на хотел “България”. Марта не искаше да се придаде прекалено официален аспект на тази първа среща. И  понеже 2-ри беше вече работен ден, се уговориха за 6 часа след обяд в предложената от Марта кафе-сладкарница. За Еди, който работеше на две крачки, също беше удобно място.

На 1-ви вечерта по стара традиция семейството вечеряше в “червения салон” на хотел “България”. Лина за пръв път щеше да присъства на такава вечеря. Управителят на ресторанта беше стар познат на Евгени Теодосиев. Беше започнал като помощник в кухнята преди десетки години, след това беше станал сервитьор, метр- д Отел, заместник управител, а сега вече, макар да беше беше достигнал пенсиона възраст още преди шест години, продължаваше да изпълнява функциите на главен управител на комплекса. Неговият опит и талант на ресторантьор бяха незаменими и  Христо Владимиров, продължаваше да посреща гости от цял свят в салоните на ресторанта, бирхалето и  в  терасовидната лятна градина, която беше уникална не само за София и България, но и на Балканите.

Професорът лично се беше обадил на своя стар познат и ангажирал любимата си маса до прозореца гледащ към Царя. Преди повече от 30 години този централен булевард на Столицата беше прекръстен на булевард “Руски”, но проф. Евгени Теодосиев  упорито продължаваше да го нарича Царя, така като се беше наричал той през царско време.

Вечерята беше превъзходна. Аперитив по 50 гр. Евсиноградска перла, със шопска салата и салата “Снежанка”, сервирани в големи плата, Смядовска луканка и филе “Елена” за мезе. Основното ястие беше филе миньон с гъби и картофи “пай-пай”, полято с червено вино мерло от  селекцията “Monsieur Henri Selection” от избата в Стамболово, към Винпром гр. Хасково. Разработена за износ в САЩ, тази селекция  на сортовете каберне и мерло бяха в момента най-качествените и най-търсени  червени вина в  страната.

За десерт им поднесоха традициония крем “Дипломат” с печени бадеми, дългогодишен специалитет на ресторант “България”.

   Вторник 2-ри януари 1979 година  беше студен, но слънчев ден. Пресно навалялият сняг скърцаше под ботите и ботушите, слънцето галеше  леко лицата зачервени от студа, но макар и да не сгряваше телата, това ясно небе и слънцето създаваха хубаво настроение у хората.

По улиците познати и непознати се усмихваха един на друг, честитяха си Новата година, и всеки бързаше към  целта си. На улицата цареше хубаво, все още празнично настроение, и хората бяха щастливи от живота, независимо от някои слабости  и лишения. Тази година се бяха разминали с грипната епидемия, която ежегодно тормозеше хората. А и магазините все още предлагаха някои дефицитни стоки, пуснати в продажба по случай новогодишните празници. В скъпите магазини  за плодове и зеленчуци, на бул. Стамболийски и  на Раковска, опашките бяха силно намаляли, както и избора на вносни плодове. По полупразните щандове бяха останали само портокали. Бананите и мандаринките бяха изчезнали до следващата Нова година.

В 6  часа след обяд, на улицата вече беше тъмно. Уличните лампи по булеварда бяха запалени и слабата им светлина придаваше на сградите някакъв  приказен облик. Тук тротуарите бяха добре почистени, за разлика от малките улички по кварталите на столицата, където Общината не си правеше труда да чисти и хората газеха, понякога сняг до колена, хлъзгаха се, падаха и не бяха редки случаите на счупени ръце или крака. Снегът навалял през декември, като правило изненадваше Общината  и я намираше неподготвена за зимния сезон, сякаш снегът беше паднал през август. И това беше всяка година и при всеки кмет през последните 30 години.

Стотици столичани и гости наСофия бяха посрещнали Новата година в салоните на ресторант “България”.  В залата на кафе-сладкарницата все още стоеше  богатата новогодишна украса. Цветни гирлянди, дядомразовци и Снежанки придружени от джуджета посрещаха редките гости в тази следпразнична вечер. Масите бяха отишли на своите традиционни места, спретнати и делови сервитьори и сервитьорки шетаха из залата осветена от огромните кристални полюлеи.Клиенти имаше само на 4-5 маси.  Из въздуха се носеше приятният аромат на прясно смляно кафе смесен с изтънчения парфюм на някоя от дамите  седнали с кавалер или приятелки на гореща чашка “меланж”. Тази кафе-сладкарница, от край време беше се прочула с изключително ароматичната гореща напитка, която се приготовляваше от  смес на  първокласно бразилско кафе с  холандско какао по оригинална технология.

В дъното на залата, на последната маса край огромните прозорци на кафешсладкарница “България” бяха седнали майка и дъщеря, нашите познати Марта и Лина. Всеки момент очакваха да се появи й приятелят на младата госпожица. Нетърпелива да види любимия си, след няколко дни раздяла, Лина беше седнала с лице към входа на залата, за да види първа неговото появяване. Часът беше точно 6 и две минути. Камбаните на храм-паметникът “Александър Невски”, който се намираше само на няколко крачки от Хотел “България”, току що бяха оповестили 18 часа. Последният звън на камбаните още не беше отшумял когато Еди се появи на вратата на кафе-сладкарницата посрещнат от възрастният обер келнер на заведението. Младият мъж беше облечен в елегантен тъмносин костюм с дискретни, едва забележими  винено червени и бели райета. На фона на презупречно изгладената светло синя риза с колосана яка, изпъкваше вратовръзка с цвят на узряла вишна с широки наклонени раета в  тъмно синьо и  сребристо сиво. От малкото джобче на двуредното сако се подаваха триъгълните краища на елегантна кърпичка в цветовете на врато- връзката.

  Еди влезе,  огледа залата и видя вдигнатата ръка на Лина, която му правеше знак за местонахождението им. Виждайки любимото момиче на лицето му се появи широка радостна усмивка и той тръгна уверено към масата,  където седяха младото момиче и  друга дама седнала с гръб към входа на кафе-сладкарницата. Навярно беше майката на Лина с която Еди трябваше да се запознае днес. Това беше целта на тази среща. Естествено младият мъж изпитваше известно вълнение  преди срещата, но уверен в себе си, Еди спокойно тръгна към техната маса. Нетърпелива да прегърне любимия си и да му честити Новата Година, Лина беше тръгнала към него за да го посрещне. Прегръдката им беше дълга. Лина го хвана за ръка и поведе към масата където седеше майка й. Когато   стигнаха до масата,  дамата беше станала от мястото си, готова да посрещне приятелят на дъщеря си. Хванати ръка за ръка Лина и Еди застанаха до масата, Марта се обърна към тях и в следващия миг усмивката й се превърна в замръзнала гримаса. Пред нея стоеше  Еди, нейната първа любов. Еди не можеше да повярва на очите си. Беше се превърнал в мраморна статуя, неспособноста да издаде какъвто и да е звук. След двадесет години Марта и Еди отново стояха един срещу друг!

» next part...

© Крикор Асланян All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Сттрахотна част!
  • Добре ги водиш по спирала. А познаването на Варна от преди ми направи също впечатление. Пак има Морско казино и Димят, ама е съвсем друго. Е, и "гезмето" го има, ама и там е друго, няма я атмосферата... Браво за този превъзходен, дълъг разказ - когато има истории, нещата стават!
  • Имам странно deja vu!Крикор Асланян, всичко ми е толкова близко и познавам тези хора.Чакам с нетърпение...
  • Обичам атмосферата на твоя Софийски роман. Приеми моите най-сърдечни поздравления, Кико. Очаквам продължението.
  • "Естествено младият мъж изпитваше известно вълнение преди срещата, но уверен в себе си, Еди спокойно тръгна към техната маса"- ами не е млад мъж Еди По-точно чичко за Лина
Random works
: ??:??