У нас живееше семейство руснаци. Това беше около 1946-47 г. Аз съм била на 3-4 г., но помня, че мъжът беше майор, вероятно дошъл в България, за да помага в обучението на наши войници. В нашия квартал имаше военно поделение. Жена му се казваше Маруся, а синът им Женя беше на 12 г. Помня, че бащата ме слагаше на раменете си  и обикаляхме двора. Аз се страхувах да не падна, а той питаше: боишься? При Женя идваха съседски деца и играеха на бубички, челик, ашици и с

топка. Като ги нямаше, Женя се занимаваше с мен. Веднъж ровеше в пръстта и извади един червей. Показа ми го, а аз не исках да го гледам, но той ме караше:  смотри, смотри! Маруся един път ми даде шоколад. За пръв път вкусих такова хубаво нещо!

А шоколадът беше необикновен според нашите понятия, защото беше тънък, кръгъл като консервна кутия. Такъв са давали на фронта на войниците. Маруся често правеше сладкиши. Аз се въртях около нея. Един ден щеше да прави целувки и ми даде разбити на сняг яйца. Аз облизах накрая и тенджерката.

През лятото с военен камион руснаците  и ние - аз, майка и татко отидохме във Варна на плаж. За пръв път видях морето, бях много учудена и радостна. Малко ме беше страх от водата, но постепенно с майка се потопихме и водата беше топла, приятна.

По едно време аз тръгнах край брега. Докато видят, че не съм до тях, аз бях се отдалечила  от компанията. Майка ме настигна и попита къде отивам, а аз отговорих, че искам да обиколя морето. Възрастните ми се посмяха хубавичко.

    Един ден с мотор дойде войник, облечен странно, с интересни очила. Имаха стъкла отпред и отстрани и те бяха зелени. Търсеше майора. Докато говореше, се опита да пъхне очилата в джоба си, но не успя. Те паднаха в чемшира, до който стоеше войникът. Той не забеляза това, а аз не казах какво стана. След няколко дни дойде да ги търси. Дядо ми каза, че не ги е виждал. Тогава аз казах, че са паднали в чемшира. Войникът ги намери, беше доволен, а мен ме похвалиха.