На двайсет и осми декември в осем вечерта по булеварда имаше малко хора, автомобилите също бяха оредели. Автобусите се движеха по график. Погледна в електронния показалец на спирката – остават му десет минути и номер 76 ще пристигне. Той имаше нужда от този номер, за да се прибере вкъщи.

     Десет минути са много за цигара и малко за разходка.

     Слезе в подлеза. Беше чист, занемарен и интересен подлез, различен от това, което си спомняше. Надписите и рисунките върху стените не значеха нищо, но бяха убедителни, щедри, шармантни и безизразни. Книжарницата още работеше. Новата книга на Дан Браун стоеше на витрината. Вътре имаше хубаво момиче с къса коса. Престори се, че разглежда книгата, докато изучаваше формите на красавицата в помещението. Вероятно проучването му бе твърде натрапчиво, защото тя се извърна и го погледна.

     Влезе в книжарницата. Трябваше да обяви някак, че е напълно доброжелателен. В същото време момичето го избута с грубото презрение на младостта си и хукна навън. Той я проследи, но за кратко. Това не беше момиче.

     Погледна часовника. Има време. Продължи. Тук е баничарницата, тя не работи по това време. А отсреща продаваха обувки. И сега продават обувки. Виж ти. Някои неща не се променят. Затвори за миг очи и си спомни:

     – Вземи за приятелката си! – почти крещеше продавачката преди двайсет години. – Ще я зарадваш. Тя ще забременее скоро! Ботите са нови!

     Момичето беше приятелката му, често минаваха оттук. Не успя да забременее. Или не пожела. Ботите бяха хубави, обаче не бяха по джоба му. А и никой не забременява чрез боти. Или заради тях.

     Отвори очи.

     Стигна до края на подлеза и се качи по стълбите. Озова се на другия край на шосето. Вече е късно за номер 76. Нищо, ще се върне обратно и ще изчака автобуса отново. Минава рядко, но редовно. Големият супермаркет беше превърнат в офис на банка. Когато беше магазин, го бяха видели в него някакви роднини и бяха съобщили на майка му:

     – Те двамата пазаруват заедно! Момичето е хубаво. Значи нещата са вече готови. Семейство ще са! Как иначе?

     Мина такси и нарочно нагази локвата, за да изкаля панталона му. Голяма работа. Тъкмо повод да си спомни друго нещо.

     – Имаш ли огънче? – стресна го ядовит глас на младеж.

      Ококори се като от сън. Видя острие на нож в ръката на този насреща; той не държеше цигара.

     Веднага схвана:

     – Искаш да те светна ли? – отвърна и го удари с юмрук по челото.

     Младежът падна, но ловко се изправи. Насочи ножа срещу него.

     – Падна ли ми, старче? От десет години те следя!

     Той се огледа. Нямаше хора наблизо. Значи този го е дебнел.

     Сбиха се. Успя да прекърши ръката му и да избие ножа, той падна на плочките. Младежът се изви настрани, но се претърколи и отново го взе. Скочи срещу него и го поряза по рамото. Болката беше поносима и затова успя да стовари ръката си върху окото му, после с другата фрасна брадата.

     – Объркал си се! – изръмжа възрастният мъж. – Но ще те науча!

     Ножът пак изпадна от ръцете на младежа. Този път първи го сграбчи нападнатият. Взе го и усети слабост в рамото. Видя, че една ужасена жена говореше трескаво по мобилния телефон отвъд булеварда и ги сочеше. На спирката на 76.

     – Давай! – изкрещя този, който искаше огънче.

     Ножът висеше във въздуха. Трябваше само замах. Този отдолу гледаше глупаво и сякаш с надежда.

     – Какво да ти давам? – попита го и отпусна ръката си. – Ти си хлапе. Ето ти играчката.

     Подхвърли му ножа.

     Оня остана като зашеметен. Взе оръжието и щракна, прибра острието.

     – Да не би да съм те объркал с някого? – просъска.

     – Не, не си. Аз съм.

    – Този, който преди...

     Аптеката работеше.

     Възрастният се превърза. Седяха в кафене, което преди години имаше друго име. Сервитьорката мина покрай тях два пъти, но не поръчваха.

     – Аз я обичах – рече единият.

     – И аз.

     – Това беше преди десет години.

     – Аз я обичах преди двайсет.

     – Двайсет! Значи наистина съм те объркал.

     – Не. Не си ме сбъркал. Освен ако е имало и друг. Знам ли. Ужасно я ревнувах.

     Ставаше все по-зловещо наоколо. Колите минаваха рядко, хора почти нямаше. Времето между Коледа и Нова година изпразва града като партенка от въшки. Не беше студено. Един полицейски опел мина покрай заведението, поспря и бавно се отдалечи.

     – Тогава трябва да продължим да се бием. – Младият нямаше търпение да покаже превъзходството си. И ножът беше у него.

     – Печелиш служебно – удари го леко противникът му по носа. – Честито!

     – Майната ти.

     В кафенето дойдоха момичета. Седнаха на масата им. Започнаха да говорят нещо и да ги милват. Поръчаха бутилка.

     – За мен ще е русата! – изви след половин час пиянският си глас младежът. – Ти ще сучеш мургавата!

     – Добре – съгласи се охотно възрастният. – И тя беше мургава...

     Това подейства като пружина на другия. Скочи. Ножът му щракна. Момичетата изкрещяха.

    – Не беше мургава! Само кожата ѝ беше...

     – Хубава. Тъмна. Да. Имаше невероятна кожа! – Възрастният държеше с едната ръка ножа на съперника си, насочен срещу него, а с другата стискаше лицето му.

     Можеше спокойно да бръкне в очите му, за да не я види той никога повече.

     Но си представи... Спомни си коприната на тази кожа. Тъмна и предизвикателна като погледа насреща. И ръката му се отпусна.

     Стояха така известно време. После се разтърваха. Отдалечиха се един от друг и не се поглеждаха.

     Спряха новогодишните песни и в заведението зазвуча Вивалди.

     Старият спомена:

     – И тази невероятна бенка. Точно под зърното на лявата гърда...

     Младежът разтри гушата си:

     – Значи няма грешка. Тя е. А ти си мръсникът, когото мразя.

     Имаше по-пияни от тях и никой не им обръщаше внимание. Момичетата се разотидоха по другите маси.

     След Вивалди пуснаха Клайдерман.

     Двамата седнаха и си наляха.

     – Ти какво правиш тук? – попита след малко единият.

     – Връщам се от работа. А ти?

     – И аз се връщам. Наградиха ме по някакъв повод. Не пожелах да остана до края. Когато човек започне да стерее, го награждават, че е жив.

     На стената имаше голям телевизор. Загледаха момичетата на екрана, бяха полуголи, преди Нова година презентираха модата на бикините за следващото лято.

     Помълчаха няколко минути.

     – Аз съм те виждал с нея. Не може да съм сбъркал. – Младежът беше съвсем миролюбив вече.

     – Не си сбъркал. Тя живееше тук, на първия етаж, в отсрещната кооперация.

     – За нея ли си дошъл?

     – Не.

     – И аз само наминавам. Тя отдавна не живее тук.

     – А къде живее? Знаеш ли къде е?

     – В спомените ни, къде другаде? Нали затова сме тук.

     Успокоиха се, престанаха да разговарят. Момичетата се върнаха при тях.