В Т. сме. Живеем в къща с още три семейства- квартиранти. Така беше навсякъде, и у нас в Ш. настаниха три семейства принудително. Нямаше достатъчно жилища.

Междувременно дядо ми почина и маминка остана сама. През ваканциите се връщахме в родния град, а нямаше достатъчно място за нас, собствениците.  Т. беше малко градче, хората - непознати, някои говореха на румънски. До 1940 г. е бил в Румъния.  Трудно ни беше. Къщите гледат на север, към Дунав. Бяхме в една стая и кухничка без прозорец четирима души: майка, татко , брат ми и аз.  Нямаше водопровод, носехме вода от улична чешма. Къщата беше цялата обрасла в бръшлян, в който лятно време се криеха комари и щом отвориш прозореца, на рояци нахлуваха вътре. А хапеха ужасно, подувахме се и сърбеше.

   Зимите бяха студени и снежни, понякога Дунав замръзваше. Няколко дни имаше ледоход, след това целият се покриваше с лед. Отсреща, в Румъния, беше град Олтеница. При тихо време оттам долиташе шум, кучешки лай и др. Пролетно и лятно време обичах да гледам реката, вълните, да посрещам пътническите кораби и да наблюдавам как плуват търговските, теглещи по няколко шлепа.

   Мисля, че бях в четвърти клас, когато прописах стихчета. Първото беше  "Гъбки".

                       Гъбки, гъбки,

                       бели като зъбки!

                       Колко сте росни,

                       колко сте пресни,

                       колко сте крехки,

                       крехки и меки,

                       как ви обичам,

                       из гората тичам

                       да ви намеря,

                       да ви събера!

     Криех си тефтерчето под бюфета. Веднъж, докато чисти, майка го намерила и показала на татко. Засрамих се, макар че нямаше защо. По-късно в училище обявиха конкурс за стихотворение. Написах нещо за пионерската връзка. Получих

първа награда - книга.