Спомени
Гади ми се... От нищото. От псевдоотношенията. От мухъла във думите ми се гади.
Люспа по люспа - беля кожата си... и броя настръхналите косъмчета.
Разголвам душата си, разголвам коленете си... и бродя.
Многолики тревоги. Засядат в гърлото. Като рибна костица. Неизказването водело до задушаване.
Как искам още минута. Нямам минута.
Блъскам. Треска. Мисли. Светкавица минава през главата ми: утрото надипля пердето в стаята ми - усмивка на кафеви очи. Не искам усмивки. Не искам кафеви очи. Не искам надиплени пердета.
Мразя стъклените замъци. Потопени в меко синя тишина. А светулките ме търсят да говорим. Как да им обясня, че няма да светя?
Зениците драскат лицето. Строя си убежища. И копая. Копая в пух. Копая в пепел и прах. А паяжина плета между пръстите си.
Спъвам се - как мразя да се спъвам. Форсирам. И стискам. Ръцете ми стискат. Тялото ми стиска. Машина. Сдъвквам и плюя.
Точка на пресичане. Нетърпеливо срещане и консумиране. И съхранение. Като хербарий.
Хербарий-отражение...
Повдига ми се. Докога? Докато форсирането не ме прати в калта, в която пикаят кучетата. Докато копнежите ми не се отъркат гнусно в мен. Докато не се спъна.
Този път за последно.
© Ралица Стоева All rights reserved.
