Спомени

Здравей, Дичо! 

В следващите няколко реда ще прочетеш неща, които днес си спомних. Благодаря ти за спомените, за миговете, които имахме с теб тогава. Всички тези спомени ме топлят сега, когато така далече си от мен! Може би така е много по-добре! Щом си там - така далече през морета, океани, континенти... Искам да ти кажа, че понякога ми липсваш много! Понякога ми е трудно да дишам, да си поема дъх, защото всяка глътка въздух раздира гърдите ми от болка една непреодолима, но тя е само кратък миг... Едно дихание болезнено, но секунда, две... И отново дишам както преди... Сигурно се чудиш защо ти пиша? Защо ти казвам всичко това? Сигурно си мислиш, че е време да продължа напред... Не се заблуждавай, мили мой, че без теб не мога аз! Мога и се справям добре... Просто понякога спомените идват сами... без да ги каня... Лицето ти изниква в съзнанието ми, но успявам да изтикам образа ти... и всичко сякаш мираж е било... Мираж в една красива и жарка пустиня.... Понякога, мили ми Дичо, се чувствам като в пустиня... Да, правилно ме разбра... Но не вода, а тебе искам... Иска ми се пак да се разлееш в мен - душата ми, тялото ми... Да те усети както в онази нощ - близо до мен. Да чувам как ми шепнеш нежни думи... Нежни и красиви, но ЛЪЖОВНИ, НЕИСТИНСКИ! Сякаш виждам те до мен и чувам нежния ти глас, сякаш отново чувам словата ти: "Нона, мога да прекарам с теб така целия си живот! Мога да остана тук, в тази стая ВЕЧНО!...". Но кажи ми, Дичо, помниш ли сълзите непослушни, които ти изпи... Сълзите, които стекоха се по лицето ми... Лицето, което ти някога боготвореше....? Не, едва ли! Вече даже не помниш лешниковия цвят на очите ми, в който казваше, че потъваш и бездни са те за теб! Помниш ли, Дичо, как ме караше да мигам, за да гледаш красотата на разтопения шоколад, който излива се в душата ти... Но стига толкова с това, мили мой Дичо! Няма да страдам вече за теб! Забравих те... или поне така си мисля всеки ден! И днес реших така... Позволих си днес да тръгна по една нова пътека и странното е, че днес усетих една липса в гърдите ми... Дупка, на чието място някога беше сърцето ми... Но ти замина и взе го със себе си! Сега е там при тебе, Дичо! Там е, Дичо! Зад океана... Когато си тръгна ти от мен, ми каза: "Нона... аз си знаех от самото начало, че няма да си ти! Знам... Не усещам тръпка, в тебе не виждам, че искам да изживея живота си с тебе...". Караш ме да се усмихвам, когато спомня си за това... Нима забрави как нощем обаждаше се по телефона и ми казваше, не, викаше в слушалката: "Нонаааа... ЛИПСВАШ МИ! Нонаааа... НЕ МОГА ДА ЖИВЕЯ БЕЗ ТЕБЕ...". Забравил си и това... От мене те отвличат лесно - Социопатии, девойки разни... Но когато имаш нужда ти, липса на самота... търсиш мене, Дичо... Мене... Защо, Дичо... Защо? Защо тръгна си от мен?

Но, мили мой Дичо... сега съм добре! Седя на брега на Сена и гледам Айфеловата кула... и се чудя защо днес до мен стоеше новото начало и ме държеше за ръката, а това, което аз почувствах, беше... ЕДНО ГОЛЯМО НИЩО!

Благодаря ти, Дичо, за милите спомени, за болката, за радостта, за тъгата, за мъката, сълзите... Благодаря ти, Дичо, за красотата, за миговете незабравими... Дичо, за всичко ти благодаря! 

Искрено не-твоя,

Нона!