Среднощна разходка

Не знам дали заглавието ми трябва да бъде „Среднощна разходка” като се има предвид, че в големия град в 21.00 часа е още рано. Градският транспорт още е на линия, макар че трябва да имаш много време за губене, ако седнеш да го чакаш. Или това, или да си будист и да изпаднеш в дълбок транс и да се събудиш чак след час, когато дойде.

Е, аз имах късмет и не ми се наложи да чакам толкова дълго.

Трамваят ми бавно се придвижваше, все едно си мисли: „Абе, да бързам ли? Защо? За никъде не съм се запътил. Я виж, един охлюв ме изпреварва. Нищо, да върви напред.” Доста неприятно за човек, който се е забързал, но аз имах доста време до срещата си, така че дори леко се насладих на бавното пътуване.

Загледах се в лицата на хората… Уморени от деня, копнеещи да се приберат с уютните си домове и да се отдадат на почивка, заслужена или не. Нямаше ни едно лице, което да изпитва радост или дори да се подсмихне, припомняйки си нещо смешно. Нищо необичайно. Днешно време усмивките са рядкост, но това не е темата на разказа ми.

Слязох и погледнах часовника си. Знаех, че ще пристигна малко рано, но се оказа, че има почти половин час до срещата ми, при условие, че другите дойдат навреме, което дълбоко ме съмняваше. Въздъхнах тежко и погледнах небето. Имаше доста облаци, но все пак от време на време някоя звездичка, напомняйки за красотата, криеща се зад тези сиви облаци.

За миг си припомних стотиците нощи, когато загасвах лампата в стаята си, отварях широко прозореца и се заглеждах в нощното небе. За щастие до нашия блок няма много други подобни високи сгради, така че имах вече рядката привилегия да се наслаждавам на малко свобода от чувството за задух, който те преследва през целия ден. Небето. Ах, това прекрасно мое черно небе, обсипано от малки мигащи звездички и бавната луна, бавно плаваща по своя небесен път. Обичах тази гледка, караща те да забравиш кой си и откъде. Можеше да бъде всеки. Поредният бедняк без покрив над главата си или богаташ с напитка в ръка, застанал на една от огромните веранди на поредното си имение.

Наведох поглед и огледах хората, които с бързи крачки минаваха покрай мен. Защо трябва всички винаги да бързат за някъде? Не можеха ли и те за миг да се отдадат на тази красота, толкова обичайна, но и толкова вълшебна. Защо трябваше животът да бъде едно надпреварване с времето? Дори една секунда човек не може да отдели, за да се наслади на миг красота. Може би такъв бе светът на възрастните. Не казвам, че съм малка, но явно още не е настъпил онзи миг, когато завинаги ще стана от този свят. Ако имам избор и никога няма да го направя, прекалено студен е за мен.

Стъпка след стъпка тръгнах към мястото на срещата. Хората бързат, всеки по задачи, а аз бавно си се разхождах, слушайки музика по радиото, отделяйки се в един собствен малък свят, напомнящ за вълшебна приказка. Не вярвам във феи, дракони или магьосници – просто една прекрасна среднощна разходка под светлините на града, заобиколено от няколко високи дървета, закриващи рекламните табели.

Още бе рано и много магазини работеха, подочувах веселите разговори на младежите, отиващи да се веселят, но за мен те нямаха значение. Можеше и да си прекарам добре, може би пък не – но никоя мисъл не би разрушила спокойствие, което бе ме обладало.

Достигнах уреченото място почти с двайсет минути по-рано, но това бе нещо характерно за мен. Нямаше никой, така че добре се огледах наоколо. Доста хора имаше, но в полумрака, който бе настъпил, те повече наподобяваха на черни забързани фигури, появяващи се и изчезващи, все едно никога не ги е имало.

За момент човек може да се почувства като невидим, отделен от света и сладките му пъстри светлини, прикриващи блясъка на небето. Достатъчно ми бе да се загледам в една точка и да се изгубя в песента, която слушах в момента. Думите й, смисъла, дори на моменти си представях как би изглеждала всичко като на кратък едноминутен филм.

Видях позната фигура и се приближих. Първият човек дойде. Не знаех още колко точно щяха да дойдат, но това сложи край на самотната ми разходка. Спрях музиката и се върнах в бързото ежедневие. Единствената ми мисъл бе, че това не е краят. Ще се веселя като другите, но рано или късно ще си тръгна сама, както и дойдох и ще се върна в това място за забрава.

И не само тогава. Достатъчно ми бе като се прибера у дома да отворя прозореца, да видя изострената луна, едва показваща се на хоризонта от блокове и да се размечтая. Защото това бе моят миг, дълъг като среднощна разходка, дълъг като вечността.

КРАЙ