Среща в гората

 

През последните години нямам много възможност да ходя на лов.
Преместих се да живея в големия град поради липсата на работа на село, нямам кола, а билетите за междуградските автобуси и влаковете не са от най-приемливите, че човек да си позволява ежеседмични разходки из половин България.

Както и да е. През една късна  нощ, докато се ровех из интернет пространството в опит да си почина от поредния дълъг работен ден, неочаквано ми писа Георги - един мой бивш съученик, с когото бяхме съквартиранти  в Горския техникум във Велинград, като същия завършихме през вече далечната 2005 година. И както обикновено се случва от дума на дума, от шега на шега стана въпрос и за лова. Изказах му моята болка от факта, че трудно мога да практикувам любимото си хоби при сегашните обстоятелства и не щеш ли Георги ме покани на лов за прасета в землището на  ловната им дружинка в с.Кортен, Новозагорско.

Речено-сторено. Тъкмо щеше да ми се отрази добре една разходка в гората, все пак не бях излизал в отпуска от доста време. Уредих си нещата безпроблемно, купих си няколко бренекета, взех си ИЖ-ката в сака и, изпълнен с много надежди, един петъчен следобед  потеглих с влака към селото. Гледайки сменящите се пейзажи през прозореца на влака ме изпълваше невероятно любопитство за това какъв ще бъде терена на който ще се ловува, как ще ме приемат тамошните ловци и колко шеги ще отнеса ако прасе мине покрай мен и  го изпусна. Нормалните притеснения за всеки по-неопитен в лова на прасета ловец.

И така унесен в най-различни мисли неусетно видях първите блокове на Нова Загора. Влакът пронизително изсвири, взе лек завой, навлезе в района на гарата и величествено спря. Слязох запъхтян, носейки тежкия багаж, и трескаво се заоглеждах търсейки с поглед бившия ми съученик - все пак не бях го виждал почти десетина години. Излязох пред централния вход и тогава съзрях грейналата усмивка на лицето му. Поздравихме се и след приятелска прегръдка се качихме на джипа и потеглихме към Кортен. Разговорите се въртяха около предстоящия лов, за това къде са животните, имало ли е движение през седмицата, кой с какви боеприпаси ще ловува и т.н. Не пропуснах да се полюбувам и на тучните ниви проточили се от двете страни на асфалтирания път, засети с най-различни култури, като най-често очите ми се спираха на сочните мамули на царевиците от дясната страна на пътя.

Не след дълго пристигнахме. Почваше да се свечерява. Аз оставих багажа в стаята за гости, а Георги не пропусна да ме запознае с един трофей на дива свиня, който бе отстрелял миналия сезон. След това излязохме на двора в топлата октомврийска нощ под разкошния навес измайсторен лично от него за да вечеряме. Седнахме на масата, сипахме си от невероятната тамошна домашна сливенска и в компанията на съученика ми и на дядо Георги - невероятен старец на 90 години, въоръжен с бастунче, но и с неизчерпаема за възрастта си енергия, ни прави компания до късно през нощта. Най-накрая ставайки от масата той ни пожела наслука в утрешния лов и леко приведен, покашляйки, си се прибра вкъщи. Ние не след дълго също решихме, че е време да си лягаме, защото трябваше да сме бодри за утрешния изпълнен с емоции ден.

През нощта духа силен вятър, а по едно време ми се стори, че чух и барабанене по стъклото. Заваля лек дъжд. Дано да не вали много, помислих си аз. Нека само малко разкаля, колкото да можем да виждаме пресните дири сутринта, ако има такива.

Навън не бе започнало да се развиделява когато часовника ми звънна. Станах,събудих Георги и докато обличах  дрехите си, а пръстите ми опипваха патроните, като клавиши на непознат музикален инструмент, ненадейно в далечината чух пронизителния крясък на кукумявка. Това е наслука, казах си аз и лека усмивка озари лицето ми.

Около 7 часа бяхме на сборния пункт. Събрахме се около петнадесетина човека. Местността, в която щяхме да ловуваме, се казваше Трите върха. Ръководителят на лова - опитен едър ловец с леко прошарена коса и дълбок светъл поглед, след краткия задължителен инструктаж се запозна с мен, пожелахме си наслука и потеглихме към позициите.

Пътувахме бавно по разкаляния път, джипа на няколко пъти затъваше и задницата поднасяше, но след няколко мъчителни изръмжавания на мотора продължихме напред. Спирахме на няколко места, за да се разставят колегите на възловите позиции по пусиите, докато не дойде и моят ред. Слязох от джипа, Георги ми обясни с няколко бързи и тихи думи от къде до къде мога да се движа по пътеката, от къде до къде мога да водя стрелба при появата на прасетата и че чакалите и лисиците не са ни приоритет, но все пак по лична преценка може да стрелям - все пак числеността им трябваше да се регулира. Пожелахме си наслука и след минута джипа изчезна след първите клонаци на завоя.

Позицията ми се падна, не лоша, до стар орех, на място, където пътя леко се разширяваше във вид на полянка с ниски храсти и после се спускаше в лека падина. Именно гоначите щяха да подгонят дивеча от тази падинка и след това да се прехвърлят надолу към дъбравите. Свалих пушката, пречупих я и в долната цев поставих бренеке, а в горната патрон 13/0 и след това се огледах задъхан. Слънцето, опитвайки се да пробие през гъстите облаци, хвърляше меката си, но студена светлина към мен. Вятъра непрекъснато напираше във високите върхари на дърветата създавайки неприятно бучене. Осъзнах, че на слуха ми едва ли мога да разчитам, затова съсредоточих цялото внимание в зрението си оглеждайки бавно и внимателно сектора  на стрелба, особено към полянката с ниски храсти от габър и елша, които постепенно по-навътре се превръщаха в подлес на по-високия и обичащ слънчевата светлина летен дъб. Именно от там очаквах всеки момент появата на четинестата озъбена глава срещу мен. По пътеката непрекъснато кръстосваха пътищата си горските мишки тръгнали незнайно накъде по своя път в търсене на храна. Явно зимата наближава с бързи темпове,затова са се разбързали така, помислих си аз.

И така унесен в мисли, гледайки бързите крачка на стрелкащите се  мишлета по пътеката, изведнъж ме сепна рязък кучешки лай. За секунди притока на адреналин в кръвта изостри всичките ми сетива. Мигновено пръстите ми стиснаха здраво пушката.

С дрезгави крясъци прехвръкнаха разтревожени сойки и изчезнаха в гъсталаците зад гърба ми.

Вдигнах заредената пушка и я опрях на рамото си. Лаят се насочваше право към мене. Усещах как тялото ми се напряга и се превръща в натегната струна. Сякаш цялото ми същество се беше съсредоточило в очите, приковани в прицела на пушката и в крайчеца на пръста върху извития спусък.Минута-две на напрегнато очакване и почти не вярвайки на очите си забелязах как клонките на ниската леска на десетина крачки вдясно от мен леко се разтвориха и на полянката с почти неземна и грациозна стъпка изскочи млад сръндак. Животното се обърна с тревожно трепкащи уши по посока на кучешкия лай и след това обърна глава и към мен... Забеляза ме… Очите му се разшириха, задницата му конвулсивно потрепери, предавайки вибрациите по цялото му тяло. Не смеех да помръдна. Гледката напълно ме плени и аз бях покорен от красотата на това горско създание, от величието на горския дух създател на толкова красиви неща. Омая ми трая твърде кратко. Животното разтвори широко ноздрите си, обърна се още веднъж по посока на кучешкия лай и след това с елегантен и прецизен скок изчезна от погледа ми в близкия гъстак от елши и ниски дъбрави.

Сърцето ми бясно препускаше от нахлулия в жилите ми адреналин и от невероятното впечатление, което остави в душата ми срещата с красивото горско животно.

Не след дълго и кучето изскочи на пътечката на мястото където бе излязъл сръндака, завъртя се в кръг и с къси пролайвания се втурна в гъсталака след него.

Бях доволен и лек приятен гъдел от тази красива среща в гората премина през сетивата ми. Неволно се усмихнах. Замислих се как в забързаното ни ежедневие не обръщаме внимание на красивото, изящното, грациозното, с което ни обгръща майката природа.

След минута над дърветата проехтя остър гърмеж, а после прозвуча и втори. Ехото дълго се блъска по стръмнините, докато се заплете в гъсталаците и се укроти в гъстата мрежа от клони и стъбла.

Прасетата гонени от гоначите от падината пред мен са свърнали нагоре по склона през рехавата дъбова гора, с надеждата излизайки от нея, да се прехвърлят през малките ниви към отсрещните гористи склонове и са се натъкнали на крайните пусии, премина светкавична мисъл през главата ми.

Както смътно и се надявах, телефона в джоба ми иззвъня и Георги ми каза, че на последната пусия са ударили прасе.

Преметнах пушката през рамо и с бавни стъпки се запътих нагоре по тесния горски път към мястото на слуката. Когато пристигнах, колегите вече бяха издърпали прасето на една поляна в края на гората. Беше млада женска около 120-130 килограма с черна и груба козина. Щастливия колега, около 19-20 годишно момче, за пореден път разказваше, как чул лая на кучетата, но поривистия на моменти вятър не му позволявал да определи правилно посоката на дивеча, как изведнъж лаят утихнал и свърнал в друга посока и как видял прасето само, без да го гони куче да се насочва през дъбравите към малките ниви. В момента, в който вдигнал пушката, прасето се спряло и след мигновено прицелване стрелял. Куршумът улучил прасето в плешката. То изквичало, тръгнало да се обръща за да се насочи в противоположната на стрелеца посока, но в този кратък момент с втория изстрел той  поразява дивеча в ребрата в областта на сърцето, което се оказва решаващо.

По стар обичай откършихме дъбова клонка и я поставихме в устата на прасето символизираща последната хапка на дивеча. Направихме много снимки. Настроението беше приповдигнато понеже се оказа, че това беше първото прасе отстреляно през този сезон от дружинката.

Аз стоях малко встрани от групата, гледах светналото от радост лице на младия ловец, и в този момент си спомних една мисъл от разказ на Елин Пелин - “Ловът е приятно удоволствие” и понеже надеждите за успех всякога се виждат близки и възможни, човек от началото до края, когато може вече да каже „макар че нищо не ударих, разходката беше чудесна“, която напълно описваше състоянието на духа ми в този момент. Чистата природа, свежия въздух и невероятната среща със сръндака - това красиво и грациозно горско животно, ме бяха изпълнили с невероятно удовлетворение... Питах се кой е по-щастлив - аз или колегата, повалил прасето?