Понякога се чувствам много странно. Сякаш духът ми излиза от тялото и ставаме двама души, които се реят по света в две различни измерения, в напълно диференцирани времеви линии. Особено когато имам дупки в паметта. Това не се случва често, разбира се - веднъж на две-три години, а всъщност и по-рядко. През по-голямата част от времето имам съмнения, че сънувам, но не знам дали това отговаря на критериите на съня. Вярно, че се събуждам в един момент, но не съм сигурен, че преди това съм спал. Очите ме болят, главата натежава, а и мускулите ми се чувстват зле – все едно съм прекопал двора в задната част на къщата ми.

            Преди три години имах един много странен случай. Събудих се през нощта и над мен стоеше някаква жена. Виждах само странни тъмни очертания, познах, че е жена заради дългата къдрава коса, която седеше като ореол на призрачната глава. Очите ми премигаха няколко пъти, за да прогонят неканения нощен посетител, но за жалост не успяха. Бях вкочанен, устата ми бе залепнала, а сърцето галопираше. Сега си мисля, че ако спечеля от лотарията няколко милиона долара, сърцето ми ще бие по същия начин. След няколко дълги мига, които според беглото ми усещане за време бяха около две пълни минути, жената се изпари в нищото. Без да пророни дума, да направи някакво движение или жест, си отиде в пространството, откъдето навярно и бе дошла.

            Ако нямах предишни подобни изживявания, бих си помислил, че е било сън, че полудявам или просто всичко е въпрос на стрес. Не, не бях стресиран, но така ние хората се успокояваме понякога. Боли ме главата – това е стрес; имам високо кръвно налягане – това е стрес; имам рак на белия дроб – мамка му!!! от стреса е!!!

            Истината е, че понякога се случват неща с нашите организми, които не можем да си обясним. И не само ние. Доктори, учени, новатори – всички поклащат гузно глави и не знаят какво да ти кажат, когато пикаеш кръв, а според техните изчисления всичко е в нормата. Съдба, навярно ще каже някой.

            Аз не вярвам в съдбата. Аз вярвам в човешкия избор.

            Живея в градче на име Слийптаун. Знам, името е странно и звучи страшно, когато го произнася човек, но ужасите се свършват с него. Нямаме си граф Дракула, който да изцежда кръвта от жителите на нашата малка общност, нито Джак Изкормвача с неговите хирургически способности или пък Джил Рипс. Таласъми не са забелязвани от далечната 1754, а и тогава навярно са били само слухове и легенди на пияни и душевноболни. Не се заблуждавайте и от моите разкрития за срещи със спиритичното. Всеки човек в даден момент от своя живот се сблъсква с подобен experience. Според мен в деветдесет и девет процента от случаите всичко е плод на въображение, внушение, дори и стрес. А понякога и заради прекаляване с алкохолни, наркотични и захарни изделия. Един-единствен човек на тази Земя има правото да говори за подобни неща, без да се безпокои, че някой ще го помисли за луд. Агент Фокс Мълдър от „Досиетата Х”, но за жалост той е фиктивен персонаж.

            Нашето градче е тихо и спокойно. Живеем си добре, заработваме достатъчно и всеки е приятел с всеки. Звучи идилично, утопично и красиво, а не като новинарски блок на Си Ен Ен. Навярно много биха казали, че това е импосибле, демек невъзможно. Не е така. Не е нужно да си супер добряк или ангелче, за да живееш в мир. Не хората, а средата е фактор на статуквото, защото човек се води от модите. Ако на мода е мирът – ще бъде мир, ако е войната – ще бъде война. Както Господ е казал: „Да бъде светлина” и то е светлина. Е, не през цялото време, но и ние не работим през цялото време, нали? Явно и на Господ му се е искало да има почивка. А като гледам в последните години какви неща се случват на нашата планета, имам чувството, че тотално се е отдал на бездействие.

            Някога бях много религиозен. Вярвах в бог, чието име не смея вече да изричам, но не от страх, а от разочарование. Имаше дни, когато не можех и да си помисля, че моят Духовен шеф, както го наричах тогава, ще ми изневери по този начин.

            На тридесет и четири години съм, нямам семейство, нямам роднини, поне не ми е известно да имам. Родил съм се в сиропиталище. Не, не съм сирак. Майка ми е работила там и ме е родила там. Вследствие прекарвах повече време в това заведение, отколкото у дома си. Нямаше как да е другояче, след като единственият ми родител можеше само така да се грижи за мен. Нямахме много пари, дори никак нямахме. Майка ми не получаваше кой знае колко от работата си. Имахме (слава на Всевишния - тогава все още благославях името му) малък апартамент, където живях до двадесет и първата си година. Тогава тя почина, моята майка, от рак на белите дробове и аз не исках да имам нищо общо с тази дупка. Продадох го и хванах първия автобус, който ми попадна пред погледа. Той ме отведе до Дилиндж, където работих два месеца като месар. Парите бяха добри, а и колегите си ги биваше. Истинско изпитание беше да се прибереш в петък вечер на два крака. Тези юнаци пиеха като смоци, а аз като един от тях трябваше да се придържам към местните обичаи и да поддържам доброто име на месарницата. Колкото и да беше забавно, два пъти спах под една и съща пейка в парка. Втория път си тръгнах премръзнал като куче и опикан от куче. От мен се носеше една такава приятна миризма от смес на уиски, бира, ром и урина. Направо си плачех за пневмония.

            Никога няма да забравя онова сухо и дълго хлапе Карло Манчини, син на някой си Джанкарло Манчини, което си отряза цели три пръста още първия ден, в който започна работа при нас. Глупавото копеле се беше напушило здраво и гледаше като игуана. Съжалявам, че не забелязах треперещите му ръце, може би щях да предотвратя отвратителната помия, която се образува от огромното количество кръв, месо и бълвоч. Заведохме го на лекар, който му заши обратно пръстите, но за в бъдеще те щяха да му служат единствено като украшение.

            Всичко вървеше добре в Дилиндж, но моят бунтовнически дух ме накара да се преместя. Не можех да стоя и минута повече тук. Сбогувах се с момчетата, които ми подариха бухалка на раздяла, която никога до този момент не съм вкарвал в употреба – нито на бейзболното игрище, нито при едни по-деликатни ситуации. Идеше ми да заплача. Бях намерил приятели, които ми бяха станали нещо повече и от семейство. (Единственото истинско семейство, което някога бях имал, беше майка ми).

            Цялата картинка се повтори отново. Първият автобус, привлякъл погледа ми, ме привлече за клиент. Той ме откара в едно малко градче на десет мили от Карстън на име Бейли. Там се задържах още два месеца, но за жалост не намерих това, което сърцето ми търсеше. За съжаление и аз не знаех какво е то, но навярно щях да го почувствам, когато го намеря.

            Отне ми година и половина и над хиляда изминати мили, за да стигна до Слийптаун. Не знам дали беше от въздуха или от нещо друго, което се носеше по него, но в момента, в който пристъпих в този град, почувствах, че никога няма да го напусна. В началото шофьорът на автобуса нямаше намерение да уважи спирката.

            - Защо не спреш? – провикнах се аз от средния десен ред със седалки.

            Шофиращият, който беше в напреднала възраст, със сиво-черна брада по цялото лице и белег от шевове на слепоочието се обърна назад и на свой ред викна:

            - Тук не спирам. Ама ако искаш да слезеш, съм на разположение.

            Реших да последвам предчувствието си и му направих знак, че искам точно това. На вратата се обърнах към него и го попитах:

- Някой живее ли тук?

- Предполагам – вяло ми отговори човекът с шапка на червени раета. – Ще слизаш ли, или искаш да си бъбрим цял ден?

Слязох.

Той, шофьорът, затвори вратата и потегли. Понякога тези типове са доста груби същества. Не знам защо е така, но не е никак приятно.

Като за начало се установих в един мотел, намиращ се близо до автогарата, която беше потънала в плевели и боклуци. Имах заделени пари както от продадения апартамент, така и припечелени от предните ми длъжности на месар, сервитьор, зареждач на бензиностанция, бояджия и работник по строежи. Не бяха състояние, но ми стигнаха, докато си намеря работа и постоянна квартира, а това, повярвайте, не бе едно от най-трудните неща, които съм правил в живота си. Да, в началото беше странно: всичката тази нова обстановка около мен - нов град, нови хора, нови привички. Колкото и номадски живот да водех през последната година и половина, винаги ми е било трудно да привикна към новостите. Може би това си е нормална реакция, но не мога да кажа със сигурност.

През първите ми дни всички гледаха на мен като на скитник, натрапник, даже и като на евентуална заплаха. След две седмици осъзнаха, че съм опасен колкото безопасна игла и отношението им към мен се промени коренно. Станаха дружелюбните и приятни люде, каквито по принцип си бяха.

Една вечер в местната кръчма „Инн Хаус”, която бе едно от малкото забележителни места в Слийптаун, към мен се приближи Джорджи Ъпроу – местният паралия, ако мога така да се изразя. Аз си пиех кротко бирата – някаква немска вкусотия на име „Йотингер” и се опитвах да откажа цигарите с пълна кутия „Лъки Страйк”, която се стремях да изпразня за рекордно време. Е, не казвам, че съм светец и че мога да се справя с всеки порок, който се появи пред мен.

- Здравей, казвам се Джордж Ъпроу – представи се тогава той.

- Знам кой сте, господине – отвърнах аз и го поканих с жест да седне на моята маса. – Градът е малък, също като тези от уестърните е.

Джорджи се ухили и два реда бели зъби се показаха зад тънките му устни. Виждаше се, че е напред с материала, защото очите му светеха като лампичките на коледна елха. Въпреки това впоследствие се убедих, че господин Ъпроу е един много приятен човечец и дори нафиркан до козирката, той никога не е бил в основата на каквито и да е конфликти. Пиянството му си беше дар божи – беше кротък като костенурка.

- И аз обичам уестърни, господин... – започна той, очаквайки името ми.

- Санди, Том Санди.

Намествайки се на стола до моя, Джорджи смръщи вежди. Тогава още не знаех каква душичка е и очаквах да се заяде за нещо, както правеше почти всеки пиян в местната кръчма на малко градче. Вместо това той само попита учуден:

- Том или Томас?

Този въпрос ме успокои и ме накара да се почувствам по-свободно.

- Том, господине.

Той махна с ръка, а очите му заблестяха още повече.

- Джорджи – на висок тон съобщи местния паралият. Въпреки че не се чуваше музика и в заведението бе по-скоро тихо, отколкото шумно, Ъпроу извикваше всяка дума.  – Приятелите ме наричат Джорджи.

- Историята е следната, госпо... ъъъ, Джорджи – направих баналната грешка, тръгвайки да се обръщам към него отново с „господине”. – Майка ми е била толкова заета жена през целия си живот, че дори не ù е останало време да изпише името ми докрай, когато е попълвала документите за Акта ми за раждане.

Джорджи отново започна да се смее и в този момент аз разбрах, че той ще бъде един от големите другари в живота ми.

- Добра жена ще да е – констатира добрякът.

- Беше – поправих го аз.

- О, съжалявам! – извини се той. Махнах с ръка и вдигнах бутилката с бира. Той направи същото.

- За новото приятелство – обявих аз.

- За добрите хора – добави той.

Чукнахме шишетата едно в друго и двамата отпихме по глътка.

- С какво се занимаваш, Том?

- В момента с нищо – отвърнах честно, защото не исках да си измислям разни тъпи истории, оправдаващи номадската ми натура.

- Надявам се, че не си решил да мързелуваш до края на живота си, а? – Ъпроу ме изгледа изпод вежди, продължавайки да изговаря всяка дума на висок тон.

- Ни най-малко, мистър – уверих го аз. – Бих започнал и като чистач на тоалетни, стига чекът ми да е редовен и престилката от хубава материя.

- Харесваш ми, момче – Джорджи ме потупа по рамото.

Не знам дали беше искрен в това си твърдение, но аз наистина започвах да харесвам него и то не в онзи хомосексуален смисъл, в който всеки един от вас си мисли някъде там в дъното на размислите си, а в онзи чист приятелски смисъл. Защото повярвайте ми, свестни приятели трудно се намират в тези демократични дни.

- Искаш ли да работиш за мен? – изстреля мъжът, чиито авоари бяха много над средностатистическите доходи на огромен процент от американското население, все едно ме питаше дали искам да отида за риба с него на някое от езерата, намиращи се само на пет-шест километра западно от града. – Не е нещо интересно, нито интригуващо, но мога да те уверя, че чековете, които издава моят счетоводител, са редовни, а материите на работните облекла доста добри. Или поне никой не се е оплакал до този момент.

Стана ми забавно от това подмятане, защото усещах, че не само аз бях с чувство за хумор на масата.

- За каква работа става въпрос? – поставих на лицето си най-сериозното си изражение. Въпреки че беше подпийнал, аз знаех, че господин Ъпроу говореше повече от сериозно. По-късно се уверих на сто процента, че той никога не казваше нещо, което не смяташе да стори (независимо дали бе трезвен като монахиня или пиян като пропаднал мексиканец).

- Трябва ми човек, който да поправя разни неща в офиса. Утре ще говорим за пари, но мисля, че ще бъдеш удовлетворен.

И наистина бях. Заплата беше хиляда и четиристотин долара на месец. Сума, която нямаше да мога да изхарча, дори и да започнех да посещавам игрални зали.

На следващия ден разбрах, че Джорджи се занимава с производството на платки за разни електроуреди като прахосмукачки, фууд-процесори, радио-предаватели и подобни модерни произведения на съвременната мода. За първи път в живота си се сблъсках с факта, че такива неща можели да се произвеждат и в страна, която не е Китай.

Приех работата без особена нужда от убеждаване. Имах нужда от парите, а и не изпитах особени затруднения при изпълняването на задълженията си. Някой затегнал по-силно кранчето на мивката и то протекло – десет минути работа, за да се отстрани повредата; някой бушон гръмнал – една минута; смяна на крушка – една минута (включително с качването на стола). Освен подобни козметични ремонти разнасях пощата, сменях бутилките на машината за минерална вода и правех кафе. Умопомрачително сложни занимания, ако забелязвате. И за това получавах хиляда и четиристотин долара без премиите. О, да, забравих да спомена, че Джорджи даваше и бонуси за добре свършена работа всеки месец, така че в банковата сметка ми влизаха едни триста долара, които заделях за черни дни. Много американци биха дали половината си телесни органи за такава работа. Чувствах се късметлия.

Компанията на Джорджи Ъпроу правеше добри пари и добри стоки. Работеше с над триста контрагента – както доставчици, така и клиенти, или казано с две думи имаше добро име. Не ми отне много време, за да се издигна от човек за всичко до човек зад бюро. Трябва да знаете, че в такива малки общности персоналният фактор е от особено значение, защото тук всеки познава другия и знае на какво е способен той. И така, след няколко месеца упорита работа, моят шеф, приятел и колега Ъпроу ме назначи на поста „счетоводител”. Изкарах нощен курс по счетоводство в Бенфорд, който се намираше на тридесет мили от Слийптаун. Курсът продължи една година и честно казано, тази една година ми се стори като един безкраен поход, но когато приключих, бях специалист както на практика, така и на документ.

„Ъпроу Плейт”, компанията на Джорджи, имаше фабрики из цялата страна. Разполагаше с такава и в Слийптаун, в която работеше деветдесет процента от работоспособното му население. По данни от 2009 година жителите на спящия град наброяваха петстотин шестдесет и седем. Малко число за малка общност, нещо съвсем нормално.

Не бях навършил двадесет и три години, когато попаднах на това място, а след единадесет години (имам предвид днес) вече разполагах със собствена къща на два етажа, автомобил за петдесет хиляди долара и банкова сметка висока колкото Еверест. Бях се издигнал до главен счетоводител и дясна ръка на Джорджи, което ми даваше привилегии да коля и беся колкото си искам. Аз не съм такъв тип човек и рядко се налага да повишавам тон, камо ли пък нещо по-сериозно. Хората са сериозни и си вършат съвестно работата, ако някой сгреши... е, никой не е безгрешен... дори и аз (последното го казвам със самоирония, за да разведря обстановката - на лицето ми седи усмивка).

Нещата потръгнаха в моя живот. Установих се там, където е трябвало и нямам нищо против да остана. Въпреки че имам скитнически дух, оттук не исках да си отида.

Никога!!!

Все още не бях изгубил вярата си.

Ако някой се пита: „Какви ги дрънка тоя?” и „Защо ми губи времето с празни приказки?”, би намерил отговор на въпросите си в долните редове. Защото понякога в живота на човек се случват неща, които не могат да бъдат обяснени – също както и някои процеси в организма.

Единадесет години прекарах в Слийптаун и не мислех да го напускам скоро. Вярно, не бях се задомил все още, но навярно и това щеше да стане. Да, градът е малък, но в него не липсват млади жени, при това и достатъчно красиви, за да бъдат майки на децата ми. Не, не, не ме разбирайте погрешно – навярно се изразих неправилно с това майки на децата ми. Само една. Все още съм моногамен, за разлика от последователите на Аллах. Сигурно кариеристката ми същност ме бе отдалечила от опитите за създаване на семейство. Винаги съм се успокоявал, че има време. Глупаво самозаблуждение, но за жалост действа безотказно (отново се усмихвам - тази идиотска усмивка така ме дразни понякога).

Познавам до болка почти всички в градчето. Е, някои имена и семейни принадлежности ми убягваха от паметта, но какво от това. Когато поздравиш някой на улицата, той не те пита дали знаеш името му или кой е баща му. Затова че това не е проблем. Всяка сутрин ставам в седем, пия кафе, ям поничка с шоколадов крем, бръсна се, къпя се и отивам на работа. Пеш. По пътя първо срещам Робърт Хичкок, чиято фамилия е основен извор за шеги в местната кръчма „Инн Хаус”, който бяга за здраве. Копелето има половин бял дроб, рак на трахеята и още един куп заболявания и недъзи, но въпреки това вярва, че ще доживее до Деня на страшния съд – според древните маи и него самия това е декември 2012 година. Ще поживеем и ще видим, както се изразяват някои древни личности. След като отмина винаги хилещият се жив труп Хичкок, се сблъсквам с Алана Дейвис и противните ù тризнаци. Тя е хубава майка, вдовица и противна личност. Не е лоша по характер, но е немарлива и нечистоплътна. Винаги мирише на пот, косата ù е омазана с гелове и балсами, но рядко се докосва до шампоан. Тризнаците ù винаги мрънкат, бъркат си в носа и пърдят на публични места, в моменти, когато има много хора. След тях идва кафето на Динки – Динки е млад и упорит, но все още неосъзнал, че да си собственик на кафетерия не е сред най-печелившите професии. Въпреки това той е винаги усмихнат и приятен за разговор. След работа понякога се отбивам при него да си побъбрим за механика (от която нищо не вдявам, но слушам лекциите на Динки върху чаша с бира). В кафето винаги мога да видя Холи Патърс, местната клюкарка, която е влюбена в козуначетата, които майката на Динки, госпожа Дона Съмърс, пече всяка сутрин. До нея обикновено е другата сплетница на града – Джина Джолиано, която казва, че Господ ù говори. Склонен съм да ù вярвам – до осем вечерта тя вече е обърнала седем-осем бири и сяда да вечеря с бутилка вино. На мен и звездите биха ми проговорили, ако съм на тази възраст и пия като камила. Докато стигна до работното си място, виждам още Сами Андерс, Кори Дъброу и Боб Бренър. Всички са добри хора, въпреки пороците и недостатъците си. Целият град е добър. Дори и тези, за които клюкарките казват, че не са.

Познавам хората от единадесет години. Приятел съм с тях. Гледал съм как се раждат децата им и умират близките им. Правил съм им услуги и те са ми правили. Представете си, все едно всеки един от тях е вашата майка, баща, брат, сестра, баба, дядо, чичо, леля, братовчед и така нататък. Вие обичате тези хора и те ви отвръщат със същото. Слийптаун бе нашето голямо малко семейство.

ДО ОПРЕДЕЛЕН МОМЕНТ!!!

Както винаги в деня, в който започнаха да се случват странните неща, станах в седем и отидох да си направя кафе. Изпих го с поничката с шоколадов крем и се отправих към банята за сутрешния тоалет. И така докато тръгна за работа. Денят бе характерен за властващия на това място умерен климат. Преобладаваха топлите дни, а захлаждането само подсказваше, че е наближила Коледа. Това ми харесваше, защото не обичах студовете, напомняха ми за депресиите, които довеждаха хората до самоубийства и правенето на глупости.

Направих няколко крачки по „Алеята на славата” (която всъщност беше асфалтиран път от нас до работното ми място) и пред мен се озова странна гледка, налудничава, дори невъзможна. Не, не съм пил, не съм вземал наркотици, навярно и не сънувам. Казах ви, че понякога се чувствам странно, но това не бе един от тези моменти. Всичко беше много истинско, просто защото си бе такова.

ТРУП!!!

Бездиханно, вдървено тяло се бе проснало на средата на улицата, по която минавах всяка сутрин в продължение на единадесет години, дори и в почивните дни. Наведох се над мъжа, който допреди час-два, може би и повече, е бил жив, обичал е, мразел е, чувствал се е спокоен или пък притеснен, ял е, пил е, сигурно е пушил, с две думи – съществувал е. А сега беше просто обвивка, от която животът се е отървал. Да, звучи гнусно, но е точно така. Телата са опаковката на стоката живот и когато тази стока си отиде, остава само твърда обвивка.

Като за начало мога да спомена, че наоколо нямаше никого. Сякаш бе паднала атомна бомба, докато съм спял и целият живот на планетата (или поне в Слейптаун) е бил заличен. Това отпада, защото липсваха всякакви доказателства това да се е случило. Така де, когато лисицата влезе в кокошарника, на сутринта установяваш, че стадото ти е понамаляло. Както навярно бе понамаляло и стадото на този човек. Извинете ме за грозните изрази, но на моменти ми се ще да наричаме нещата с истинските им имена, а не с някакви изкуствени евфемизми.

Наведох се и се опитах да напипам пулс, макар да виждах и с просто око, че тоя е по-умрял и от Елвис, ама все пак проверката е висша форма на доверие, нали така? Вратът му беше твърд като гирите у дома и сигурно в момента тежеше един тон. Вкочанените хора тежаха много или поне така им се струваше на тези, които се налагаше да ги носят.

Огледах се наоколо, надявайки се да видя някого. Бих се зарадвал и на противната Алана Дейвис с нейните тризнаци, както и на господин Хичкок. Дори и на местните клюкарки Холи Патърс и Джина Джолиано. Но, не. Бог бе решил, че нямам нужда от помощ. Едно от нещата, заради които по-късно щях да се откажа от вярата.

            Сетих се за нещо. Мобилният ми телефон. Извадих го от джоба на кафявия си памучен панталон и набрах полицейското управление, което се състоеше единствено от шериф Нийл Мейсън и помощник-шериф Кристофър Ноел (както и сами бихте се досетили, градче с население от петстотин шестдесет и седем души, никой от които агресивен помияр, търсещ си забавления чрез нанасянето на вреди както на хора, така и на собственост, не се нуждаеше от повече).

            Сложих апарата до ухото си само, за да чуя противната тишина на нищото. Погледнах дисплея на малкото чудо на инженерното изкуство, но там всичко си беше наред. Батерията беше изправна, както и покритието, но за жалост телефонът не работеше. Наоколо продължаваше да липсва човешко присъствие. От единадесет години живеех в Слийптаун и това ми се случваше за първи път.

            Интересно!!!

            По-интересното обаче бе, че нищо не ми идваше наум. Никаква идея какво да правя. Или поне никаква добра идея. Известно е, че ние, човешките същества, не се славим с много находчивост в такива моменти. Но какво можех да сторя? Да грабна този тип като чувал с брашно и да го хвърля в канала? Да го нарежа на малки парчета и да нахраня съседските кучета? Да повикам на помощ Ханибал Лектър и да си го разделим за вечеря? Е добре де, прекалих малко. Нищо от изброените неща не беше вариант. Поне не в реалния живот, в който аз смятам, че съществувам.

            Седнах на тротоара като някой скитник. Опитах се да успокоя ускореното си дишане и да прочистя мислите си. Гордея се с това си действие, защото вместо да изпадна в паника, както биха постъпили повечето жени на планетата, аз се опитах да размишлявам над проблема. Може би изминаха десетина минути и аз още не бях решил какво да правя. Както навярно е излишно отново да споменавам, че мястото бе пусто като център на пустиня.

            Някои от вас сигурно в този момент викат, надявайки се да ги чуя. И навярно това, което казват мислите и гласовете ви е: „Бягай от там и се прави, че нищо не знаеш. Ако някой те пита откъде си минал, кажи че си избрал заобиколния път”. Да, наистина имаше заобиколен път, но аз никога не съм го използвал, когато съм отивал на работа. Това можеха да потвърдят една дузина хора. Другата причина да не „избягам” от местопрестъплението бе, че имам силна гражданска позиция. Дори на тридесет и четири години, все още вярвам, че мога да променя света към по-добро. Затова ще помоля да не ми пълните главата с разни такива идеи. Все пак човекът е мъртъв, дявол да го вземе! Нека имаме малко уважение към споминалите се преди нас. Защото утре или след седмица, година или пък години и ние ще сме на неговото място. И не бихме искали да ни „избягват”, нали? Както и да е.

            Единственото що-годе смислено решение на проблема бе да отида до полицейското управление и да говоря лично с двамата шерифи, след като не успях да се свържа с тях по телефона. Станах и се затътрих към мястото. Не се безпокоях, че ще закъснея за работа, защото си имах достатъчно добро оправдание за пред шефа. Ако въобще ме попиташе де. Бях толкова незабележим (защото си вършех перфектно работата и на шефа ми не му се налагаше да ме критикува), че едва ли някой би забелязал, че липсвам. Може би единствено в заведението, където се хранех на обяд, щяха да обърнат внимание, но това не бе от значение.

            Отне ми пет минути да стигна до управлението и още петнадесет да осъзная състоянието, в което го намерих. Беше заключено като сейфа, в който се държеше федералния резерв. Ей сега можех да си позволя да извикам едно звучно „Мамка му!!!”. Каквото и да се случваше, то не бе нормално.

            Следващото, което сторих, никога не бих го поместил в мемоарите си, ако един ден решах да напиша такива. Защото то бе решението на един отчаян човек. Започнах да звъня на всеки звънец и да викам наоколо като най-големия луд на планетата. Колкото и забавно да изглежда обаче това, то бе напълно неефективно. Толкова неефективно, колкото и опитите ми да се свържа с шерифите чрез мобилния си телефон. Още сега искам да заявя, че това ме докара до лудост, но не съм луд, нито пък съм полудял. Това може би е важно за по-нататъшното приемане на събитията, които ще разкажа. Когато се почувствах безпомощен и в безизходица, аз седнах на пейката пред полицейския участък. По странно стечение на обстоятелствата управлението бе точно срещу парка, така че бях заобиколен от раззеленили се дървета и ниски целогодишно зелени храсти. Не се чуваше птича песен, което ми подсказваше, че не само хората бяха изчезнали от този свят, но и животните. Отпуснах се на пейката и поех няколко пъти дълбоко въздух. Много доктори твърдят, че това помага, но аз лично не мога да се съглася с тях.

            Затворих очи и започнах да разтривам усърдно слепоочията си. Главата започваше да ме наболява. Завъртя ми се свят. Обзе ме някакво объркване на сетивата. Обикновено изпитвах такова замаляване, когато бях много гладен. За съжаление сега не бях, дори не ми се мислеше за храна в този момент.

            - Добре ли си, Том? – този глас ме стресна толкова много, че май подскочих. Погледнах към високата фигура, която се бе изправила над мен. – Изглеждаш зле, приятелю. Да не си прекалил с бирите снощи.

            Човекът, чийто баритон ме бе извадил от унеса, беше шериф Нийл Мейсън, който бе доста приятен човек, както и по-голямата част от жителите на Слийптаун.

            - Шериф Мейсън! – зарадвах се аз. – Точно вие ми трябвате. Елате с мен.

            Нийл ме изгледа с тъмносините си очи така, все едно го карах да се съблече гол и да вика „Алилуя” от тук до края на света, но въпреки това ме последва. Както вече ви обясних, аз съм едно от светилата в това малко градче и човек можеше да ми има доверие (онази усмивка все още стои на лицето ми).

            - Какво се е случило, Том? – попита ме шерифът.

            Бързах към мястото, където видях трупа, все едно самият Дявол ме гонеше по петите, само за да осъзная, че там вече нищо не съществуваше.

            Спрях се вкаменен и погледнах учудения Нийл в сините очи.

            - Беше точно тук – заобяснявах объркан аз.

            - Кой?

            - Трупът.

            - Какъв труп, бе, човек? – поизнерви се шерифът.

            - Тук имаше един... – в този миг нещо ми проблесна в ума. Разтрих слепоочията си. – Нийл, защо полицейският участък е затворен днес?

            - Затворен ли? Не е затворен, приятелю.

            - Напротив. И телефонът не успя да се свърже с...

            Ето в този момент аз престанах да вярвам в Бог... и в истината. Защото никой не може да обясни това, което се случи в следващите няколко минути.

            Усетих го като жилване от пчела. Той премина през тялото ми като бърз влак през необитаема гара. Ушите ми писнаха, а сърцето ми прескочи в грозна аритмия. Краката ми омекнаха и се присвиха в сгъвките. Мускулите ми се стегнаха. Изгъгнах едно вяло „Защо???”.

            Нийл прибра пистолета в кобура и ме ритна в гърба. Строполих се по лице, усещайки топлата кръв, бликаща от тила ми. Не бях забелязал образувалата се тълпа около мен.

            - З.а.щ.о.? – отново изхриптях, докато устата ми се пълнеше с кръв.

            Джорджи Ъпроу се наведе над умиращото ми тяло и прошепна мило:

            - Защото и ние трябва да ядем, нали? А ти си най-сочната мръвка, която можем да сложим на трапезата си.

            Сякаш от отвъдното чух шериф Нийл Мейсън да казва на Джорджи:

            - Хичкок ще развасова скитника, а Алана ще се заеме с Том.

            Ъпроу кимна, потупа ме по рамото и каза „Сбогом, приятелю”.

            Да, странно стечение на обстоятелствата, бих казал. Да живееш в тази общност от канибали, без дори да подозираш. Само че аз не съм герой от реалния живот, който смятах, че обитавам. Аз съм персона от вселена, в която се случват странни неща, и затова си струва да се запишат и доведат до вниманието на останалите живи същества. Защото кой иска да слуша за убит счетоводител, па макар и изяден от съгражданите си. Отговорът е НИКОЙ.

            Ето защо ще ви разкажа как приключва моят разказ.

            Смятате, че съм вече мъртъв и ви разказвам историята си от отвъдното? Не!!! Ще трябва да ви разочаровам. За да ме видите в гроба, трябва да изчакате или до декември 2012, или до естествената ми смърт.

            Когато се изправих от прахта на улицата и погледнах в очите всеки един от тях, усетих страха им. Прокрадващият се в телата им ужасяващ и панически страх, че този път номерът им няма да мине. Тризнаците на Алана се разцивриха и захълцаха. Определено щях да започна от тях и да продължа с останалите.

            Хубавото в такива случаи е, че притежавах нещо, което те нямаха. Бях по-умен от тях, по-гъвкав от тях и много по-бърз от тях...

            Отне ми два дни, за да ги уловя и затворя всичките.

            Разбирате ли, тези хора бяха докоснали едно бяло кътче в душата ми (ако въобще имах такава) и ме бяха превърнали в човек. При това добър.

            Навярно се питате защо не се задържах на едно и също място дълго време. Ще ви отговоря. Не исках да ме открият и хванат. Не ми се щеше да забият кол в задника ми и да ме захвърлят в някоя по-дълбочка река.

            Слийптаун бе поредната ми спирка, поредната ми месарница. Просто щях да прекарам няколко месеца тук, да убия някой и друг жител на града и да потегля към следващата си дестинация. Но нещата се промениха. Тези хора ме бяха трогнали, бяха пробудили в мен непознати чувства и емоции, които...

            ... до този момент...

            ... ме накараха да престана с начина си на живот.

            Хранех се предимно с плъхове, котки, кучета, овце и прасета. Някои от тях си доставях от близките градове, като заменях вече убитите с нови през нощта, за да не привличам вниманието на съгражданите си. Промених навиците си и възприех техния модел на съществуване. Както вече казах, превърнах се в добро човешко същество, каквото всъщност не бях.

            Какво съм аз ли?

            Някои сигурно вече вдигат ръка с готов отговор, но ще ви помоля да се откажете от предположенията си.

Няма да ви измъчвам повече, ще ви споделя. Аз съм грешка на природата, мутант. Обичам да пия кръв и да си хапвам плът. Сурова при това. Нищо човешко не ми е чуждо, всяка храна и напитка не ми пречат, но просто не засищат вътрешния ми физически и душевен глад. Но запасите ми са изобилни вече. Няма нужда да се безпокоя за бъдещето. Развъдниците ми ще функционират, докато свят светува. Докато ви разказвам това, съм се изтегнал на фотьойла в дневната си и си похапвам вкусна пържолка с „Блъди Мери”. Какво точно има в чашата, не е нужно да ви обяснявам. Е, време е да нахраня децата си и да поспя малко, че това преследване ме измори.

Лека нощ и до нови срещи.

К Р А Й