Дайра вървеше покрай насипа, превила се срещу силния вятър и се канеше да премине празното пространство между пресечките на двата квартала. Веднъж преминала, стените на отсрещните сгради щяха да ù дадат малко повече защита срещу блъскащия я вятър. Тя се огледа - беше пусто - сниши се и приготви автомата. Пое въздух и притича бързо през улицата и облака прах, който се носеше хаотично навсякъде. Намалената площ на тялото й, сгънато и наведено възможно най-много, намали неспиращите пориви на вятъра, но затрудняваше бързата реакция при евентуална атака. Но за късмет, никой не дебнеше в този район, поне за момента.
Така Дайра успя да стигне до първия блок само след десетина секунди без прикритие, който се оказа някакъв търговски склад.
Тоест - поправи се тя, докато нагласяше ремъка на провесеното през раменете й оръжие, - някога е бил склад, сега кой знае какви същества се крият в него. Не искаше и да знае. Движеше се максимално безшумно, дрехите ù бяха сливащи се с околността. Денят беше сив, мрачен и кисел. Някъде навярно има разбита шахта на някой канал, която изпуска тази миризма.
Дайра пое с наострено внимание покрай дългата редица от сгради. Гледаше да се движи почти долепила гръб до тях. Вратите на входовете бяха залостени или затрупани с камъни от последните живеещи тук. Хората от дълго време влизаха през разни тайни шахти или скрити отвори, в онези места, останали все още годни за обитаване. Доколкото имаше хора останали в призрачния град. От някогашното милионно население, днес едва ли има повече от десетина хиляди - максимум двадесет - оцелели.
Всъщност, ние сме и в момента оцеляващ вид - каза си тя. Спря се, вдигна автомата на нивото на очите и се огледа накъде да продължи. За първи път идваше насам и всичко й беше непознато. Беше свикнала да не се отдалечава от жилището си в един подземен бункер на няколко часа път на север от тук. В района живееха още няколко души, с които привидно се разбираха. Може би заради общите опасности - скитащите банди и глутниците вълци, те се търпяха и при нужда даваха общ отпор срещу нападенията. Макар и всеки от тях да предпочиташе самотното си съществуване в този гниещ свят.
Улицата беше обрасла с непознати видове храсти, които имаха дълги корени, дълбоко впили се в почвата и издържаха на силните пориви на станалия постоянен вятър. Растенията пропукваха бетон и асфалт и сякаш подаваха разперили пръсти ръце.
Като че от някой гроб - си помисли Дайра, преминавайки покрай няколко от клатещите се храсти и ги огледа. Стъблата им бяха груби и дебели, покрити с някаква кора, наподобяваща кожа. Неспиращият вятър ги огъваше, но те издържаха и видимо се размножаваха, като никнеха на всички възможни места. Отровена или не, почвата продължаваше да ражда растения, които бяха хибриди от минало и отровено настояще.
Те успяха да се приспособят, а ние не - продължи размислите си тя. След всичко случило се, повечето биологични видове на света загинаха, като най-силният и най-умният от тях бе дотолкова сломен, че сега се превиваше като нея срещу всичко ново и бързаше да се скрие някъде, като някоя мишка в своята дупка. Макар и навярно мишките да се справят по-добре от хората - бяха се навъдили едни големи и нагли плъхове, които често нападаха оцелелите в подземията. Хората просто изчезваха, в началото с милиони, после милиарди, а сега един по един - всичко беше против тях и сякаш останките от природата се стремяха да доунищожат онези, имали късмета да оцелеят. Бавно, но сигурно този, населяващ някога цялата планета, вид скоро ще бъде заменен от новите форми на живот, пръкнали се след всичко онова, което сами сътвориха най-умните представители на Земята.
Дайра се огледа отново, преди да пресече от другата страна на рошавата улица - гънещите се храсталаци и носения като мъгла слой прах, можеха да крият някоя изненада. Пристегнала защитните очила, жената бързо премина през прашната пелена, вдигнала оръжието си, готова да простреля всичко, което е различно от растение. Асфалтът беше станал зърнест и се ронеше почти при всяка стъпка. Дали е от вятъра или от нещо друго, това Дайра не можеше да каже със сигурност. Хората бяха хвърлили над света какво ли не - от всевъзможни бомби, които съдържаха вещества с много силни и разностранни действия, до мутиращи самостоятелно вируси и бактерии, всички смъртоносни за човека, макар и малцина да успяха да оцелеят и засега да продължават да живеят. Някои вещества разяждаха, други преобразуваха на ръждив прах почти всичко, трети просто разтваряха материалите и вятъра ги разнасяше бързо. Години след войната действието им все още не беше изчезнало. Може би това е и била целта на някой - много пъти си бе мислила Дайра, - просто да унищожи всичко и планетата да бъде изчистена от всичката мръсотия, която се беше натрупала от човешката дейност. И някога, когато и да е, всичко да започне отначало. Може би именно тези храсти със стъбла покрити с кожа, ще са новия вид на Земята. Кой знае какво ще е бъдещето. На Марс колонията вероятно процъфтява и тамошните хора са запомнили грешките на земните си братя. И след век-два ще дойдат да заселят отново опустялата Земя, ако е възможно изобщо това. Така съжаляваше, че не успя да емигрира там, когато все още имаше тази възможност, така щеше да спаси поне детето си. Никога не си прости този пропуск и това продължаваше да ù тежи непрекъснато през годините прекарани в борба за живот на потъналата в сив прах планета.
Дайра спря - нещо се бе появило, но бързо се скри. Но тя долови инстинктивно, че я дебнат. Почти двадесет години оцеляване в хаоса, я бяха научили да се пази. Тя вдигна автомата, леко сви пръста на спусъка и претърси сектор по сектор цялата улица насреща. Може да е било нещо, вдигнато от вятъра, но също така и можеше да е някой канибал - побъркан човек, решил, че най-лесни за улов са себеподобните му. Бяха се навъдили и такива ненормалници, които не си даваха сметка, колко малко хора са останали на Земята, че да спрат да се избиват. И то за какво? Заради малко вещи, които носи със себе си, предвид, че складовете са пълни с провизии и само трябва да иде и да си ги вземе. Но при хората подобни явления винаги са били необясними - Дайра знаеше това отдавна. Макар и неясно за нея, но онова чувство, което кара един човек да иска онова, което има другия, все още надделяваше, дори и в оцелелите. Да му завижда, да краде и да убива... Никой не знае защо е така, а и навярно няма да бъде разбрано никога, поради простата причина, че съвсем скоро няма да има останали хора. Може би това няма да бъде съвсем лошо - си каза тя и бързо се придвижи напред, но все така с готов автомат за стрелба. Ловците обикновено бяха в костюми, които ги правеха невидими сред храсталаците. Сега може би я дебне нечие алчно око в оптиката на оръжието му. Но с годините Дайра свикна да бъде мишена и просто продължаваше, докато не стане поредната жертва на умиращия свят. Привиква се дори и с това.
Нападението дойде отстрани, но тя бе готова и натисна спусъка, като рефлексите ù завъртяха светкавично тялото ù по посока на атаката. Трите слели се изстрела едва нарушиха тишината, заглушителя отне силният им трясък, а Дайра се прикри до ръждясалото скеле на някакъв автомобил. Беше животно, не човек, онова, което я нападна. Може би са глутница, затова тя остана така известно време, очаквайки друг звяр да изскочи от храстите. Засега поне те не проявяваха повече разум от преди и нападаха винаги групово. Но явно е бил единак, който тя определи като хищник, потомък на нещо от рода на котките. Вирусите и радиацията бяха изменили само за няколко поколения чертите на повечето също така оцелели животински видове. Когато тя подритна озъбената муцуна, видя, че тялото е покрито с рогови струпеи, които нявярно в следващите няколко потомства ще заменят изцяло козината.
Ето, дори те се променят и оцеляват. Само ние изчезваме със сигурност - неспособни да се преборим срещу природата - помисли си Дайра и продължи нататък. Човекът - онези, които необяснимо как и защо успяха да оцелеят - не се видоизмени, нито мутира. Трудно се и възпроизвеждаше. Повечето новородени не издържаха и един ден. Обречени и забравени в този самотен свят, вехнещи с всеки порив на вятъра, на това бяха осъдени малцината запазили живота си. Навярно и за да се питат всеки ден - имало ли е смисъл да преодолеят всичко и да знаят, че все пак ще загинат?
Дайра не можеше да отговори не само на този въпрос. Много неща щяха да си останат завинаги неясни. Неразбираеми и необяснени, като вечната загадка на смисъла на живота; на въпроса кои сме и защо ни има, дори и днес, когато вече няма никакво значение от това съществуване? Колко много неща ще изчезнат с бродещите като призраци в мъртвия свят хора, който навярно съвсем скоро ще оставят на само храстите и животните. Кой знае, може би те също ще изчезнат, а може и да повторят еволюцията отново и някакъв нов разумен вид да се появи на Земята след милион години.
След десетина минути тя стигна до мястото, което търсеше, без повече инциденти. Макар да продължаваше да е нащрек, за евентуално следващо нападение. Това повишено съдържание на адреналин, което усещаше винаги, когато се намираше навън, особено в непознати райони, беше започнало да я изморява. Психическата умора натежаваше в такива дни, довеждайки нервите до тотален срив вечер. Уморяваше се да бъде винаги готова да е нападната. Да отвърне със сила. Борбата за оцеляване ставаше трудна и тялото на Дайра, която беше преминала четиридесетте години отдавна, започваше да се поддава на умората. Силата ù намаляше, макар опитът да помагаше за сега, но тя вече все по-трудно щеше да се справя навън. Затова и искаше да посети това място, за да запълни една огромна, болезнена и черна празнота в живота си, преди някой ден да направи последната си разходка под сивото небе.
Беше голяма сива и олющена от вятъра сграда. Имаше редица ослепели прозорци и доста от тях зазидани - сякаш бяха затворили се очи към всичко ставащо. Видя и надписа над една стоманена врата - Продавач на спомени и мечти. Значи е било истина, не са я излъгали онези непознати, които ù разказаха за това място. В днешно време имаше слухове за какво ли не. И всичките се оказваха просто митове и измислици на останалите без вяра хора. Човекът се оказа слабо същество.
Не е като растенията - си рече Дайра и погледна избуялите храсти наоколо, които се огъваха на вятъра, но издържаха и се разселваха все повече и повече. Скоро ще покрият целият град и бетонът ще стане тяхната рожденна почва. А след това и целия свят. Може би, ако все пак има един-двама оцелели от нас, ще заживеят като мравки в корените им.
А дали новите растения няма да се хранят с човешко? - си запита Дайра, докато тропаше по вратата. Звукът от метала се разнесе из тихата улица и тя приготви автомата за всеки случай. Някой или нещо може да бъдат привлечени от шума. Тя вдигна на главата големите прахозащитни очила и откри лицето си, като веднага усети боцкащия прах.
Вратата се открехна с няколко сантиметра и се подаде дулото на някаква пушка.
- Какво искаш?! - попита стържещ глас отвътре и едно присвито око я изгледа.
- Ами... - Дайра се запъна малко, как да каже с една дума, че иска да забрави за всичко това наоколо. - Нали можете да връщате спомените? Поне така пише тука - тя кимна към надписа над вратата.
- Пише - знам аз какво пише! - изстърга гласа, окото се впи в нея, но пушката се прибра и вратата се открехна още малко и една суха ръка ù даде знак да влиза.
Веднага след като жената се вмъкна в полумрака, тя се затвори и няколко резета я заключиха. Слаба фигура се заклати по коридора към вътрешността на апартамента.
- Хайде идвай, че да видим какво друго пише. Ако всичко, което пишеше, можеше да става... - мърмореше фигурата и отведе дошлата в една голяма и светла стая, която беше напоена с тежкия мирис на застоял въздух. Светлината идваше от няколко големи лампи, увиснали от тавана. Навярно старецът черпеше електричеството от веригата на някоя атомна централа, която все още работи. Имаше доста хора, ползващи тази безплатна услуга. Поне докато някой ден спре деленето на атома в тези оставени без поддръжка централи. Дайра се осветяваше със свещи, понякога включваше и един захранващ акумулатор, но гледаше да пести енергията му за зимата, когато я ползваше предимно за отопление.
Помещението беше претрупано с какво ли не. Вещи, събирани с години, които при нужда щяха да дадат възможност на човек да изкара дълго време без да се налага да излиза навън. Кутии с провизии, херметични съдове за вода. Няколко кашона с батерии. Купчина акумулатори и кабели. Стар велосипед, който беше преобразуван на генератор на електричество. Много разхвърляни книги - купища книги имаше навсякъде. Едно тясно легло, на което се бе намърдала дебела бяла котка. Тя изгледа със зелените си очи гостенката и отново потъна в своята дрямка. Прозорците бяха зазидани, хоросанът беше започнал да се рони и се виждаха криво наредените тухли под него. Стените имаха неопределен цвят и на места бяха нашарени от петна влага.
- Седни ей там - каза собственикът на това място, който подпря пушката близко до себе си. - Можеш да свалиш тези очила, че приличаш на някое насекомо с тях.
Беше сух старец, който бе навлякъл няколко различни палта на себе си, едното стигаше до пода, другото до кръста и всичките бяха станали на парцали, но стареца явно не се интересуваше от вида си. А и кой ли днес би му обърнал внимание. Имаше сиви коси, провиснали на фитили и оредели от възрастта. Очите му обаче бяха все така тъмни и живи. Имаше в тях някаква сила, която можеше спокойно да бъде и лудост.
Той порови в купчина с провизии и подаде на жената една консервена кутия с някакъв сок. Седна до една маса, покрита с различни неща, облегна се на ръба ù и постави ръцете си на коленете. Все така си мърмореше нещо под носа, но не изглеждаше заплашителен.
Дайра се настани на посочения дървен стол и сложи автомата между коленете си с цевта надолу. Свали очилата и шапката, косите ù се спуснаха свободни, бяха все още гъсти и тъмни, тя полагаше доста грижи за тях, вместо практично да ги отреже, но чрез тях Дайра успяваше да запази малко от миналото. Миналото, когато всичко беше толкова различно.
Погледна кутията, беше отбелязано, че е обработена с лъчи, които позволяват продукта да се запазва дълго време. Дата на годност беще все още валидна.
Дори след толкова години съдържанието все още става за консумация - отбеляза на ум тя. Отвори кутията и отпи. Имаше забравения вкус на плодове. Сега за тях говореха само консервните кутии, но Дайра помнеше как се продаваха в малките квартални магазинчета, наредени пресни и свежи на стелажите. Хората минаваха и сами си избираха.
- Вкусно, а? - добродушно каза старецът, който внимателно наблюдаваше госта си.
- Много - отговори Дайра и се усмихна. Имаше красива усмивка, която не помнеше от кога не се бе появявала на лицето ù. - Бях забравила вкуса на този плод.
- Забравихме ние, за много неща - съгласи се старецът, беше му приятно да гледа по-младия човек срещу него. Може би му напомняше на някой близък от неговото минало - си помисли Дайра, докато пиеше от кутията.
Всеки от нас си има минало, само бъдеще нямаме.
- И какво? Къде искаш да се върнеш? Или искаш да видиш светлото бъдеще? - прекъсна мислите ù старецът.
- Не знам... Аз всъщност заради миналото дойдох. - Дайра беше мислила толкова много, след като чу за услугата, която се предлага тук. Кой от всички моменти иска да изживее отново, всичките бяха скъпи и си заслужаваха да се изживеят отново, особено, ако могат да се променят. - Нещо от миналото...
- То е ясно, че ще е от миналото - засмя се старецът, разбута някакви кашони и измъкна една сложно оплетена с жици шапка с кръгла сребърна пластина. Раздруса я и от нея паднаха няколко вълма гъст прах. - Никой не го интересува бъдещето. Всички все назад се връщаме.
Старецът се закашля от праха и кихна веднъж.
- Този проклет прах! - оплака се той и постави уреда на масата до себе си. - Ето чрез това нещо, ще мога да ти помогна. Това е сложен уред, който може да възбужда дадени центрове от мозъка и да стимулира една заместваща спомена илюзия. В случая ще се поровя в онази част от него, в която е паметта. При твоя избор на онзи спомен, който наистина искаш да изживееш, даден неврон в мозъка ти ще се насити с енергия и така аз ще мога да го определя и манипулирано да му въздействам, като всичко онова, което се случи в мислите ти, ще се запечата като ново преживяване, но станало в твоето минало - гласът му звучеше сухо, но професионално. Дайра го погледна учудено. Нещо не се вързваха тези познания с пропадналия му вид, особено в днешно време. - Какво ме гледаш? Някога бях професор по психология и малко преди войната открих този уред, но после се оказа напълно безполезен и излишен. Нямаше на кой вече да го прилагам - стържещо се засмя стареца.
- Може - вдигна с безразличие рамене Дайра. Вярно, всеки е бил нещо някога. - Навярно си го пробвал и на себе си, нали?
- Не умувай много! - сряза я старецът и нагласи висящите кабели от металния обръч на шапката. Дългите, костеливи пръсти умело и внимателно докосваха сензорите. Личеше, че някога е бил горд с изобретението си. - Ще пробваш ли? Ако не - изчезвай!
- Спокойно, ще го пробвам - идвам от доста далеч и едва ли ще е само за да пия от този сок - усмихна се отново Дайра, тя отметна косата си назад и посочи металната шапка. - Какво точно ще се случи? Спомените ли...
Старецът я погледна с тъмните си очи. Задържа погледа си малко повече от нужното, сякаш искаше да види нещо вътре в тази жена, нещо, което тя искаше да си спомни. После заговори спокойно.
- Имаш пропуснат или опропастен ден в миналото? Кой може да върне този ден и да го промени? Ето това устройство го може - то подава Л-импулс, който е стимулатор на илюзия, към мозъка ти и ще възкреси спомена - жив и реален. Ще го насоча в онази част от твоята памет, която избереш, а аз ще видя коя е на онзи екран. Така, не в реалността, но в себе си, в своето съзнание и спомени, можеш да промениш всичко и ще бъде така, както ти искаш да е. Можеш да промениш нещо от миналото сега, след което ще си спомняш, че е станало точно така, а не както е било някога. Мозъка сам ще пренареди целия ти запас от спомени и самата ти няма да направиш разлика - завърши бившият професор.
- И усещането ще е съвсем истинско?
- Абсолютно - кимна той. - В дадения център, който обработя с Л-импулс, няма да има място за два спомена. Просто ще имаш възможност да преживееш нещо изживяно или ненаправено, но по различен начин - такъв, какъвто би искала ти да бъде. И никакви вредни последствия за мозъка, което ме подсети да ти кажа, че тази процедура може да бъде направена само един път. Следващия вече може да доведе до необратими следствия. Така че си помисли добре, какво да си спомниш.
- Като сън - каза Дайра, беше се върнала някъде назад във времето, - сън, който ще знам, че истина. Казваш, че ще мога аз да водя събитията?
- Ти решаваш кое как да стане. Твоето подсъзнание има готовност да го направи. Усещането е съвсем реално, няма да съжаляваш. - Старецът я гледаше с очакване на решението.
Тя мислеше. Трябваше да се довери на един непознат, но нали онези хора, минали през нейната улица, казаха, че са опитали и бяха съвсем наред.
- При един от опитите в миналото - заговори професорът, сам върнал се в един неговите спомени, - един осакатен войник се беше върнал в деня на раняването си и преобрази всичко в него. После заживя, сякаш нямаше протези, а истински крайници. И не можеше да си спомни да е имало подобен фатален ден за него.
- Добре. Какво ще струва? - съгласи се Дайра, взела за себе си нужното решение.
- След това ще ми платиш, стига да си доволна - усмихна се стареца и дръпна покривалото на някакъв апарат, свързан с три монитора. - Приближи се тук, сложи това на главата си и гледай жиците да не се оплетат в косите ти. Аз ще включа импулсатора и екраните.
Дайра изпълни всичко с внимание и зачака. Автомата постави в краката си, никога не се разделяше с него и така бе оцеляла толкова време, а сега навика я накара да го сложи някъде наблизо и под ръка. Макар и да се бе питала често защо ли е всичкото това драпане със зъби и нокти по тази разбита пътека на живота. Може би сега ще намери някакъв отговор на този въпрос.
- Така - старецът беше готов и набра редица кодове, които активираха апарата, а екраните изобразиха мрежа от точки и пресичащи ги линии. - Ти си мисли за онова, което искаш да промениш. Малко преди да пусна Л-импулса, ще ти кажа да броиш бавно до десет, след което навярно ще заспиш за около минута. Тоест, ще ти се стори, че заспиваш. Просто съзнанието ще насочи цялата си енергия към дадения момент, възбуден от мен чрез импулса, а ти просто сама ще видиш какво трябва да направиш. След това ще се събудиш тук и това е всичко. Въпроси?
- Не, надявам се да подейства. Никога ли не питаш хората какво искат да си спомнят?
- Не е нужно. Всеки от нас - оцелелите - има миг, който иска да изживее отново или да промени. Поне в спомените ни, нали?
- Така е - съгласи се тя.
Дайра се отпусна и затвори очи. Още преди да намери дома на този старец, тя знаеше какво иска да се случи отново. През всичките тези години бе искала само това. Нищо друго, освен да запълни тази огромна и силна болка в себе си.
- Виждам точката - долетя, сякаш някъде отдалеч, гласът на стареца, който следеше екраните и показанията на тях. - Съвсем ясно се откроява, вече изолирах вълната й, можеш да почнеш да броиш. След това поспи - като шепот стигнаха до нея гласът му.
Дайра пое бавно въздух и започна да брои.
Едно... Две... Стана тихо, съвсем тихо.
Три... Четири... Тялото ù сякаш натежа и нещо се отдели от него.
Пет... Шест... Не можеше да определи дали падаше или се издигаше.
Седем... Осем... Каква безкрайна лекота, нищо обременяващо мисълта.
Девет... Десет... Покой и мрак.


* * * * *

- Мис? - някакъв внимателен глас я извади от съня, в който беше потънала. - Мис?
Или не беше сън? - си каза Дайра, докато отваряше очи.
- Мис, току-що кацнахме. Можете да слизате. - Красивото лице на стюардесата от екипажа се усмихваше на тридесет сантиметра от нейното. Беше се привела към заспалата пътничка и лекичко я бе събудила.
- Мамо! - Кайра вече се носеше между седалките на совалката. Току-що беше завършила поредната си обиколка и се спря сияеща пред нея. Красивата стюардеса нежно я докосна по дългите тъмни коси и тръгна към следящия ред.
Кайра обяви:
- Вече сме на Марс!
- Кайра! - сънливостта изчезна за миг от очите на майката. Тя се присегна и придърпа крехкото тяло към себе си. Силно я притисна. Искаше да се слее с нея и нищо да не може да ги раздели. Нищо! Беше сънувала, че я е загубила завинаги в някакво друго време. Отвратително усещане, което я накара да разбере колко е скъпа за нея Кайра.
- Ей, ще ме смачкаш - засмя се момичето със сребърен смях. - Хайде, да слизаме, ще останем последни.
Дайра я пусна и се надигна. Огледалната повърхност на стената отсреща я отрази. Беше млада жена на двадесет и осем години, а се чувстваше на двойно повече от тях. И едно неясно усещане, за нещо различно изживяно се въртеше в мислите ù. Нещо, което е било или ще бъде.
Тя последва дъщеря си към изхода и двете се наредиха на опашката от слизащи пътници. Кайра бърбореше весело нещо, описваше целия полет отново и отново, вълнуваше се от новото място, на което щеше да живее. Хората наоколо се усмихваха на приказките ù, тя бе единственото дете в този полет и беше успяла да спечели всички с настроението си. Колоната се движеше бавно, отпред се извършваше проверка на всеки един новодошъл на марсианска земя.
- Дайра Найт? - погледна я един от войниците от Контролата на изхода от космопорта. Държеше в ръката си хололист и сверяваше имената и образите в него с действителните им притежатели.
- Да, аз съм - застана неподвижно жената и придърпа Кайра до себе си. - Това е дъщеря ми - Кайра.
- Да, посочено е в списъка. Също така е отбелязано, че идвате по програмата за заселване, така ли е?
- Точно така. Знаете, че на Земята епидемията е обхванала все повече страни. Рано или късно ще проникне и в нашата. Мисля си, че на Марс ще имаме повече късмет.
- Разбирам ви - войникът отбеляза нещо със светлинния си маркер и изведе отделен хололист, който подаде на Дайра. - Попълнете това и отидете в кабинет три на Контролата.
- Благодаря ви - усмихна се Дайра и пристъпи напред.
- Благодаря ви - каза и Кайра, премигна няколко пъти комично и последва майка си. Това накара суровото и каменно изражение на войника да се пропука и той също се усмихна след отдалечаващите се майка и дъщеря.
Офицерът, който ги прие, беше висок и русоляв. Службата му в Контролата го бе направила сдържан и пестелив на излишни мнения, но появата на двете жени го принуди да признае в себе си, че са невероятно красиви и жизнени.
- Дайра и Кайра Найт - прочете на глас той имената им. - Толкова са еднакви.
- Фамилна наследственост. Моята майка се казваше Кайра, а баба ми Дайра.
- Неомъжена - отбеляза офицерът, следейки графите на хололиста.
- Точно така. Използвах донорна банка за оплождането ми - поясни Дайра.
- Значи избирате Марс? - каза той, след като прегледа попълнения документ. - Предвиждам, че скоро ще бъдете последвани от много други.
- Там всичко става все по-неконтролируемо - отвърна Дайра.
- Да, а и слуховете за всеобща война... - Офицерът поклати глава.
- Пандемията се оказа по-силна от нас - довърши тя.
- Какво да ви кажа, сами си го направихме. Добре, ето това ви е разрешителното за постоянен престой. След месец, ще отидете в районния съд и ще получите документите си.
- Всъщност, само дъщеря ми ще остане тук. Аз ще трябва да се върна на работата, това пътуване струваше прекалено скъпо и трябва да върна парите, но тя поне ще бъде на сигурно място. Може би след година ще мога да дойда и аз - побърза да каже Дайра, като за миг очите ù се напълниха със сълзи. Не искаше да се разделя и за ден от детето си, но в момента това беше най-сигурния начин да запази живота ù, след като на Земята един побъркан вирус беше започнал да мори масово населението на планетата.
- Да, разбирам ви. Тогава, ето това е нужното разрешително, което ще представите пред социалната ни служба. Там ще се погрижат за детето ви. Съжалявам, че трябва да я оставите сама - разбиращо я погледна офицерът. Опита се да влее малко надежда в отчаянието на младата жена. - Нашите работници са изключително мили и добри с децата, бъдете спокойна за нея, тя ще ви чака тук, заобиколена от нужните ù грижи.
- Благодаря ви, надявам се да е така.
След два дни, в които всички нормативни въпроси бяха подписани и въведени в следящите програми на Контролата - органа на изпълнителната власт на Марс, Дайра се качи на обратния рейс към Земята. Случи се на същата совалка, с която и беше дошла.
Красивата и учтива стюардеса се спря пред нея за миг.
- Мис, вие не бяхте ли дошли с дъщеря ви?
- Да, но я оставих тук, за по-сигурно. Поне докато на Земята нещата не се оправят.
- Вярвам, че всичко ще бъде наред - усмихна се съчувствено служителката.
- И аз в това вярвам - каза Дайра. Извърна лице към стената, от очите ù бяха потекли сълзи и тя не искаше да натоварва с тъгата си други хора.
Малко след това, совалката се понесе в космоса и младата жена потъна в дълбок сън, който непрекъснато ù повтаряше, че Кайра вече е на сигурно място и ще избегне всичко, което може да се случи на Земята в бъдеще.


* * * * *

Дайра се връщаше и според часовника ù имаше само един час до здрачаване. Щеше да бъде достатъчен да стигне до бункера си. Ето, остава да пресече само разрушения мост и е в нейния квартал. Там винаги се чувстваше у дома. Десетината живеещи в него се приемаха като едно семейство, стига никой да не пречеше на другия. Но понякога излизаха заедно на лов, друг път избиваха разни адски същества, изпълзели от шахтите. И винаги се събираха, ако се появи някоя скитаща банда.
Каква задружност - си каза тя, докато внимателно вървеше по разбитите подпори на моста. Някога така са се събрали и първобитните на стада, после на племена, след това и на отделни нации. Едва ли ще имаме шанса да повторим целия този цикъл, но все пак е по-добре от самотното съществуване в този свят на вечен вятър и носещ се слой прах над главите ни - разсъждаваше жената, като се хващаше за озъбените арматури, щръкнали от късовете порутен бетон.
На средата на дългия почти половин километър мост, тя спря да почине. Вече се изморяваше от дълги преходи. В началото на общия хаос се налагаше ежедневно да изминава огромни разстояния, но тогава имаше повече сила в себе си. Дори и обречена, Дайра не се беше предала на слабостта и се бореше сама срещу всичко. А късмета да бъде от оцелелите, можеше да отдаде само на случайността. Една от десет милиона. Или една от двадесет милиона. Зловещ късмет, но никой не я бе питал дали го иска.
Някакво движение насреща накара жената да насочи автомата светкавично и да обере мекия спусък. Една дребна котка подскачаше плавно по подпорите. Дайра отпусна оръжието, беше почти същата животинка, като онази, която видя преди няколко часа в дома на онзи старец. Само че очите на тази неоново светеха и козината й искреше от пробягващите по нея електрически заряди.
Кой знае с какво е пълна кръвта ù - си каза Дайра и стана, за да е готова, ако все пак това животно реши да я нападне. Макар и дребно, то можеше да се окаже опасно.
Котката заобиколи човека и продължи по пътя си, даже и не погледна към него. Дайра забеляза, че опашката е малко по-дълга от нормалното и накрая е изтънена като пипало. Но разбра, че това пипало е всъщност нов вид крайник, който изпускаше синкави искри. Навярно това е дала природата, за защита на видоизмененото животно.
Дайра също пое по пътя си. Не след дълго остави разрушения мост зад гърба си и стъпи на своята улица. Тук храсталаците бяха периодично разчиствани и само големите пукнатини и дупки в асфалта грозно зееха на нея. Обаче вятъра беше все така постоянен и носеше прашната мъгла навсякъде в района. На един ъгъл видя един от съседите си да мъкне ръчна количка, която беше отрупана с някакви вещи. Двамата си махнаха и се разминаха.
На десетина крачки пред шахтата, водеща към бункера ù, Дайра се спря и вдигна големите прахозащитни очила към небето. Нощта вече го беше затъмнила и гъстите облаци не позволяваха да се видят звездите в нея. Но понякога, когато нощното небе се оказваше чисто, Дайра с часове гледаше към онази червена и ярка звезда, която беше планетата Марс. Там имаше здрави и силни хора, които живееха спокоен и различен живот.
Някъде там живееше и Кайра, нейната дъщеря. Сега вече сигурно сама е станала майка, наближавайки тридесетте. Навярно и тя понякога се сеща да погледне към синкаво-зеленикавата точка, която представляваше Земята в марсианското небе. Кой знае, може би се е случвало погледите им да се засекат някъде в космоса, и двете да са погледнали в един и същи миг към небето.
Само така, разделени от времето и космоса, човек можеше да оцени спомените си. Всеки един от тях е безценен и скъп. Всяка мисъл, всеки поглед и всяка някогашна мечта са нещо неповторимо и не трябва да се забравят никога.
Колко много спомени са се натрупали - си помисли Дайра, спряла се за миг насред улицата. На падащото от дървото листо през есента. На изгревите в лятни утрини. На птичите песни през пролетта и на тишината в бяла зимна нощ. Всичко сега липсващо в сивото ежедневие.
На незабравимия детски смях, който все така звучи в самотните нощи, сковани сред дебелите стени на бетонното й убежище. В стените му спомените се блъскаха като затворен в клетка звяр, ръмжаха и деряха мислите, но от реалността никой не можеше да избяга.
Дайра въздъхна, толкова съжаляваше, че не можа да се върне пак на Марс и да бъдат заедно с Кайра. Но каквото и да е се е случило, важното беше, че Кайра е спасена и в безопасност. Радваше се, че успя да я отведе навреме от загиващата Земя. Малко да се беше забавила и щеше да е късно - сведе очи от непрогледното небе жената и се насочи към дома си.
Тя отвори тежкия капак на шахтата и запали ръчното фенерче, което освети тунела, спускащ се към бункера. Със силен трясък капака падна на мястото си и Дайра го залости. След това запълзя надолу към своето жилище под земята, за да остане сама със спомените си.