Времето беше начумерено, валеше ситен дъжд, а светът суетно се оглеждаше в локвите на булеварда. Изгасих цигарата, и дръпнах щорите, защото в пейзажа, който неталантливият ми прозорец  рисуваше, нямаше нищо запомнящо се, а и бледата светлина, която плахо огряваше ъглите на стаята, дразнеше махмурлука ми.

       Беше от онези дни, които се чувствах в абсолютен разрез с вдъхновението. Пишех разказ, който не можех да завърша вече няколко седмици. Прекарвах времето в слушане на Дрейк, пушене на трева и пиене на водка с надеждата краят на историята да се утаи на дъното на чашата или в издишания пушек, защото според мен в цигарения дим се крият много истории и спомени.

       Един човек, към който имам голямо уважение, веднъж ми бе казал: „Музата не идва, музата се връзва”. Уви, моето вдъхновение се беше отскубнало от хлабавата ми творческа верига и волно препускаше през полетата на апатията. Започнах да гледам детайлно върху всичко, което ме заобикаляше, защото човек посвоему е нищо, а средата около него го изгражда като личност. Нямам представа защо, но се замислих за статистите в сериалите и филмите, които на заден фон пият кафе, четат вестник и говорят помежду си, докато се снима главната сцена. Какво можеха да ни разкажат те, ако имаха тази възможност? Какви са техните проблеми? По мое мнение историите им не са по-малко вдъхновяващи от тези на главните герои, дори напротив, възможно е да крият в себе си още по-дълбок смисъл, но в крайна сметка остават нечути, а самите те никога не достигат предния план на камерата. За съжаление, повечето от нас не се вслушваме в това, което имат да ни кажат родителите, приятелите, децата ни, защото гоним главната роля на филма, наречен „Живот”. A загубим ли способността да слушаме и споделяме се превръщаме в нищо повече от абсолютни статисти на неговата сцена.

       Дъждът беше спрял. Реших да се поразходя из квартала, за да се откъсна от мислите, които бясно препускаха в главата ми. Кварталът ми, всъщност се води центъра на София, в което си има доза привилегия. Особено приятно усещане се създава по улиците, след като е валяло - все едно дъждът отмива малко от динамиката на града. Отскочих в „Царската” градинка, където често ходя, за да чета или пия бира с приятели. Беше ранна пролет. Харесва ми дъха на идващата пролет, защото отключва много нови желания и емоции в човека. Аз обаче продължавах да търся „гранде финале“ на моя разказ. Седейки на една пейка, с периферията на окото, забелязах, че се задава човек и се обърнах да погледна. Мъжът беше на около 50 години, слаб, с брада и оскъдни дрехи. Бездомен, помислих си. Бездомните хора също са статисти на нашия ежедневен епизод, които подминаваме и гледаме с неприязън, бързайки за работа или говорейки по телефона. Оказа се, че не всички са еднакви. Мъжът се приближаваше към мен и аз инстинктивно започнах да си бъркам в джобовете, за да извадя стотинки, които да му дам. Подадох ръката си директно, без да го чакам да ме помоли, но той се провикна:

       – Недей, младеж, аз парите вече ги събрах.

       Не бях сигурен какво искаше да ми каже с това. Гласът му звучеше така, все едно не е  разговарял с човек от доста дълго време. Той седна до мен и започна да съзерцава в дърветата.

       – Ще ми разкажеш ли някоя история? - продума той, прекъсвайки неловката тишина.

       Погледнах го учудено. Обикновено просещите хора идват при нас, молят ни за пари и разказват за несполуките си. Случаят тук, беше различен. Мъжът не искаше пари, не се вайкаше колко ощетен от живота е, и очакваше аз да му споделя нещо

.

       – Защо? - отвърнах несигурен аз.

       Гледайки замислен в земята, той отговори:

       – От  15 години скитосвам улиците… Разочаровах близките си, нямам минало, за което да си спомня. Сам съм на този свят, в който никой не знае, че съществувам.

       – Самотата… - продължи той като бавно подбираше следващите си думи - ...е много по-удобният избор от комуникацията и затова прилъгва жертвите си толкова лесно.

       Изпитах силна тъга. Двама непознати, седейки един до друг - аз търсех история за разказа си, той - историята на живота си. А между нас лежаха 20 години разлика.

       Започнах да му разказвам различни случки от живота си. Мъжът слушаше със захлас, смееше се на комичните, плачеше на тъжните. Той ги изживяваше повторно с мен и се чувстваше част от този далечен за него свят. Много по-лесно е да споделиш на непознат човек, отколкото на близък. Първият е неутрален и няма да наклони везните в ничия посока.

       – Благодаря ти, младеж! - каза той, като избърса една скромна сълза от лявото си око.

       – За мен беше удоволствие! - отвърнах аз.

       Пожелах му лека вечер и все пак му предложих отново да му дам пари, но той категорично отказа.

       На следващия ден, връщайки се от работа, минах отново през градинката. Мъжът отново беше там, но този път имаше нещо необичайно - до него седеше жена, приблизително на неговите години. Не знам каква му беше, може би просто непозната, която споделя подобна съдба като неговата. Двамата държаха чаша кафе и тук си обясних какво искаше да каже с това, че е събрал парите. Седнах на дистанция от тях и се наслаждавах на гледката. Всичко беше споделено и неприкосновено. Той разказваше истории, тя се смееше, а после плачеше.

       Не само материалното може да бъде споделено, мислих си. Някой път само присъствие е достатъчно. Да знаеш, че има на кой да разкажеш за своята болка, радост, тъга или просто да помълчиш в нечия компания.

       Изтритата идентичност е най-големият провал на човека, защото няма какво да остави след себе си. Следите ни учат да стъпваме там където трябва.

Продължавах да ги гледам и изпитвах удоволствие. Мъжът ще бъде запомнен.

Той получи главната роля във филма, а аз бях негов статист.

Аз написах сценария му, а той най-накрая довърши разказа ми.