Цикъл „Разкази от улицата”

                                                                               Влакът бяга, звънят колелата,
                                                                                 още малко и пак у дома,
                                                                                 да си хапна от бобеца сладък,
                                                                                 за ден-два да не бъдеш сама.
                                                                                 За да чуя слова бодрокрили,
                                                                                 да не падам, кога съм сломена.
                                                                                 Откъде взимаш толкова сили,
                                                                                 че да даваш все още на мене!?
                                                                                 И в замяна какво ти получи?
                                                                                 Побеляла без време глава,
                                                                                 нито старост спокойна, едно внуче
                                                                                 и радост за ден или два...

             Пътуването беше дълго и отегчително, но Ева и майка ú винаги намираха начин да се разсеят. Понякога рисуваха пейзажите, които пробягваха край очите им, четяха книги или Ирина подхващаше типичните разговори, които винаги присъстваха при пътуванията с влак. Сега, дали поради факта, че отдавна не си бяха ходили на село или просто бяха вътрешно напрегнати се захванаха да напишат стихотворение за бабата на Ева, на която смятаха да погостуват. Мислите им бяха устремени към нея. Знаеха, че ще я зарадват, а думите се изливаха от тях като по вода, прекъсваха се, допълваха се, но накрая го завършиха. Понякога е нужно толкова малко за да накараш някой да се почувства добре…

       Отпуснаха глави назад върху облегалките си доволни от стиха, който току-що бяха написали и от предстоящата почивка. Изглеждаха толкова отдадени една на друга и толкова близки…

       До прозореца срещу тях беше седнал възрастен мъж, с костюм и вратовръзка, с прошарена коса, който не спираше да наблюдава майката. Тя беше изключително хубава жена и не бе изненадващ факта, че приковаваше мъжките погледи. Той се престраши и попита:

             - Накъде пътувате?

        - Към Горна Оряховица. Отиваме да видим баба – каза Ирина, поглеждайки Ева с хитра усмивка, с която искаше да я включи в разговора. Когато беше малка, номерът минаваше, но с годините се бе научила да устоява на провокациите ú, колкото и добронамерени да бяха. Не ú се говореше, не искаше и да ги слуша. Отегчаваха я подобни разговори. Беше убедена, че следващата тема ще бъде времето,  може би политиката или пък ще заговори за семейството, за децата си, които най-вероятно бяха студенти в София. Ева се загледа през прозореца и ги остави да си говорят.  Беше толкова красиво, пейзажът се нижеше пред очите ú. За миг дочу част от разговора в купето. Чу майка си да пита, проявявайки нетипично за нея любопитство:

        - Какво сте работил, че можете да си позволите тази луксозна къща край морето и двата апартамента за децата си в София? Повечето студенти от провинцията дори и след завършването си остават на квартира, а вие казвате, че са в центъра и сте им ги купил като подарък за дипломирането. Пък и как се поддържат толкова големи жилища, ние едва покриваме сметките за парното в гарсониерата!? Простете любопитството ми, не сте длъжен да ми отговаряте.

         - Не, не ще ви кажа. Вече съм пенсионер и мога да говоря за работата си. Аз съм лекар по професия, а първата ми специалност беше химия.  Работех дълги години в Курило, в психиатрията. Правехме експерименти върху болните по тоталитарно време и получавах много добри пари. Пенсионирането ми съвпадна с падането на властта през 89-та година и аз реших да се преместя да живея във Варна, имах нужда от спокойствие и купих мястото. Наех строителна фирма и вдигнаха къщата за един сезон, въпреки забраните за строителство през лятото. Понякога е много по - важно да разполагаш с подходящите хора, отколкото с парите. Стана приказно. Цял живот съм работил за да изпълня мечтата си, винаги съм искал да живея край морето. Имам и малък басейн отпред. Е, не съм си представял, че ще съм сам, но така се случи… Децата са големи вече, оставих ги да работят в София, големият отдавна има семейство, юрист е. А малкият си мисля, че никога няма да се ожени… Завърши архитектура в Лондон. Бохем е, не го свърта на едно място…

        Ева изтръпна, сърцето ú се сви, хвърли поглед към майка си и видя, че тя също бе загубила цвета на лицето си. Ирина стана олюлявайки се. Извади с трепереща ръка цигарите от джоба на сакото си, извини се на човека с половин уста и излезе в тесният коридор. Ева инстинктивно тръгна да става, смяташе да я последва, но прецени, че трябва да я остави поне за десетина минути сама. Завъртя се още по-силно към прозореца за да не предизвиква въпроси и покри лицето си с якето, което висеше на закачалката показвайки ясно, че смята да поспи. Беше ужасена, питаше се, а сега какво, как ще реагира майка ú, бяха едва на гара Плевен. Имаше поне още час и половина път и те трябваше по стечение на обстоятелствата да го прекарат в компанията на този изрод. Да, изрод. Така си мислеше за него. И за миг не си помисли, че това му е била работата. Виждаше един изрод, заради чиято мечта, заради една къща, заради кутия от тухли е подлагал на унищожение хиляди хора, част от които е можело да влязат в релсите с два-три сеанса при психоаналитик. Беше бясна, трепереше и чувстваше, че няма да може да се справи с емоциите на майка си след това, което чуха. Мисълта ú се отплесна назад във времето.

        Спомни си как веднъж прибирайки се от училище, майка ú я извика в кухнята и ú каза, че трябва да поговорят. Беше едва осем годишна. Тя седна до нея и ú каза, че на другият ден влиза в болница. Ева я попита не може ли да се лекува в къщи, да ú дадат някакви хапчета. Отговори ú, че влиза в болницата, в която ходел Вальо Лудия. Беше виждала докторите с белите престилки да го гонят и да го товарят насила в линейката. Беше го виждала да скача от третият етаж само и само да им избяга… Знаеше, че нищо хубаво не я чака. Ясно си спомняше, че за първи път в живота си започна яростна словесна битка, не искаше да я пусне, не искаше да ходи там. Нямаше представа къде е това там, но имаше смътното усещане, че животът им оттук нататък няма да е същият. На другият ден майка ú замина. Вечерта Ева навърза детайлите в малката си главица. Спомни си, че майка ú преди няколко дни тръгна за нощна смяна, но се върна след петнайсетина минути и влезе директно в банята. Баща ú я последва. Взеха някакви бинтове и се затвориха там. После Ирина излезе с превръзка на лакътя. Ева мисли и превърта сцените през главата си и пак нищо не разбираше. Оставаше ú само да чака… Така заспа първата вечер.

         Седмицата се изтърколи и още в първият почивен ден, баща ú каза, че отиват да видят майка ú. Беше купил нови обувки за Ева. Надяваше се, че ще я поразсее, виждайки колко мълчалива бе станала напоследък. Още си спомняше как бяха изранили краката ú, защото до болницата се стигаше пеша, по дълъг път или поне за нейните осем години беше изключително далечно разстояние. Сега ú беше ясно, че такива места винаги са разполагани далече от хората, далече от населените места, сякаш страхът от непознатото не бе отминал и въпреки че медицината напредва с всеки изминал ден и се развива постоянно, отношението към психично болните не се е променило никак от 14 век насам…

        Сградите бяха няколко, разделени съответно за мъже и жени. Ниски, на не повече от четири етажа. Някои постройки бяха боядисани в жълто, други в бяло. Влязоха в една от сградите, гледката беше отвратителна, жени в окъсани мръсно - бели нощници, повечето без зъби или ако имаха някакви зъби останали в устата си то бяха изключително жълти. Бяха рошави, някои се бяха уединили и си говореха нещо сами на себе си, други вече имаха посетители и дремеха отегчени около тях, но в погледите на всички тези болни хора се четеше подозрение и враждебност. Миришеше ужасно, не толкова на болница, а по-скоро на застоял въздух и може би на урина. Имаше решетки по прозорците и всички външни врати се заключваха в момента, в който посетителите влизаха.

        Баща ú поведе разговор с някаква жена, вероятно доктор или санитар, не си я спомняше добре, но помнеше разговорът между тях… Той попита за майка ú, а тя каза, че на третият ден от престоят си в болницата се е завирала под леглата на другите пациенти да търси някакво радио. Поговориха още малко и влязоха в стаята при Ирина… До нея имаше празно нощно шкафче, което някога вероятно е било бяло. Хлебарки пробягваха по металните тръби на кревата ú, а подът беше застлан с изпокъсан балатум. Ева спря поглед върху майка си. В първият момент дори не успя да я познае. Тази толкова красива и борбена жена, в разцвета на силите си, беше едва на тридесет и четири… Беше легнала немощно в леглото и само присъствието на Ева успя да я накара да се изправи и да седне. Личеше, че я разпозна, но въпреки всичко очите ú бяха празни и уморени. Опита се да се усмихне и протегна ръце да я прегърне. Детето седна до нея в леглото. Показа новите си обувки, колкото да каже нещо. Ирина я попита за училище, как вървят нещата и всичко наред ли е в къщи… Дадоха ú шоколад и надявайки се, че се е залисала с него Ирина започна да разказва тихо как предният ден, някаква болна я хванала за косата и я завлякла в тоалетната, потопила лицето ú в дупката и започнала да крещи, че ú е откраднала четката за зъби, докато не се появила санитарка, която да спре цялата тази гадост. Ева изпусна шоколада си на земята и те се сепнаха. Баща ú се надигна, каза че детето е много изморено и ще се прибират. Очите на Ирина се наляха със сълзи. Ева прегърна майка си и я целуна. Дъхът ú миришеше странно и тежко, по-скоро на лекарства… Раздялата беше тягостна... Тръгнаха си и по целият път до в къщи двамата не си казаха и дума.

        Влакът бягаше по своят път, мислите на Ева летяха с бясна скорост, беше се затворила в себе си и цялата картина на жалкото им съществуване до този момент се нижеше пред очите ú… Нощите, в които след като майка ú излезе от болницата не си доспиваше и я пазеше, тичането след нея по улиците в периоди на криза, непрекъснатите ú опити да я убеди, че всичко това се случва в главата ú… Промивките в Пирогов, след като се натровеше с хапчета, защото не виждаше смисъл да живее. Вечерите, в които изпила своето хапче за сън, заспиваше поднасяйки лъжицата със супа към устата си, така както си вечеряше…

        Ева разтърси глава в  опит да прекъсне мрачният поток на спомените си. Помисли си, че този човек току що вкара майка ú в нова криза със своя разказ. Не се беше влошавала от години, тъкмо се бяха поуспокоили и Ирина вече беше самостоятелна. Тъкмо бе започнала да се грижи сама за себе си… Ама, че късмет!

        Стана и взе цигарите си.  Майка ú продължаваше да стои отвън в коридора и тя реши, че е време да поговори с нея. Нямаше кой друг да го свърши, отговорността си беше нейна и тя трябваше да се изправи срещу проблема. Човек не избира в какво семейство да се роди, единственото, което може да промени е животът си след това. Единственото, което трябва да реши е как да живее, достойно и с чиста съвест или бягайки от проблемите. Тя отдавна беше взела своето решение.

        Излезе и запали цигара. Помълча две-три минути и попита:

        - Добре ли си? – разбираше колко глупав въпрос задава, но нещо трябваше да каже. Трябваше да започне някак разговора. Ирина кимна с глава без да я поглежда.

        - Нали разбираш, че този човек е само частица от цялата машина? Разбирам, как се чувстваш. Съжалявам, че така се случи и ми е ясно, че спомените в момента те тормозят, но помисли си… Това е минало... Не бива човек да живее с миналото. Бъдещето е важно, а ние ще успеем да се преборим. Знаеш… през какво ли не сме минали…

        Ирина мълчеше, но явно слушаше, защото в един момент стисна зъби, очите ú просветнаха яростно, обърна се и хвана Ева за раменете. Започна да крещи, разтрисайки я цялата:

        - Не разбираш ли?! Не разбираш ли?! Как не разбираш, аз съм била там в този период! Никога няма да забравя как ми извадиха зъб без упойка! Какви експерименти? Прага на болката ли са изследвали? А всички лекарства, от които полудях още на третият ден, а връзването нощем за да спи спокойно персонала? За какво говориш? За частица в машината, а ние с теб какво сме?! Той си изградил палат, а ние мизерстваме и си делим филийката хляб, защото навремето някой решил, че съм луда само защото исках да стресна баща ти, че ще ме загуби!

        - Мамо, не викай! Не сме сами! Успокой се!

        Тя я пусна и се облегна назад върху стената. Замълчаха отново. Ева извади нова цигара и ú я подаде. Запалиха заедно. До края на пътуването не отвориха и думичка по този въпрос. Останаха там, отвън, като прогонени зверчета...        

        Слязоха на гарата и веднага хванаха такси. Беше приятна юлска вечер. Слаб ветрец подухваше и раздвижваше иначе тежкият, прашен въздух. Малкото селце беше сгушено в подножието на планината. Хората уморени след тежката работа през деня бяха наизлезли на улицата в очакване да приберат животните си от паша.  Бяха накацали по порутените си пейки  подобно лястовиците по жиците.

        Бабата на Ева ги очакваше права пред вратата. В момента, в който таксито спря и двете се втурнаха и прегърнаха възрастната жена. Очите им се насълзиха, побързаха да влязат вътре, за да забравят грижите си и тежкото пътуване. Нямаше нужда да тревожат и нея. Искаха само да забравят. По-скоро да забравят… Да забравят… Да забравят…