Совите ми
Нефтени петна се разливат по кожата ми. Изстиват. Така както изстива кръвта. И лепне. Не искам да те съхранявам в паметта си. И спомени за будни мигове не знам.
Прегъваш ли се пред оглушителни изстрели? Какафонично звучащи в предверието на тайната градина?
Вълнувам се всяка нощ, когато се спускам пещерите. На совите. С побелели от мъдрост пера. Очите им горят в жълтеникав огън.
Имам свойството да откривам всяка малка язва в себе си. И да я човъркам. До побъркване. Породистото е силен коз. Приспособимо. Привилегия е на красивите лица. И смелите.
Совите са сивкаво земни. Повелителки са на руините ми... Гледат ме всеки път втренчено. Говорят с молитви и нареждания. За будност и съграждане. Чрез многоликост. И вършат чудеса. Запазвам им място в тялото си. Непосредствено до слънчевия сплит. Лекуват с крилете си и с приказки за далечни звезди.
Склонна съм да вярвам, че някога са били жрици. Имат магия. И силно излъчване. Отъждествявам ги с ангелското. И майчина доброта.
Совите са... верни до изстиване. И имат оная искрица във себе си. Дето и аз я носех като дете. Може би затова така добре се разбираме. И нощите ми са техни. И знаеш ли как ми харесва... Защото совите ме карат да вярвам. Аз разпервам ръцете и вярвам... че мога да бъда море!
© Ралица Стоева All rights reserved.
