Вървях един следобед нанякъде. Нямах посока. Мислите ме водеха на разни места. Помня, че някак си се озовах на един прашен път. Наоколо имаше само сухи храсти, стари дървета, вятърът си шумолеше нещо, но не го разбирах. Едва доловимо раздухваше няколко кичура от косата ми и те премрежваха погледа ми. Сякаш нищо не ми предстоеше. Нямах усещане за каквото и да било. Струваше ми се, че животът просто минава през мен...точно като вятъра. Сякаш не бях участник в него. Като лента, която върви покрай мен, а аз само наблюдавам. Лица, събития, моменти. Някак близко, но и далечно ми изглеждаше всичко.

Усетих допир по рамото си. Обърнах глава и видях до мен да върви с бавни крачки миналото ми. Гледаше ме със своите зелени очи и в тях се четеше усмивка. Лека топлина обля гръдта ми и се стече по цялото тяло, усетих я дори по пръстите на ръцете си. Тогава видях, че миналото ми беше вплело ръка в моята. Почувствах се жизнена...по пътя започнаха да се зеленият храсти и разни дребни тревички. Топлите пръсти се отделиха от моите и се плъзнаха нагоре по ръката. Погалиха шията ми и усетих топъл дъх в тила си, точно зад ухото. Стана ми толкова хубаво! Дъхът се превърна в мила целувка и това  върна всяка жива капка кръв в тялото ми. Затворих очи в този прекрасен миг на наслада, за да се отдам на нещо истинско за пръв път от хиляди години насам. А когато ги отворих, пред мен стояха най-обичаните устни на света. Но не ме целунаха по моите, а сякаш запомнили старите привички, се насочиха към челото ми и ме целунаха в горната част на носа, точно между очите. За миг се сепнах! Бях забравила този жест на обич. Отворих бързо очи, а то, миналото ми, ме гледаше с цялата нежност на света. Търсеше доверчиво отговор в моята душата и аз реших да продължа по пътя с него. Вървяхме така ръка за ръка. Мълчаливи и усмихнати. Не говорехме, само чувствахме. Пътят бе свършил и сега газехме боси покрай един малък поток. Всичко около нас беше равно и зелено. Сякаш очите му се отразяваха във всяко нещо наоколо. Всичко беше зелено и много хубаво. Над нас се стрелкаха лястовици. Един кос се провиквана от близкото дърво . Пред краката ни треперливо прелитаха пеперуди и подскачаха разни буболечки. Все едно бях в приказка. 

Но изведнъж усетих под босите си нозе отново прахта на черния път. Усетих как двете ни ръце се изплъзват една от друга. Неговата пускаше моята. Огледах се, а зеленото около нас беше изчезнало, отново имаше само сухи треви и стари дървета. Опитах се да потърся погледа му, но ме отбягваше. Вятърът пак леко понесе кичурите ми. Моето минало ги отметна тъжно, едва долових усмивка на лицето му и изведнъж той се озова на отсрещната страна на пътя. Опитах се да го извикам, махах с ръце, подскачах...но нито ме чуваше, нито ме виждаше. Разтърси ме ужасно чувство на безсилие и умора. На далечност. Устата ми се отваряше, но от нея не излизаха звуци, като в отвратителен сън. А най-страшното бе безразличието в неговия поглед, който вече не беше зелен, а някак си посивял. Но спря да прави дори и това. Силуетът му започна бавно да избледнява, като че ли се пренасяше някъде другаде. А аз исках толкова силно да остане до мен, макар и така, отсреща на пътя, вървейки заедно. Но не! 

Безразличието му ме убиваше! Можех да усетя студената му гръд дори от това разстояние. Бях объркана. Усещах дълбока болка в себе си, която раздираше плътта и се опитваше да излезе, защото не се побираше в мен! А чувството, че не мога да направя нищо - нито да отида от другата страна на пътя, нито да го върна до мен, подкоси краката и съзнанието ми. Накрая паднах съкрушена на колене и само чувах тропота на сълзите си. Моето минало изчезна в прахта от вятъра, но успя да грабне душата ми със себе си. Почувствах как я разпъна на кръст като вещица на клада. И тя изгоря...

Това ми разказа вятърът, докато вървях един следобед, изгубена, по прашна пътека, със сухи храсти и стари дървета наоколо...