Разхождаше се сам из мрачния град. Достигна моста и се загледа в дълбоката, черна река. Беше спряло да вали, но си оставаше все така тъмно и потискащо. По улиците нямаше никой. Гледката го караше да се чувства още по-самотен. Сети се какво трябва да направи. Беше нужно, а и го искаше.
Прескочи преградата на моста, застана на ръба му и погледна към водата. Цяла сутрин беше валяло. Но сега всичко тънеше в тишина. Застанал там, изправен, непомръдващ, той приличаше на статуя. Красива статуя, напълно сливаща се с мрачната обстановка.
'Парите не значат нищо...' Гласът й звучеше в главата му - толкова реален... Свали часовника си и го хвърли във водата. Не се чу нищо, само леки бели капчици се извисиха нагоре и почти веднага изчезна. Върху лицето му беше изписана тъга, по-силна от всичко. Беше закачил палтото си на преградата. Свали сребърната верижка със сърце, същата като нейната и я остави до него.
'Вече не издържам...' Беше му го казала с такова отчаяние, че неговото сега бледнееше. Лицето му се промени. Той отметна назда гарваново черната си коса и отново се взря надолу, но с твърд поглед. От израза му не можеше да се разбере колко го боли. Присвил устни, той пусна във водата един от пръстените си, после всичко друго, което имаше. Гледаше ги как потъват, изчезват завинаги и му се искаше да бъде на тяхно място. Накрая остана само той, с дрехите си, нямащи никакво значение и прекалено натежалото си сърце. А думите й продължаваха да го преследват.
'Ти така и не ми го каза...' А го мислеше! Често, оставайки насаме, благодареше на съдбата (защото не вярваше в Бог),че я има. Чувстваше го толкова силно, чак болеше. Всеки път, когато я погледнеше, се опитваше да й го каже, но не чрез думи. Тя също си мислеше,че го разбира, но не беше сигурна. И всяка вечер, когато се надвесеше над красивото й лице и я гледаше как спи, той й прошепваше колко я обича.
Отчаянието ставаше все по-силно. Седна. Стоеше на ръба, над огромната река, сякаш очакваше да види нещо, което да го спаси. Очакваше чудо. Върху лицето й тази сутрин той за първи път видя тъга, необратима и страшно дълбока. Раздялата болеше, особено когато никой от двамата не я е искал, а тя просто се случи...
Сега щеше да постъпи егоистично... за пореден път. Щеше да избави себе си от мъката. А може би беше по-добре и за нея? Да, щеше да го направи за нея. Изправи се отново. Задуха лек вятър, носещ странен хлад, който го накара да потръпне. Протегна ръце настрани и затвори очи. Усети как вятърът го обхваща, гали нежно косите му, милва кожата и устните му, точно както правеше тя.
Изведнъж чу бързи стъпки зад себе си и един отчаян женски глас: 'Не го прави!' Тя стоеше зад него, обляна в сълзи, уплашена, но по-влюбена от всякога. 'И защо не?' Гледаха се дълго време, без да знаят какво да си кажат или направят. Накрая тя прескочи оградата, хвана ръката му и се загледа във водата. 'Обичам те' прошепна той, а тя само се усмихна. Той си взе палтото и верижката със сърцето и двамата тръгнаха надолу, в мрачното време, по моста - сами, хванати ръка за ръка, без да говорят.