Адреналинът бумтеше във вените му в неясен ритъм, напомнящ ударите на градушка посред лятна гръмотевична буря. Очите му изпепеляваха всичко, до което тялото му не можеше да достигне. Той скочи високо във въздуха след което си запробива път към земята, поразявайки всички, които се изпречеха на пътя му. Бе готов да нанесе последния си удар, когато умело запратен камък се раздроби в слепоочието му, отпращайки го в безсъзнание. Сенките обгърнаха тялото му и го понесоха далеч от мястото на касапницата, оставяйки парчето метал, паднал от небесата, да блести в далечината...

- Как... Кой си ти?! - Мълчание.
- Отговори ми, дърта мухлясала торба! - извика той напразно подир отдалечаващия се старец. Имаше нещо странно в него... В сухите му, подпухнали и изтерзани очи, гледащи с безразличие на всичко, в овехтелите му дрехи, в бледосивия му оттенък, почти като сияние, обгръщащо тялото му.

 Крясъкът му изпълни пространството, от което така и не успя да намери изход. Гласът му бе властен, силен, съдържащ волята на решителен водач, който може да стори всичко. Тези викове обаче бяха изпълнени с ярост и гняв, гняв, породен от нетърпението му и безсилието му пред това място. Сенките идваха и си отиваха, но никоя от тях не се спираше край него, влизаха и излизаха от мъглата, без да му дадат шанс да ги последва. Единствените звуци, които се чуваха, бяха тези от дишането на сенките и лекото гъгнене, напомнящо реч.

- Хаха, колко е весело тук... Хей, приятел, как си? Отдавна не те бях виждал. Аз ли? Ами аз съм тук отскоро и макар да не ми се нравеше особено отначало, това местенце започва да ми харесва... Бели пеперуди тичат, котка с нокти ги раздра, падна сивото кокиче, щом настъпи пролетта... Какво е "бели"? Знаеш ли, мисля, че се досещам какво е котка! Хей, теб май съм те виждал! Изчакай  малко...

 Чувстваше се странно - нещо отвътре го караше да лудува, да беснее, да се забавлява, тук бе толкова хубаво, тяхната компания бе тъй приятна... Постепенно мракът от изток се разсейваше малко по малко, там не се забелязваха силуети вече. На запад мракът се сгъсти и сякаш всички обитатели на това място се събраха там. Той ги погледна, помаха им и им рече :
- Ееей, хайде да отидем там, другари, вижте колко е хубаво! Елате, сигурно ще ни бъде много забавно!
След като ги повика и видя, че никой не би го последвал, направи нацупена гримаса и забърза с весела стъпка към източника на светлина.

- Нашият малък пророк май си идва в съзнание! Виж го тоя жалък глупак, сякаш си вярваше, че може нещо да ни стори. Твърде тъжно, нали?
- Хахахаха, тоя ли? Тоя ми изглежда така, сякаш след първата пиячка ще падне.
- Сигурно си прав. Да го пратя ли пак на пътешествие в страната на сънищата? Не че иначе ще ни създава проблеми де, но отдавна не сме имали такова гостенче тук. Може ли аз?
- Давай, забавлявай се! Аз с удоволствие бих погледал, пък може и да допринеса малко.
Последва серия от ритания и удряния по цялото тяло. Отначало усещаше болката силно, но постепенно тя се притъпи и изчезна, отпращайки взора му далеч над земята.

 Облаците се сгъстяваха над земята. Настъпваше лятна буря, опусошителна за незащитените животни и растения. Проблясна огромна мълния, която се засили с унищожителна скорост към земята и се разби насред запустялата долинка. Оглушителният звук и потреперването на земята го изкараха от унеса му и му вдъхнаха мощ. Около него нямаше предмети, които би могъл да използва за да се освободи и затова погледът му се впери в най-близките скали. "Все трябва да има някой остър камък..." се надяваше той. Изпълзя като червей от малката яма, в която бе оставен и се придвижи към пазачите на входа. Нямаше начин да мине покрай тях... Очите му се затвориха и изоставиха по-нататъшното му оцеляване на съдбата.

 Сенките го приветстваха. Сякаш го приканваха чрез измъчени жестове и безразлични лица да се присъедини към тях след временното си отсъствие. Сред тях имаше по-големи и по-малки, по-стари и по-млади, такива, които изглеждаха като хора и такива, които представляваха изхабено подобие на човекоподобно. Той им обърна гръб и закрачи в противоположна на тях посока. Приглушените им изрази го зовяха, но той продължи да крачи сякаш нищо не чуваше и виждаше...

 Тътенът бе оглушителен. Мълнията се бе стоварила с цялата си мощ върху крехкия навес. Това бе шансът му за бягство. Ушите му пищяха от срещата между могъщата енергия и земната твърд. Успя да се довлачи до падналия пазач, когато блясък прихвана погледът му. Парчето метал бе в другата шатра, на около петнадесет метра от него. Успя да хване ножа с ръце и да пререже въжето, след което се втурна към заветната си цел. Десет метра... Девет. Осем. Седем. Шест... Раната в гърба му прекъсна бяга му. Другият страж бе зад него, държащ ловен нож в ръка, а останалите, които бе извикал, се опитваха да го обградят. Набързо пресметна, че шансовете му не са големи, а и целта му сега не бе да се бие. Хвърли ножа към противника си и се втурна към буцата метал, полузарита в земята. Оставаха му близо три крачки, когато усети силен тъп удар в главата, последван от пареща болка в хълбока. Още една крачка... Очите му се присвиха, погледът му изгуби бистрота. Няколко сантиметра...

 Сенките го настигнаха. Този път бяха навсякъде около него. Ръце го сграбчиха и задърпаха в различни посоки, накъсвайки дрехите му. Очите му гледаха с празен поглед нейде в пространството. Ръцете го изоставиха, а наобиколилото го множество се разпръсна. Тиха, римувана реч излизаше от гърлото му. Краката му го поведоха на пътешествие сред мъглата...