Обикновено не се заглеждам в лицата на хората по улицата. Но това лице... изглеждаше някак гротескно... множеството вертикални бръчки, силния грим и тъмно-червеното червило, излязло много извън очертанията на устните... Спряхме се едновременно. Заговори ми бързо, някак нервно:
- Ама ти изобщо не си се променила, майка ми викаше, че си все същата, усмихната...
Едва ли бе останала и следа от усмивка по лицето ми, дори и онова пламъче в очите ми, и то изгасна от сянката на спомена.
Не бях я виждала петнадесетина години от деня на развода й. Явих се като неин свидетел. Имаше какво да кажа. Не бяха един или два пъти, в които съм ходела нощем да я прибирам полугола, насинена и окървавена, свита до някой тъмен вход. Опитвах да й говоря, да я убеждавам, че това няма да спре, че трябва да се махне от него... Обичаше го безумно. Не съм виждала друга такава любов като нейната...
- И ухаеш чудесно! Какво е това?
Отговарям механично.
В онзи ден очаквах всичко друго, но не и въпроса на нейната адвок ...