Знаеше че е специален. Винаги го е знаел. Още като беше много малък, Мама му го беше казала:
 - Зарко, ти не си като другите деца, ти си специален. 
И той си го знаеше. А пък и го виждаше. Другите деца не бяха като него, бяха много различни. Той не ги разбираше. И даже ги съжаляваше. Бяха странни, агресивни, сърдити, караха се помежду си, смееха се на някакви неща, които не бяха смешни… Абе имаше подозрения, че не са много нормални. 
Още от тогава и до сега, все се чувстваше много самотен. Още като беше много малък, помнеше как Тати умря. В катастрофа. Помнеше усмивката му, силните му ръце, помнеше и как мирише на одеколон. После, един ден, Тати просто си отиде. Стана звездичка, така каза Мама. Помнеше ковчега и тялото вътре. Не приличаше много на Тати, но Мама каза че е той. Всички плакаха много, само той не плака. Много искаше да плаче, защото нали всички плачат, ама не можеше. 
И после всяка вечер гледаше небето. Някъде там е Тати, нали е звездичка. А имаше толкова много звездички. Но той виждаше една, която свети винаги най-силно. Знаеше, че това е Тати. Беше му много тъжно. Искаше един ден и той да стане звездичка и да свети заедно с Тати. 
А Мама стана много различна. Беше винаги тъжна. Понякога се усмихваше, но той знаеше, че е наужким. Понякога я чуваше нощем, как плаче. Не разбираше, защо хората плачат. Той много искаше, един ден да може да си поплаче.  
Беше попитал класната, госпожа Петрова, защо не плаче. А тя както винаги се усмихна, погали го по главата и му каза: 
- Защото си специален моето момче. Защото си специален! 
Много обичаше госпожа Петрова. Тя беше толкова добра и мила с него. И Нора беше добра. Госпожа Петрова винаги го слагаше на един чин с Нора. Нора беше нейна дъщеря. Другите деца не бяха добри като Нора. Все му се подиграваха и не искаха да си играят с него. Не искаха да ходи с тях навън или да им ходи на гости. Понякога го биеха. Особено Антон. Той беше най-лош. Много лош. Биеше го всеки ден и това го забавляваше. Вземаше му закуската, разхвърляше му нещата от чантата, късаше му копчетата от дрехите, бодеше го по дупето с една игла. Един ден даже, му събу гащите и всички много му се смяха. 
Той не мразеше Антон, но много го беше страх от него. Даже понякога от страх се напикаваше и тогава всички много му се подиграваха. 
Симо беше единственият му приятел. Понякога го защитаваше от Антон и Антон биеше и Симо. Само Симо си играеше с него. Само той идваше на рожденият му ден. И само той го канеше на рожденият си ден. 
Макар че, като станаха десети клас, Симо не го пусна на рожденият си ден. Каза му, да си ходи вкъщи, защото го излага и другите деца ще си отидат. Оттогава той не говореше на Симо. Не му се сърдеше, но знаеше че не трябва да му говори, за да не го изложи - нали беше единствения му приятел - не трябваше да го излага!
А и скоро след това спря да ходи на училище. Учеше вкъщи с Мама. Мама каза, че така е по-добре. Липсваха му само приятелите му от училище. Симо и Нора. 
Така минаваше времето, докато преди няколко години Мама умря. Сигурно е станала и тя звездичка. Попита Леля, но тя му се сопна. Каза му че вече е голям и не трябва да говори глупости. Не я разбра. Много-много не я разбираше. Тя му взе личната карта и сега нямаше карта. А Мама му беше казала, че винаги трябва да има карта в себе си. Трябваше да си намери карта. Сега Леля се грижеше за него. Всяка сутрин му носеше кутии с храна. Не влизаше вкъщи, защото казваше, че мирише. И все му се караше. Беше му спряла тока,за да не направи беля. Иначе, живееше сам. Е не точно сам, а с Роки. Роки беше едно много смешно, дребно пале. Най-хубавото куче. Цялото бяло, само около едното му око козината му беше черна. Роки го срещна на улицата, преди една година и от тогава бяха неразделни. Непрекъснато скачаше като лудо, само когато се гушнеше до сърцето му, само тогава се успокояваше и заспиваше. 
А Мама, Мама я погребаха на гробищата. Заедно с Тати и до госпожа Петрова. 
И тя беше умряла. 

*****

Антон Герасимов, собственик на “Antoni Translogistics” , може би най-голямата логистична компания на Балканския полуостров излезе от църквата “Света Неделя” с наведена глава. Изглеждаше сломен. Отдавна не беше ходил на фризьор, беше брадясал. Тъмните кръгове около стоманено-сивите му очи, които иначе излъчваха увереност и решителност, сега подсказваха, че не беше на себе си. Този иначе силен и суров мъж, сега стоеше с отпуснати рамене, като уплашено и бито животно, пред входа на величественият, вековен храм. 
Беше се молил горещо. Той - който винаги е бил атеист, сега беше стоял на колене пред олтара и беше молил Господ с цялото си сърце. Знаеше, че не е добър човек. Знаеше колко лоши неща е направил. Мислеше се за всесилен. Мислеше, че нищо не може да го сломи и че няма проблем и препятствие, което не може да преодолее с връзките и с парите които разполага. И ето сега беше стоял на колене и беше молил Господ за милост. Милост не за него самия, а за Боби. Единственият му син. Съществото, което обичаше повече от всичко на този свят. Синът му имаше проблем, който той не можеше да реши. Не можеше да откупи живота и здравето му с всичките пари на света. Само чудо можеше да го спаси. Очите му се напълниха със сълзи. Извади кутия цигари от вътрешният джоб на кашмиреното си палто и запали с трепереща ръка. Отровният дим изпълни дробовете му и сякаш малко го успокои. Погледна към стоящият на стълбите просяк. Винаги е ненавиждал слабите. Спомняше си за един съученик, който имаше някакъв умствен проблем. Как го тормозеше в училище. Колко жесток беше с него. Как се забавляваше да го унижава. Може би затова Господ го наказва сега. Може би.  Но той обещаваше - ето тук и сега - обещаваше, че вече ще бъде добър и състрадателен човек. Разкайваше се за всичко лошо, което беше сторил и се закле да се промени. Вече ще помага на хората. И ще бъде добър християнин. Само Господ да спаси Боби. Само да го спаси!
Извади от портфейла си банкнота от 100 лева и ги спусна в кутията с милостиня, но не я уцели. Вятърът поднесе банкнотата и той побърза да я настъпе. Наведе си , взе я и този път внимателно я остави в кутията, като я затисна с няколкото монети вътре. Когато понечи да се изправи, погледна просякът в очите. 
Сториха му се толкова познати. 
Сега видя и малкото куче, което се беше свряло в обятията му. То се надигна и изръмжа. 
Антон се изправи, закопча си палто и тръгна. 
Къде беше виждал тези очи? 

*****

Симо стоеше пред входа на църквата "Света Неделя". Наблюдаваше преминаващите хора, всеки вглъбен в собствените си мисли, отиващ незнайно къде, всеки съществуващ в центъра на собствената си вселена. 
Ноември преваляше и есента най-сетне беше взела надмощие над отиващото си циганско лято. Лепкавата влага беше пропила целия град. Вятъра леко клатеше клоните на старите кестени и вихреше листа и прах и само на уличните помияри сякаш им беше безразлично. 
И на Зарко. Погледна замислено старият си приятел.
Сплъстена, посивяла коса, закриваше застаряващото му лице. Някъде под рунтавите му вежди, две безразлични черни очи, се бяха вторачили в нищото. Брадясал и мръсен, с провиснали и мръсни дрехи, мрежести еспадрили и чорапи, които някога са били бели. Зловонната миризма се разнасяше около него. Беше само на тридесет и три години, а изглеждаше на шестдесет.
От едната му страна се беше навряло кучето му - едно смешно помиярче, нито много голямо, нито много малко. С остра муцунка, цялото бяло, само около едното му око козината му беше черна. Лежеше подпряло муцунка върху предните си лапи и само отвреме на време рязко вдигаше глава и наостряше уши. После пак заспиваше. 
"Как беше минало времето! - мислеше си Симо - Сякаш вчера бяха деца. И колко несправедлива беше съдбата към хора като Зарко." 
Спомняше си за детството им винаги с горчивина. Зарко нямаше детство, като на повечето деца. И той Симо, беше единственият му приятел. Или поне до онзи рожден ден, в който го отпрати. Отпрати го, защото се чувстваш неудобно от останалите. Беше го срам. Никога не забрави това. Оттогава Зарко не му говореше. Колко пъти му се беше извинил, колко начина беше изпробвал, за да откопчи дума, но без резултат. Зарко не му говореше. Само вторачваше празен поглед пред себе си и неспирно клатеше глава напред-назад. През годините това му тежеше и не можеше да си го прости. Често се събуждаше нощем, гузната му съвест го преследваше и в съня му. Може би този спомен беляза живота му. Има едни такива моменти, едни такива спомени, които никога не отминават. Уж трябва годините да ги затрупат някъде дълбоко в подземието на собственият ти мозък, който небрежно се преструва, че ги е забравил, а постоянно изплуват и те тормозят в най-неподходящият момент. И после пак се скриват. И пак изплуват. И незабележимо променят и бележат живота ти. 
Може би затова той, заедно със съпругата си, създаде школа за танци за деца с умствена изостаналост, аутизъм и синдром на Даун. 
Искаха да помагат на такива деца и техните родители. И помагаха. 
- Знаеш ли Зарко - Симо обичаше да му говори. Разказваше му разни неща , изповядваше му проблемите си без да е сигурен, че Зарко го разбира - бях ти разказвал за школата. С Мария обучаваме деца с проблеми, като теб. Ей, трябва някой ден да наминеш. Знаеш я, старата зала, където си играехме като малки.
Стори му се, че видя искра в очите на приятеля си. 
- Децата - трябва да ги видиш - много са щастливи. Майките им казват, че дори имат напредък в развитието си и в лечението - възрастна двойка мина покрай тях. Старецът подхвърли няколко монети в картонената кутия, в която се беше събрала вече някаква сума пари, а бабката го изгледа странно. Сигурно се чудеше, какво толкова разказва на този несретник.
- За съжаление обаче , може да се наложи да затворим школата - изведнъж Зарко спря да клати глава. Застина неподвижно. Дали пък не беше привлякъл вниманието му?
 - Нямаме спонсор, трябват ни пари. Молихме се в общината, уж обещаха, ама на… Жалко ще бъде, не заради нас, заради децата. И всичко заради малко пари.
При последните му думи Зарко се размърда. Бръкна в кутията с милостинята, събра всички монети и му ги подаде със свита ръка. Първо Симо остана изумен. За първи път от толкова години успя да провокира някаква реакция в приятеля си. После се засмя и го потупа дружески по рамото:
- О не, приятелю, не! Тези са си твои. Ти имаш повече нужда от тях. А пък и на нас са ни нужни много повече от тези. -Симо се усмихна тъжно - Монети… трябват ни чували с монети… Така че, благодаря ти ! Знам че имаш голямо сърце. Ох, за малко да забравя. Купих ти сандвич - Извади един добре опакован пакет от раницата си и го спусна в мръсната зелена чанта, с която Зарко не се разделяше. - После като огладнееш, да го изядеш! Хайде, остани със здраве! Аз ще тръгвам. Скоро пак ще намина, а ти се пази! 
Вдигна яката на коженото си яке, наметна раницата на гърба си, погледна часовника си и после изчезна в спускащата се над огромния град мъгла.

*****

Вече беше замръзнал. Ако не беше Лили отдавна да си беше тръгнал. Даже не би висял тук. Харесваше Лили. Заради нея се беше записал, като доброволец в младежката организация на БЧК. Тя беше идеалист, както и всички други "хаховци" от движението. Тръгнали да спасяват света. Пфу.
И сега седеше тук пред НДК и се опитваше да я впечатли, преструвайки се на загрижен за смисъла на кампанията. На импровизирания щанд, облепен с рекламни плакати,  бяха наредили информационни брошурки и  карти, които безрезултатно очакваха своите притежатели. За да раздвижи кръвта в крайниците си, взе едно тесте брошури и излезе пред щанда. Преминаващите го виждаха и предвидливо го заобикаляха отдалеч. Само по-младите се спираха и къде на майтап, къде на сериозно, проявяваха някакъв интерес. На кой му пукаше за проклетото донорство? Вгледа се в брошурата - “ ПРОСТО КАЖИ ДА”. Да бе, да! Да, ама не!
Той не беше човек, който би предизвикал съдбата и късмета си. А пък и какво му пука за това, че някой, някъде умира и му трябвал бъбрек. Някой мисли ли за него? Някой нещо да му е дал или помогнал в този живот? От друга страна, ако му се наложеше един ден на него самия? Да, бе, точно на него няма как да му се случи.
А и повечето хора явно бяха на неговото мнение. Хиляди здрави органи всяка година биваха заравяне в земята. Превръщаха се в храна за червеи. Е да де - не е лоша идея част от теб да продължи да съществува и след смъртта ти. Това го блазнеше повече от това, че може да спаси човешки живот. Но пък, както казваше баба му - Не дърпай  Дявола за опашката!
Къде изчезна Лили?  Бе отишла до близкото кафене за чай, макар че на него му трябваше нещо по-силно. Защо се бави толкова? Вгледа се в един  приближаващ нещастник. Ходеше бавно, явно не бързаше за никъде. Обут със стар анцуг, протъркано сиво палто, еспадрили на дупки и чорапи, които би трябвало да са бели. Влачеше някаква голяма, мръсна, зелена чанта. По петите му го следваше едно помиярче,  цялото бяло, само около едното му око козината му беше черна.
Приличаше на бездомник, просяк или клошар. То всъщност каква е разликата?
За Емил всички бяха еднакви. Измет.
- Хей, ти! Я ела! - Подвикна му заповеднически. Клетникът го погледна и кротко и се подчини. Затътри се към щанда, заедно с кучето. 
- Кучето твое ли е? 
- Да. - кратък отговор. Човекът се спря пред него. Миришеше.
- Как се казва?
- Роки.
- А ти ?
- Зарко. - човека видимо не беше с всичкия си. 
- Зарко, искаш ли да станеш донор? - дойде му гениалната идея, че този може и да го регистрира. И без това, на кой ли му пука за него. 
Зарко го гледаше с несигурност, явно не разбираше въпроса.
- Добре, Зарко - Емил реши да смени подхода - Искаш ли да ти дам една такава карта?
Показа му червено-бялата карта с изобразено върху нея сърце. От едната и страна пишеше “ДОНОРСКА КАРТА”  , в средата в голямо червено сърце- едно голямо “ДА” . От другата страна имаше място за попълване на имената на притежателя. При вида на картата очите на Зарко грейнаха. 
- Да.
- Какво да бе?
- Искам карта. Мама каза винаги да имам карта. Искам карта…
- Добре, добре. Можеш ли да пишеш?
- Да. 
- Абе ти май не си особено словоохотлив, а? 
- Да.
- Ето вземи там онзи химикал! Ето ти и една карта! - Емил му подаде една карта, като внимаваше да не се докосва до него. - Ето тук си напиши имената.
- Бреййй, ти си можел да пишеш много хубаво бе. Браво!
- Да. 
- Оф, стига си повтарял като папагал - Да, да, да….
- Да.
- Добре , добре. Ето напиши си имената и в тази папка! Ето тук, на този ред! А така. подпиши се! Браво. Хайде сега, тази карта я прибираш в джоба си и винаги я носиш с теб! Разбра ли?
- Да.
- Хайде , изчезвай ! 
- Да. Благодаря. Довиждане. 
- Господ здраве да ти дава! - изпроводи го с подигравателен тон Емил и го изгледа как се отдалечава следван от малкото куче - Роки , ха-ха ,Роки Балбоа … - засмя се той. 
А ето я и хубавата Лили, най-сетне идва. Носи чай. Сега можеше да и се похвали и да изпъкне в нейните очи. 
Дали пък днес нямаше да му провърви и с нея?!

*****

По това време на годината в пет часа следобед вече се здрачаваше. Зарко вървеше сякаш безцелно сред тълпите от забързани минувачи.  Чувстваше се щастлив и спокоен - вече имаше карта. Мама казваше, че винаги трябва да има карта. Беше се запътил към старата зала, където си играеха, като малки със Симо. Искаше да види школата за танци. 
Спря на светофара. И Роки спря. Знаеше, че се преминава само на зелено. Колите преминаваха и вдигаха пръски кал и вода от влажния асфалт. Светлините от фарове, хаотично прелитащи от всички посоки в унисон с шума на двигатели и клаксони, тълпите от хора и капките ситен дъжд, бяха някак естествен декор на този сив и мрачен град.Тук-таме светещи витрини на уютни кафенета и малки кокетни магазинчета, подранили с коледната си украса, разчупваха усещането за безнадеждност и напомняха, че скоро ще настъпят светлите коледни празници.
На отсрещният тротоар имаше едно такова малко магазинче за цветя. Зарко много обичаше да се спира отпред и да съзерцава красивите букети от рози. Имаше и други красиви цветя, но той обичаше най-много розите. Помнеше, когато беше малък един двадесет и четвърти май. Мама му беше връчила един букет от красиви червени рози, подарък за госпожа Петрова. Той много обичаше госпожа Петрова. Само че Антон, му взе букета и така изпокъса розите, че всички много се смяха. Когато ги подари на госпожа Петрова тя го помилва по главата и му каза:
- Ех Зарко, Зарко… тези рози и те са като теб - специални.
И всички се смяха. После му викаха “Специалния”. Пресече булеварда и се запъти към магазина за цветя. 
Мими, собственичката на магазина го познаваше. Отначало се страхуваше от него и го пъдеше, но после разбра че е безобидна и добра душичка и го оставяше да седи пред магазина с риск да изгони някой клиент. Понякога го черпише с бонбони. Зарко беше едно непораснало дете, макар че изглеждаше като старец.
Видя го че е отпред с кучето си. Знаеше че много харесва рози. Имаше две саксии с червени бордюрни розички. Никой не ги купуваше, а и тя ги беше забравила зад една по-голяма кашпа, та нещо май умираха. Жал и беше да ги изхвърли и реши да му ги подари. Взе ги и излезе пред магазина.
- Ей, Зарко. Как си? 
- Добре. - винаги отговаряше, кратко и отсечено. Никога не подхващаше разговор , само отговаряше на въпроси.
- Виж тези розички. Харесват ли ти? - показа му двете малки саксии с почти увехнали растения.
- Да.
- Искаш ли да ти ги подаря?
- Да. - никаква емоция. Запита се - как ли изглежда усмихнат? 
- Ето, вземи ги! - Мими му ги подаде. - Можеш да ги засадиш някъде, макар че сега не им е сезона, но пък за другата седмица прогнозата е за хубаво време. Така че, ако имаш късмет, може и да се хванат. Божа работа.
- Благодаря! - Зарко знаеше точно какво да направи с двете саксии. 
Взе ги и тръгна също така внезапно, както и се беше появил. Мими беше свикнала с това. Гледаше го как се отдалечава следван от Роки. В едната си ръка държеше двете малки саксии в другата мъкнеше голямата зелена чанта. Представяше си колко тъжен и самотен е животът му.
- Добър вечер, искам този букет. Колко струва? -  клиент, който не беше забелязала я върна в реалността.

*****

Седеше пред старата спортна зала на бившия младежки дом. Някога сградата изглеждаше хубава, а сега беше запусната и остаряла, нарисувана с графити, някои от които доста цветущи. Мазилката беше подпухнала и на места дори липсваше. 
Старата врата беше подменена с нова, бяла, алуминиева. Пяната около касата на вратата още не беше измазана. Плочките оформящи пътеките, бяха напукани, и на места дори липсваха. В ъглите между фасадата и пътеките бяха израснали треви и храсталаци. Наоколо се носеше миризма на урина. Зарко се беше скрил зад една избуяла, огромна Туя и се взираше в светещият салон, където Симо и Мария провеждаха занимание с деца. 
Отвътре старата спортна зала беше същата, като едно време. Отсрещната стена беше цялата в огледала, пред които имаше станки*. 
До вратата вдясно пред двете шведски стени, бяха наредени няколко чамови пейки, на които бяха насядали родителите на малките танцьори. В другия край, в ъгъла беше свряно старото Магаре с трамплин, а от тавана висеше огромна боксова круша. В средата на салона, бяха децата. Бяха толкова хубави. Седем момиченца и четири момчета. Бяха вперили очички в треньорите и следваха непохватно техните движения. Момиченцата бяха с розови трика, бели пачки или с шарени роклички и цвички. А момченцата с черни панталони и бели ризи. Ето - вдигнаха ръце над главите си, левият крак напред, после назад. А сега десния. Сега се завъртат - някои наляво, други надясно. Май нещо объркаха, защото Мария спря музиката и с широка усмивка започна да им говори. Всички започнаха да се смеят и да пляскат с ръце. Бяха толкова щастливи. Симо сновеше между тях и им помагаше. На един придържаше раменете, друг побутваше в кръста. Помагаше им да вдигнат правилния крак и да се завъртят в правилната посока. А те като едни ангелчета, озаряваха и стопляха с големите си усмивки старата, студена зала. 
Това беше толкова хубаво. Толкова красиво. Зарко гледаше с отворена уста. Беше запленен. Макар че не съзнаваше целия процес и неговата важност, поради ограниченията, които природата му беше наложила, той чувстваше, че това е нещо много хубаво и е нещо което е свързано с деца, които са като него самия.
Деца които видимо бяха щастливи и усмихнати, нещо което винаги му е липсвало. И сега Симо каза, че трябват пари, иначе ще затвори залата. Зарко се намръщи. Това не бива да се случва. Той имаше пари. Трупаше монетите от милостинята вкъщи. Нищо не купуваше с тях, не знаеше какво да ги прави. Трябваше да помогне. Зарко се обърна и с решителна крачка се отправи към дома. Чакаше го много работа.

*****

Утрото се пропукваше бавно над София. Беше мъгливо, влажно и студено.  Най-ранобудните софиянци бяха напуснали домовете си и вече тръгваха за работа.  Христофор беше надул музиката на макс, натискаше газта на Голфа и въобще не му пукаше, за тези неудачници. Купона от който беше тръгнал, беше много як. Имаше по-много от всичко - много мацки, много уиски, много “бело”... много яко парти. Живееше точно така, както му харесва - на пълни обороти. Живот на ръба. Беше сигурен, че го очаква един интензивен и интересен живот. А не като родителите си - работа, недоимък, лягане в десет със сериали и битовизми - нещастници!
Не! Този начин на живот не беше за него. Той беше роден за велики дела. 
Унесен в мисли и със замъглен от алкохола мозък въобще не видя човека, който пресичаше на пешеходната пътека. Или по-скоро го видя в последният момент. Скочи на спирачката и завъртя волана, но не можа да избегне удара. После всичко му беше като в сън. Кръвта по разбитата му глава, удара на автомобила в лафката на тротоара, полицията, линейката, лежащият на асфалта клошар и малкото куче което го обикаляше и виеше. 
Интензивният и интересен живот, пълен с велики дела, се отлагаше за неопределено време.

Няколко месеца по-късно. 

Нора преля гроба на майка си с вино и се прекръсти. Беше черешова задушница и затова беше донесла череши. Остави ги до розите. Розите! Не беше идвала няколко месеца и сега ги видя. Някой ги беше засял. Но кой? Бяха две червени бордюрни розички. Целите нацъфтели и много красиви. Спомни си за един букет и се усмихна. Беше за един двадесет и четвърти май, Зарко беше донесъл букет червени рози за майка и, която им беше класен учител. Но другите деца, така ги бяха оскубали, че те предизвикаха смях и подигравки. Горкия Зарко. А сега тези рози. Кой ли беше идвал и ги беше засял? Сигурно е бил някой много специален човек. 

*****

- Добър ден уважаеми зрители. Включваме се на живо от школата за танци "Зарко" с господин и госпожа Теохарови. - репортерът държеше микрофона и се въртеше ту към камерата, ту към тях - И така господин Теохаров, разкажете ни повече за Вашата школа. 
- Добър ден на Вас и Вашите зрители, ами какво да Ви кажа - нашата школа работи с деца със специални потребности. Това са деца със Синдром на Даун, Аутизъм и умствена изостаналост…
- Колко деца се възползват от Вашите услуги - прекъсна го репортерът. 
- Ами в момента над тридесет деца. 
- И как се отразява това на тяхното състояние? 
- Ами може би родителите и съответните специалисти трябва да споделят. Това което ние знаем, е че имат напредък и подобрение в състоянието благодарение на това което правим. Но най-малкото е, че тези деца са щастливи тук. 
- А срещате ли подкрепа от страна на общината? Как се справяте в тези трудни времена? 
- Да, да. Благодарим на общината за помощта, която ни оказва. Но се справяме главно с помощта на спонсори. Ето, както виждате, вече завърши ремонта на залата… 
- Това е прекрасно. А кажете ми защо школата се казва " ЗАРКО"? 
- Ами… Кръстихме я на един много специален човек. - очите на Симо се напълниха със сълзи. - Извинете ме! 
Мария му кимна да се оттегли и да продължи тя интервюто. Репортерът разбра ситуацията и насочи микрофона и камерата към нея. 
Симо се оттегли в малкия офис. Извади цигара от пакета на бюрото, тръшна се на скърцащия стол и запали с треперещи ръце.Споменът за Зарко го беше натъжил отново. 
Преди няколко месеца беше споделил със Зарко за финансовите си проблеми. Истината е, че нямаха  пари - нито за наем нито за сметките за ток. И тогава, на следващият ден, когато дойде в залата, намери задната врата разбита. А вътре в офиса, го очакваха дванадесет чувала с монети. Или по-скоро единадесет чувала и една голяма зелена чанта. 
Знаеше чия е тази чанта. Зарко! 
В чувалите имаше монети и банкноти на стойност малко над четиринадесет хиляди лева. Бедния му приятел, беше събирал тези пари няколко години и не ги беше харчил. А после когато го потърси, научи, че го е сполетяло нещастие.  Няколко дена по-късно, приятелят му беше станал жертва на пътен инцидент. Пиян шофьор го беше блъснал на пешеходна пътека. Когато успя да открие в коя болница е настанен, Зарко вече беше издъхнал. При спомена за това - ледена буца заседна в гърлото му. Във вещите на Зарко бяха открили донорска карта. Леля му, която като чели се почувства по-скоро облекчена, отколкото натъжена от смъртта на племенника си, даде своето съгласие органите му да бъдат трансплантирани. Симо се чудеше, откъде Зарко се беше сдобил с донорска карта.  И така благодарение на него, бяха спасени няколко човешки живота. 
“Колко странно нещо е живота - помисли си Симо - този иначе непълноценен човек, толкова ощетен от живота, отхвърлен и презрян от обществото, в своя жалък живот, успя да направи повече, да бъде по-полезен и по-пълноценен от мнозина други, които нямаха неговите проблеми. А ние, останалите, нормалните, красивите, умните, с какво сме всъщност по-добри?”
А парите - парите стигнаха за няколко месеца. Но после с тях се свърза бившият им съученик - Антон Герасимов. Сега той беше заможен човек. Та Антон беше преживял някакъв катарзис. От безжалостен и суров човек, като какъвто го познаваха всички, се беше превърнал в смирен и добър човек, който искаше да помага. С негова помощ направиха основен ремонт и поставиха нови климатици. Сега им оставаше само да работят. 
И всичко това благодарение на навременната помощ на Зарко. Един истински специален човек. 

*****

- Тате, тате, виж - Боби хвърли пръчката на идеално окосения райграс. Кучето само това чакаше. Хукна през глава, захапка я и му я донесе. 
Боби го погледна с грейнали от щастие очи.
- Видя ли, тате? 
Антон вдигна високо палец. Беше седнал на верандата на вилата си в Бояна. Работеше на лаптопа, пиеше кафе и се любуваше на гледката. 
Красивата градина, хубавата и просторна къща с басейн, потънала в зеленина, разположена в подножието на планината - всичко това заедно с успешният му бизнес и всички натрупани пари, не би имало никакъв смисъл без онова ухилено същество, което мята пръчка, без единственият му син - Боби. А Боби беше жив, благодарение на Божията воля и благодарение на един клошар с умствени проблеми. Синът му се нуждаеше от трансплантация на сърце и буквално в последният момент се случи чудо - пиян шофьор беше блъснал човек на пешеходна пътека. Единствената му роднина и настойник бе дала съгласие за трансплантация. После всичко се случи много бързо. И ето Боби вече се възтановяваше. 
След като всичко отмина Антон потърси, кой е бил донора. И какво беше учудването му, когато разбра, че това е бил Зарко - неговият бивш съученик. Човекът когото толкова бе тормозил, човека на когото се бе подигравал, човека когото презираше, сега спаси живота на единственият му син. Този човек направи за сина му това, което той - могъщият бизнесмен, не можеше да направи с всичките си пари и влияние.
Толкова много съжаляваше за всичко , което бе сторил. Толкова много се срамуваше от себе си. Нямаше как да върне времето, но можеше да се опита да изкупи греха си и да заслужи голямата добрина в оставащата част от живота си. Затова той промени изцяло възгледите си. Вече беше друг човек. Внимателен, състрадателен, винаги готов да помага на хора в беда и нужда. Създаде фондация за деца със специални нужди. Стана и спонсор на школата за танци за такива деца, на бившият си съученик Симеон Теохаров. Помагаше където е възможно. Дано Зарко му прости от там където се намира сега. Зарко беше един много специален човек!
Погледна как кучето бяга с пръчка в уста. Това пък куче от къде се взе?
Преди два месеца го намери пред портата на къщата си. Стоеше оптпред и отказваше да си тръгне. Когато Боби го видя, се влюби в него. Настоя да го приберат и го взеха. Беше едно смешно помиярче, нито много голямо, нито много малко. С остра муцунка, цялото бяло, само около едното му око козината му беше черна.  Скачаше постоянно като лудо. Но когато Боби го вземеше в прегръдките си и опреше глава в гърдите му - само тогава се успокояваше и заспиваше. 

КРАЙ