Спасител

Деян Апостолов

            Човекът беше облечен в черно и напълно се сливаше с мрака. Приличаше на някакъв призрак – не, по-скоро на сянка, на част от мрака, частица, която има своя душа, свои нрави и характер. Дори когато вятърът полюшваше дрехите му и те се виеха около него, като някакво пропито със страст кълбо от черни змии, силуетът му изглеждаше някак замръзнал – мъртвешки застинал.

Дрехите му бяха идеално подбрани за целта. Черни панталони – кожени, черни ботуши – с остър връх, шлифер отново черен – с десетки висящи, разкъсани парчета от овехтяла кожа, придаваща един влечуго-подобен вид на своя собственик, лицето на който стоеше закрито от черна качулка. На главата му беше нахлузена платнена маска, приличаща на тези, които използват спец частите при своите операции. Да, от онези същите, които имат два отвора – един за очите и един за устата. Ала разлика в маската имаше, защото неговата бе самоделно направена, от някакъв вълнен, груб чувал, в който някой доста несръчен, сякаш някакво малко дете, бе изрязал два процепа. Единият що годе падаше над очите, ала другият беше по-долу, отколкото бе нужно и през него се подаваха брадичката и част от долната устна на мъжа.

С тези дрехи беше почти незабележим, една сянка из мрачните улици, която бе изпълзяла от мрака на нощта.

По всичко личеше, че дебнеше нещо. Сякаш готов да посрещне своята жертва, този черен хищник беше настръхнал, изострил всички сетива и присвил всичките си мускули, които бяха в готовност всеки момент да извлекат цялото напрежение и енергия от това тяло и да избликнат в един яростен лъч на агресия и брутална, първична сила – сила, породена от един забравен инстинкт, покрит в най-затънтените кътчета на един болен мозък.

Зениците на мъжа се разшириха, видя се дори през маската. Пулсът му се увеличи, почти двойно. Чуваше кръвта, която полудялото в един бесен ритъм сърце бе изтласкало в главата му. Почувства лека, тъпа болка в слепоочията си, която изостри вниманието му още повече.

Той беше застанал на покрива на една ниска сграда, не повече от шест метра висока, някакъв магазин, който се намираше на ъгъла на една пуста улица. Именно нейде там в далечината, от тази улица се чуваше тропота от женски токове. Отначало тонът беше слаб и равномерен, ала после се усили. Чу се някакъв глас, дрезгав, приличащ на злобен вик, преплетен с някаква вулгарна нотка. После се чу нежен глас – женски. Тембърът на този глас беше изпълнен с трепет – първичен страх, който превръщаше гласчето в хленчещ плач. Отново се чуха грубите викове, в които мъжът в черно успя да различи няколко отделни думи – „пак”, „се”, „коте”, „моята”, „скатаваш”, „улица”. След това във въздуха се разнесе отново онзи тропот на токчета, но този път той не бе монотонен, честотата му постепенно се увеличаваше. „ТРАК, ТРАК, ТРАК” – възкликваха паветата, след всяка една крачка. Скоро пред покрива на черния силует се появи източника на звука – беше една млада жена, момиче почти, което бягаше с всичка сила от някого. Не беше изляза напълно от мрачната пресечка, когато зад тила ù се появи една ръка, държаща дървена бухалка, засилена към главата ù. Само няколко сантиметра ги деляха от сблъсък – красивата малка момичешка глава, приличаща по-скоро на кукла и масивното дървено оръжие, но този сблъсък така и не се осъществи, в последния миг момичето отскочи напред и бухалката го перна по гърба съвсем леко, ала това бе достатъчно все пак то да загуби равновесие и да падне няколко метра по-напред. Направо се размаза на плочките на затънтената улица. Под колената и лактите ù се събраха няколко локви кръв. Главата ù отскочи при сблъсъка със земята и на челото ù се появи разкъсна рана, от която започна да шурти кръв.

Мъжът в черно потръпна като видя тази гледка, ала чувството, което го бе обладало, сега приличаше по-скоро на екстаз, някаква садистична наслада, която го опияни.

Момичето зарида. Искаше да заплаче, но сякаш нямаше сили и не можа да извади никакъв звук от гърлото си. Погледна нагоре, към небето, може би от там чакаше спасение. От тъмнината на улицата се промъкна друг мъж, слаб, страшно слаб, приличащ на ходещ скелет, плешив, облечен с кирливи дънки и изцапан бял потник. На врата си носеше златен ланец, на който висеше странно украшение. Заговори, разкривайки редица златни зъби:

-         Ще бягаш, курво малка? Няма да работиш – разкрещя се той – ей сега ще ти разпоря малката катеричка.

Последва нов замах, но ударът нарочно попадна на няколко сантиметра от главата ù. Момичето започна да се гърчи в някакъв епилиптичен припадък.

-         Така е – закрещя сводникът – започнеш ли да опускаш края на една курва, работата се сговнява. Ей, ще ти пръсна мозъка, кучко, ще ти разбия главата, ма...

Черният силует сякаш се пробуди и скочи напред. Падна като някакъв труп на улицата под магазина. Хилавото човече се сви на топка и покри глава с ръце. След секунди се опомни и се приближи към падналия човек.

-         Боже, трябва да се разкарам от този шибан град, гледай, вече и трупове падат от небето.

Сводникът беше уплашен, но въпреки това се надвеси над трупа, все пак можеше да намери нещо полезно по джобовете му. Бръкна в единия, ала там не намери нищо, понечи да провери и останалите, но ръката на „трупа” се вдигна рязко. Беше стиснала огромен нож, който проникна през долната челюст на мазното човече и излезе отгоре на темето му. Това стана толкова светкавично бързо, че то дори не издаде звук, просто си отиде от този свят толкова лесно, както се беше пръкнало в него. Алена струя кръв избликна от темето му. Ръката на човека в черно издърпа рязко ножа. Чу се силен хрущящ звук, а от долната челюст на сводника, където беше зейнала огромна дупка, течеше обилно кръв. Струята течеше толкова интензивно, сякаш нямаше да спре никога, ала спря заедно с последния удар на сърцето му, който изтласка и последната капка кръв от мършавото му тяло. Трупът остана така коленичил, с наведена глава, все едно се молеше усърдно. Под него се бе събрала огромна червена локва кръв – неговата кръв. Момичето успя да се изправи някак, беше се поуспокоила. Мъжът с черните дрехи стоеше изправен над сводника. Големият нож, с който беше убил току-що, бе стиснат силно в ръката му.

Черният силует, който седеше пред очите ù, беше нейният спасител. Тя понечи да му благодари, ала дъхът ù секна. Той се обърна към нея. Бе вдигнал ножа до устата си и езикът му се наслаждаваше на вкуса на кръвта по острието – гърчеше се в задоволство, точно като някоя пиявица. Ръката му се отпусна свободно, една злобна, изкривена усмивка се появи на лицето му, но тя остана скрита под маската. Пристъпи крачка напред към момичето – то трепереше по-силно от всякога.

Убиецът вдигна високо ръката, в която държеше ножа и замахна...