Микробусчето с шофьор и екскурзоводка трябваше да ни вземе пред хотела. Оставаха още броени минути, а любимият мой продължаваше да се размотава полуоблечен нагоре-надолу из хотелската стая.
     – Побързай – дадох му газ, – Казаха, че ни вземат точно в осем часа.
     – Точно, точно, колко точно ще да е? – отвърна той. – Тука сме на Средиземноморието, часовниците са по-скоро моден аксесоар, отколкото хронометър.
     Мен обаче дискусии не ми се водеха.
     – И затвори гардероба, преди да излезеш... – напомних му. – Аз тръгвам.
     Любимият кимна разсеяно. Точно това му качество ми създаваше най-много главоболия.
     – И балконската врата... – сетих се. Стаята беше почти партер, а като каза той, тук бяхме на Средиземноморието.
     Кимането се повтори.
     – И сака да не забравиш... – пристъпих прага аз.
     – Станат ли повече от три неща, трябва да си записвам – почна да мърмори той.
     – И мобилния да си вземеш – подхвърлих вече през рамо преди да хлопна вратата.
     Пред хотела, да не повярваш, микробусчето вече беше дошло. Останалите половин дузина туристи – предимно лелички в предпенсионна възраст с перфектни фризури – вече седяха вътре. Правилно, повечето бяха немци, сигурно още четвърт час преди уреченото време са се били строили на тротоара. Шофьорът се подпираше с лакът на отворения прозорец и ме гледаше – така ми се стори – с лек укор. Потърсих с очи екскурзоводката. Беше се заприказвала с жената от рецепцията, та имахме още малко луфт.
     Извърнах глава към стълбището. Любимият естествено никакъв го нямаше. Почнах да се изприщвам. Не исках да си гледам часовника, понеже усещах втренчените в гърба ми погледи, та направих няколко крачки към входа на хотела, за да хвърля око на големия циферблат над рецепцията. Беше осем без три и аз се молех двете да си поклюкарят още мъничко.
     Клин осем и една минута деветдесетте килограма любим се показаха откъм стълбището и се задвижиха яващ-яваш в наша посока. Понякога балканският му непукизъм можеше да ме докара до бяс. Естествено вместо да излезе навън се спря на средата на фоайето и почна да се оглежда наоколо, все едно очакваше да изскоча иззад някой от фотьойлите.
     – Тука сме! – извиках приглушено, въпреки че откровено мразя всякакъв род провиквания.
     Любимият се извърна, видя ме и закрачи с въпросително вдигнати вежди към мен. Сега оставаше да пита какво толкова има, та викам и съвсем щеше да ми прицвърца.
     – Последен си – изсъсках му аз, когато застана до мен. – Извини се поне на хората...
     Слава Богу не тръгна да задава излишни въпроси, а направо закрачи към микробусчето, пъхна главата си през страничната врата и подпря ръце на колконките. Чух да говори нещо и си го представях как облъчва пасажерите с невинния си поглед на кокер шпаньол.
     Лелките цъфнаха и почнаха да кимат благосклонно. Сигурно от половин век никой не им се беше извинявал, изключая домашният лекар преди да им бие инжекция. Любимият се напъха целият вътре и седна усмихнат между тях. Не знам колко щеше да продължи идилията, ако екскурзоводката не беше се запътила към предната врата, за да се качи до шофьора. Побързах да се мушна преди нея вътре и се наместих до половинката.
     Мен никой не ми кимна.
     Микробусчето се задвижи между историческите забележителности, правейки завой на почти всяка пряка. Докато слушах обясненията на екскурзоводката забелязах, че устните на любимия мърдат, а погледът му вместо към архитектурата наоколо беше отправен нейде в небитието. След малко даже започна да прегъва пръстите на лявата си ръка един по един.
     „Какво има?” озадачено го попитах с поглед.
     – Пет работи бяха – промърмори той.
     Какви пет работи? Какво му беше станало на моя любим, толкова ли се беше преработил, та не можеше да се отпусне и сега?
     – Балкона да затворя... – продължи полугласно той, – ...и шкафа...
     Онемях. То бива човек да е последователен, ама пък това неговото...
     – ...мобилния да взема... – отново взе да сгъва пръсти той, – ...и сака...
     – Толкова – реших да помогна аз, – няма друго.
     – Пет неща бяха – настояваше той.
     Наистина се беше чалнал горкият.
     – Сетих се! – след секунда възтържествува той и сгъна малкия си пръст.
     – Какво?
     – Да побързам трябваше – успокоен изправи рамене любимият и с интерес се заслуша в обясненията на екскурзоводката.