„Цигуларят е глух и се свири по памет”

                                                  Яна Кременска

Старият музикант бе започнал да оглушава и чуваше само ехото от вътрешните си симфонии. Вече нямаше къде да се дене, нито къде да дене излишъците и този излишък от вътрешни симфонии се превръщаше в безбрежно хиатуо, където трудно се намира точният нюанс. Обикновено се подвизаваше по центъра на града и поздравяваше минувачите с изискани реверанси, защото някога на сцената го бе правил по същия начин. Понякога му подхвърляха дребни монети, с които успяваше да купи хляб за дивите гълъби и нещо за себе си. При хубаво време предпочиташе да изнася концертите си на някоя пейка на площада пред пощата, а при лошо – в подлеза на „Тракарт”. Там сядаше на някоя каменна колона от гробището на Византия и опитвайки се да забрави студа, дълбаеше пълнолуния по душата на цигулката. Това беше красива музика – Паганини, Шуберт, Вивалди, Фаусто Папети, но много рядко се случваше някое младо момиче със замислени очи да забави крачка и да пусне стотинки в шапката; останалите в повечето случаи подминаваха безучастно – безкрайна колона от гърбове и силуети.

Напоследък старият маестро имаше чувството, че спомените все повече избледняват и трудно му се отдаваше да извика в паметта си образ или събитие за нещо много далечно; всичко притихваше и гаснеше в някаква непреодолима черна дупка в унисон с прогресиращата глухота. Отдавна бе стигнал до един предел, когато изкуството се превръща в механика и пръстите сляпо следват своята невидима пътека по фонтаните на тишината.

Цигулката му беше някаква много стара имитация на Страдивари с малка пукнатина на задната плоскост /вероятно придобита по наследство/, но тоновете, които извличаше от нея, стигаха до такова безветрие, че пълзяха по ръба на халюцинацията и залезите лягаха неподвижно в най-виолетовия сън на небесата. В такива моменти не беше ясно дали маестрото е буден или музиката извира вътре в сънищата му, защото около него всичко разцъфтяваше и облаците лягаха неподвижно в сенките на локвите.

Имаше вероятност да е буден, доколкото механиката го потвърждава, но може би не съвсем, защото присъствието му в сянката на Страдивари изглеждаше съвсем нереално на фона на доминиращия делник.

Всъщност, маестрото беше жив и сънуваше. Тези сънища често го спохождаха по време на концерт и там винаги имаше някой, който го чака. Дори си мислеше, че ако внезапно се събуди, магията ще се развали и концертът ще пропадне, защото сънищата са винаги много по-красиви от реалността – нещо, което отдавна бе пределно ясно.

Вече трудно си спомняше кой го е чакал и кога го е чакал; това беше един излинял образ от бездните на много далечни галактики, където достъпът е прекратен.

Понякога отсреща го гледаха две усмихнати очи и го докосваха две безименни ръце; опитваше се да ги хване, но после се сещаше, че е било отдавна и те отпътуваха зад пределите на вечността.

В спомена се тълпяха красиви жени и танцуваха красиво, защото красивите жени обичат да танцуват, а той ги даряваше с любов, защото само това имаше на разположение, и музика, защото само това умееше, но после всичко това избледня и изчезна в периферията. Препускайки по следите на угаснали метеори, събирайки мрак от угаснали мигове, той бе излязъл на последната права, а времето ставаше все по-смътно и все по-неопределено. Понякога му се струваше, че времето пълзи ужасно бавно, а понякога вече е изтекло и последните песъчинки се процеждат в небитието.

Събитията се изнизаха в някаква ужасно дълга светла лента, почти сливаща се с вечността и почти губеща се в забравата; покрай него преминаха няколко погребения и няколко свидни небеса угаснаха, а вятърът отнесе некролозите в сивата неподвижност на локвите.

Вероятно някога е бил обичан, вероятно той самият е обичал; това сега няма значение, защото една неистова соната на Вивалди кънти отвътре със задушаваща тъга.

Разбира се, никой не се спира тук; кому е притрябвал някой си Вивалди и отминават всички в гръб – един по един все по-нататък и все по-далеч.

И сега тази болка горе вляво и тази разлюляна тишина – всичко влиза в програмата и всичко си има място в празното между петолинията, защото така е разпоредено свише. Навярно трябва да отиде да купи хляб и да нахрани дивите гълъби; слава Богу – има няколко дребни стотинки в шапката и няколко едри камъка в душата. Навярно трябва да купи цветя, защото утре е Задушница и има там, накрая на света един тревясал гроб, където някой може би го чака.

Сега за последно ще трябва да изсвири серенадата на Шуберт, защото най-после се появи оттатък онзи силует; това е една красива жена, която често минава оттук и винаги оставя нещо в шапката. Интересно, че бе стихнала болката горе вляво и е някак приятно; дори студът е намалял, дори е почти топло и почти уютно. Вече се чува шумът от стъпките /подсказва го шестото чувство/; вече е съвсем близо; тя е, разбира се – ето сега и серенадата...

Сърцето му прелива от радост, когато тя се спира при него и, когато сяда отсреща на каменната колона – най-изящната скулптура от гробището на Византия. Не се е случвало никога красива жена да дойде тук и да седне отсреща; това си беше случайност и невероятен късмет.

Лъкът сам се плъзва по струните и пръстите му сами танцуват, следейки светлата ивица от безумния копнеж на онзи луд австриец – още малко трябва да се наблегне на следващата извивка, още нагоре; сега съвсем, съвсем тихо и съвсем топло; невероятен е този Шуберт...

Изведнъж се оказа, че площадът е празен и няма никой наоколо /къде ли са отишли/, освен само те двамата, а тя е същата онази, която някога бе изпратил /снимката я има на онзи некролог/, но сега се е върнала завинаги и болката вляво е изчезнала напълно; толкова е светло, толкова е бяло, толкова е истинско!..

После вървяха, хванати за ръце в една безкрайна лятна нощ по лунните пътеки и шепнеха им скачащите извори на Заратустра и пееше им хора на цикадите; кога ли беше това? И дали изобщо се е случвало?

После танцуваха и браха цветя от градината на боговете. После пиха вино от чашата на Афродита. После още дълго вървяха все нагоре и все по-далеч, а някъде там, в дъното на тунела беше прозорец и къща.

Старият музикант не успя да се събуди от този последен сън. Той повече никога нямаше да може да се събужда, защото сънищата са красиви и в тях е събрана най-вълшебната музика на света.

Когато заглъхна ехото от сянката на Страдивари и камъните онемяха в тишината на януарската нощ, към него се приближи едно бездомно куче, впери учудено кръглите си очи, после облиза скимтейки ръката му и кучешката му душа се изтръгна в продължителен и много жален вой срещу небесата.

Това беше единственият опечален.