Студеният октомври така настъпи тази година, че още от първите му дни почувствах зимата. Дъждът чука с копнеж по голите стебла на дърветата, мокрейки градските павета и докосва всичко, искайки да нарисува ранната зимна картина с капките си.Улиците, отдали се на мрачното утро, карат мислите ми да се въртят в главата след всяка нова капка по прозрачния ми чадър. Още не бях извадила зимните си дрехи, а и от летните не можах да избера подходящ тоалет за деня. Значи дъждът ще е виновен днес за безвкусицата в мен! Нищо де, в този порой никoй няма да забележи комбинацията от розово и синьо в мен, може пък и да изглежда модерно! Невъзможно ли е?!

Въпреки че е събота, спирката, както винаги, е пълна с чакащи. Вече познавам всички пътници. Колко странно! Не се чувствам самa в този огромен град, чувствам близки дори и непознатите лица. Например жената с червената чанта, стои до мен всяка сутрин. Понякога усещам, че е нещастна, очите ù са подути от безсъние. Искам да я попитам как е, но ето че действителността ме спира: непознати сме!

А ето го и мъжа със сивия каскет!Той е щастлив човек, поне така ми изглежда, очите му се усмихват. Всеки ден носи вестник под мишницата си и найлонов плик. Какво ли има в него?! И това не мога да попитам, имам право само да гадая, може би жена му му приготвя нещо за закуска. Колко мило! Ами тези непознати кои са?

Една млада жена с дете на ръце. Момиченце! Толкова  е сладко, с розова шапка, очите му са големи и изразителни, косичката му не се вижда. За първи път ги виждам. Гледа към мен с интерес, вторачило черните си очи в моето розово сако и опулено поглежда надолу към синия ми панталон и спортните ми обувки. Хванаха ме! Безвкусицата на цветовете в мен е отличителна днес!

Автобусите минават, без да спират, още сме на спирката, жената с червената чанта, щастливият мъж с каскета, майката с детенцето и, разбира се, аз и моето розово сако, вик на модата! Спирката е много шарена днес, благодарение на мен и на "розовата шапчица"!

Най-накрая се качихме в автобуса, мъжът с каскета ни даде път да минем, майката с момиченцето седна, жената с червената чанта застана до мен. Не съм сама! Никога и не съм била, винаги съм намирала нещо, за да се захвана за хубавото в живота! Все още вали, от чадърите ни се стичат капките дъжд и мокрят пода, в автобуса мирише на късна есен, а даже и на  зима!

 - Мамо, ти ще останеш ли с мен? - гласът на момиченцето е много сладък, като звънче.

 - Разбира се, милото ми, виж, даже съм взела пижамите си. - каза жената и притвори найлоновата торбичка, за да покаже пижамите си, в гласа ù има тъжни ноти.

 - А дали ще сложат инжекция на Миша? - попита детето, стискайки плюшеното мече в скута си.

 - Не знам, Ясмин, според теб Миша болен ли е? - каза майката, галейки пискюла на розовата плетена шапка.

- Според мен, не е, мамо! Според мен, и аз не съм болна. Аз давах на Миша от всичко, което ядях и пиех, ако сме болни, аз ще съм виновна! - каза детето загрижено.

Майката рязко обърна поглед към прозорците и набързо изтри бликналата гореща сълза. Чух дишането, което говореше безмълвно за болката в нея. Жената с червената чанта също въздъхна до мен, погледна ме в очите и тогава разбрах, че и тя е майка.

Мъжът с каскета се усмихна на детето и то веднага му отвърна с усмивка.

 - Чичо, вие доктор ли сте? - попита момиченцето, гледайки големите очила на мъжа. Усмивката ù бе широка и разкри беззъбата ù уста. Беше като малко зайче.

 - Не, не съм, дете, аз съм учител, уча малките дечица като теб да рисуват. Ти обичаш ли да рисуваш?

 - Вие рисувач ли сте?! - развълнувано втренчи поглед в него детето. - Миша, виж, този чичко е рисувач! Ние с моето меченце много обичаме да рисуваме, чичо! Мамо, в болницата ще мога ли да рисувам? - попита детето.

 - Разбира се, малката ми! Ето, виж, моливчетата ти са в чантата! - каза жената, отваряйки отново найлоновата торбичка, за да ги покаже.

 - Чудесно! - възкликна момиченцето и ни се усмихна отново жизнерадостно.

Бяха минали само 5 минути, откакто се качихме в автобуса. Аз от месеци насам пътувах с тези хора, но не знаех нищо за тях, а това малко дете бе успяло да разбере това, което аз нямах смелост да попитам.

Беше топло в автобуса, розовата шапка с пискюла беше все още на главата ù, защо ли майка ù не бе я смъкнала, се замислих наум, нямаше ли да ù бъде студено после, като слезе. Не се въздържах и погалих главичката ù.

 - Шапката ти е много хубава.- казах тихо.

 - Мама ми я изплете! - каза детето, поклащайки главичка с гордост.

 - И вашата шапка е много хубава, също като сакото ви! - каза изведнъж момиченцето.

Тогава забелязах, че и аз не бях смъкнала своята шапка, леко дръпнах меката розова капела от главата си.

 - На мен ли ще я дадете? - спонтанно попита детето, протягайки ръка към мен.

Учудих се.

 - Амииии, бих могла, ако искаш. - казах шокирана.

 - Не, мамо, каката ще се разболее, ако излезе без шапка. - каза майката, поглеждайки ме с разбиране.

 - Ами да ù дадем моята тогава, мамо!

Жената с червената чанта се усмихна, за първи път я виждах такава.

 - Да, твоята шапка много ще ходи на хубавото сако на каката. - каза жената до мен.

Хубавото ми сако ли?! Днес облякох каквотo намерих, исках да кажа на жената, за да се оправдая, но се задоволих само с усмивка на благодарност за комплимента ù.

Детето смъкна своята шапка. Беше много красиво дете, очите му бяха големи и изразителни! Толкова красиво беше, че даже голата  главичка без коса не помрачаваше хубостта му. Разбрах... повече, отколкото бих искала да знам...

Тази сутрин обикнах града повече от всеки друг път! Обикнах дъжда, улиците, автобуса... Обикнах живота!

Сложих розовата шапка с пискюла на главата си и така дойдох на работа! Вече няма нищо да отлагам за утре! Когато и където срещна обич, ще я взема и ще я раздавам на всеки!

Тази сутрин жената с червената чанта, мъжът с каскета и двете розови шапки се срещнаха на спирка "Обич"…