Спомен за Рая
Запознах се с Рая в началото на лятото. Тогава бях келнерка в крайбрежното кафене. Един ден тя просто влезе с още няколко момичета, но забелязах само нея. Не беше особена красавица, по–скоро още дете. Но смехът и очите й бяха невероятни. Първото което достигна до мен беше звънкият глас на щастливо дете. Обърнах се и срещнах красивите, искрящи очи. В тях видях щастие, по детски наивно и окрилено от мечти. Обслужих масата им, като тайничко хвърлях поглед към щастливата непозната. Тя дойде и на следващия и на по–следващия, и на по–следващия ден, така цяла седмица. Осмелих се да подхвана общ разговор- за времето, за морето, за града. Разбрах, че Рая идва от вътрешността на страната и се готви да изкара лятото на брега на морето. Няма да работи, просто ще живее. О не, не е богата, но не й трябва много – водата и слънцето й бяха напълно достатъчни. Сближихме се, станахме приятелки и тя ме покани на гости в „хотела“ си, както сама се изрази. Вечерта, след работа, ме чакаше до кафенето. Заведе ме на плажа. Там имаше една палатка, с опъната пред нея тента, малка масичка с няколко стола и барбекю. Дошла с баща си, който й помогнал да опъне палатката и на другия ден си заминал. Останала напълно сама, но не за дълго. Завързала нови познанства и не се обръщала към миналото и хората в него. Звучеше доста загадъчно. По–късно пристигнаха още хора. Все интересни личности– инструктор по делтапланеризъм, рибар, поет, състезател по ветроходство, инструктор по дълбоководно гмуркане, авиатор, рали пилот, преподавател по философия, художник. Изключително пъстра компания, с различни интереси и мирогледи. Разбрах, че Рая живее на пълни обороти и за това, когато получих обаждането, че е в болница ми беше странно. Купих букетче хризантеми, любимите й, и тръгнах към болницата.
По пътя, мисълта какво се бе случило, не ми излизаше от главата. Бях убедена, че е станал инцидент. Но какъв? Знаех, че Рая се гмурка, кара сърф, скача с парашут, яха делтапланер, плава, навлиза навътре в морето за риба. Не се страхуваше нито от високото, нито от дълбокото. Скоростта беше в кръвта й. За нея нямаше утре, всичко беше днес и сега, съществуваше само този единствен миг, а утре беше далечно бъдеще. Не се връщаше и към вчера, защото то беше отдавна отминало и нямаше да се повтори. Всяка секунда живот й носеше единствени и неповторими емоции и изживявания, които никога не можеха да се повторят в същия цвят и интензитет. Рая заразяваше с живот околните.
- Добър ден. При вас, вчера по обяд е настанена Рая Петрова. Къде мога да я открия?
- Момент моля, Петрова, Петрова ….. Рая Петрова, да. Настанена е в онкологията, но е в интензивен сектор и само най–близките се допускат.
- Как в онкологията? Рая Петрова?
- Да, госпожо. Рая Петрова е с рак на белия дроб, вече в последен стадии. Може да оставите букета с бележка и ние ще й го предадем, когато дойде в съзнание…. Ако дойде в съзнание…. Или на близките ….
Рая не успя да види букета ми.
© Анелия Александрова All rights reserved.
