1.

 

Снегът бавно трупаше пухкави преспи. Всичко наоколо беше бяло и чисто. Коледната ваканция беше започнала преди два дни и площадчето пред старата часовникова кула в Краище се огласяше от детски глъч. Деца с шейни, деца със ски или просто оборудвани с кураж – всички те се радваха на снега и на свободното време. Тук-там се мяркаше по някой възрастен, който правеше трудни опити да прибере детето си.

Малката Калина бе особено щастлива, защото през последните две седмици си стоеше в къщи с простуда и днес излизаше за първи път. Коледната ваканция беше любимото й време от годината. Не можеше да се насити на игрите, а знаеше, че скоро баба й ще я прибере за обяд. Къде ли се губеше братовчедка й Мери?

Прозорецът на къщата на ъгъла се отвори и от там се показа бабата на Калина и Мери. Няколко секунди просто наблюдаваше прекрасната гледка през отворения прозорец, после се провикна:

- Хайде, обядът ви чака. После пак ще играете.

Калина отново се огледа за Мери. Никъде не я виждаше. Тръгна към другите деца да ги попита дали са забелязали някъде братовчедка й.

- Здравей, Лили, виждала ли си Мери? Баба ни вика, а не мога да я намеря.

- Преди известно време ви видях двете, когато се пързаляхте с шейните, след това не съм я виждала.

- Аз я видях да се навърта около кулата на часовника – обади се Вера, която бе дочула разговора. – Сигурно беше преди десет или петнадесет минути. Всъщност не знам точно колко.

- Благодаря ти, Вера!

Калина се запъти към кулата. Достигна малкото хълмче и забеляза, че вратата на кулата е открехната. Вмъкна се вътре и започна внимателно да се изкачва по каменните стълби в сумрака.

- Мери! Мери! Тук ли си? Покажи се, малко глупаче!

Никой не отговори. Очите на Калина вече бяха свикнали с тъмнината и можеше вече да види, че в кулата няма абсолютно никого. Тръгна обратно надолу и изведнъж се спря. На едно от стъпалата забеляза малък, лъскав предмет. Наведе се и го вдигна от стълбите. Позна го - това беше сребърна буква <М>, която обикновено Мери носеше закачена на гривничката на ръката си.

 

 

 

 

2.

 

Инспектор Френцов отпи от чая си. Опитваше се да се подготви за това, което предстоеше  – разследване във връзка с изчезването на осемгодишната Мери по обяд днес. Това беше безумие! Та тук в Краище не изчезваха деца! Близък на семейството на Мери беше и негов приятел и го беше помолил за помощ. Едва сега инспекторът си даде сметка, че повечето разпити, които щеше да проведе, щяха да бъдат с деца!

Но все пак първо щеше да поговори с бабата на момичето. След по-малко от половин час се озова на площада с часовниковата кула и застана пред къщата на ъгъла. Посрещна го разплакана, възрастна жена. Това беше Венера Дойчинова – бабата на Мери и Калина. Госпожа Дойчинова беше слаба, висока жена, прехвърлила шестдесетте. Посивелите й коси и благият й поглед излъчваха доброта.

- Аз съм виновна за всичко, оставих внучките си сами на улицата – ридаеше тя. – Но Калина е на десет години, досега никога не е имало проблеми, когато са били двете заедно. А и къщата ни е съвсем наблизо, аз хвърлях по едно око. Какво ще правя сега? Мери дойде при мен за ваканцията, а аз не я опазих…

- Не се безпокойте, госпожо, правим всичко възможно и съм убеден, че скоро ще открием внучката Ви жива и здрава.

- Надявам се да сте прав, инспекторе! Ще пиете ли чай? Или предпочитате кафе, но май вече е късничко?

- С удоволствие бих изпил един чай.

Госпожа Дойчинова отиде до кухнята и след малко се върна с поднос с чай и домашни бисквити.

- Моля Ви да ми разкажете дали имате някакви подозрения  – попита Френцов.

- Разбира се! Родителите на Мери се разделиха преди една година, майка й е моя дъщеря. Родителските права бяха дадени изцяло на дъщеря ми. Въпреки това ние никога не сме спирали баща й да я вижда, когато пожелае. Но напоследък той искаше да е постоянно с него и сигурно той я е взел. Или е накарал някого да я отвлече, а сега ще използва този инцидент, за да ни вземе Мери официално, под претекст, че ние не се грижим за нея добре. Дано само да е добре!

- Къде живее баща й?

- Ще Ви дам адреса, сега живее там с новата си жена.

- Тя има ли деца?

- Не, доколкото знам – отговори госпожа Венера. – Тя е съвсем млада.

- А майката на Мери къде живее?

- Дъщеря ми се премести след развода в Панчево, заедно с Мери. Съобщихме й за изчезването, сега пътува насам.

- Мислите ли, че е възможно Мери просто да се е скрила, да е избягала?

- Не. Дори и да се беше скрила, щеше да постои един-два часа и вече трябваше да се е върнала. Тя е много страхлива, а вече започва да се стъмва.

- Ще ми е необходима снимка на Мери, можете ли да ми предоставите такава?

- Да, разбира се, един момент.

Госпожа Венера Дойчинова отиде до старинния шкаф до прозореца, отвори най-горното чекмедже, взе две снимки и ги подаде на госта си. Едната беше портрет на Мери, момичето имаше дълга, тъмно руса коса с прекрасни букли. Огромните й очи и дяволита усмивка грееха на малката снимка. На другата фотография бяха заедно с Калина в цял ръст, застанали пред малкия фонтан в градината на баба си. Отзад се виждаха прекрасни розови храсти.

- Имате още една внучка? – попита инспекторът.

- Тя е дете на сина ми, но родителите й живеят в Германия. Калина е при мен, докато се установят и после и тя ще замине.

- Бих ли могъл да разговарям с нея? Доколкото разбрах, двете са били заедно днес – попита Френцов.

- Разбира се, сега ще я повикам.

След малко в стаята влезе симпатично чернокосо момиченце и плахо се огледа.

- Здравей, Калина, как си? – поздрави я инспекторът.

Детето мълча известно време като очите му непрекъсната се оглеждаха и после каза:

- Аз ще съм следващата, нали?

 

3.

 

Инспекторът и госпожа Дойчинова се спогледаха. Френцов кимна и даде знак на бабата да се включи в разговора и да успокои внучката си.

- Защо мислиш така, скъпа? – попита госпожа Венера.

- Защото аз…., аз….. – започна да хлипа Калина, като с пръсти мачкаше крайчетата на блузката си.

- Защото ти какво, миличка? – попита баба й.

Детето продължи да ридае и след малко каза:

- Нищо, просто си помислих, че след като са отвлекли братовчедка ми, ще вземат скоро и мен.

- Няма страшно, детето ми. Баба няма да се отделя от теб, а и Мери скоро ще се върне при нас. Инспекторът е дошъл да ни помогне за това.

- Ще се върне ли Мери, инспекторе? – Калина вдигна въпросително ясните си сини очи към Френцов.

- Сигурен съм в това. Но ти можеш да ни помогнеш като разкажеш какво се случи преди обяд.

- Бяхме навън на площадчето да се пързаляме. Почти през цялото време бяхме заедно, но Мери каза, че й е омръзнало да се пързаля и щяла да прави снежен човек. Видях, че леко се отдалечава, но събираше камъчета и пръчки и после се връщаше. В един момент обаче я изгубих от поглед, помислих си, че ще се върне и продължих да се пързалям. След малко обаче, отново не я видях и започнах да я търся. Никъде я нямаше и попитах останалите деца дали са я виждали.

- Кои бяха другите деца на пързалката?

- Лили Радкова, която ни беше виждала само, докато бяхме двете заедно с Мери.  Вера Монева пък ми каза, че я е видяла при часовниковата кула. Навън бяха и Светлана Стойчева с брат й Борис, но тях не съм ги питала за Мери. Също и Емил Петров, но и с него не съм говорила. Имаше още няколко деца, пет или шест, но не ги познавам, а и те не познават Мери, така че нямаше смисъл да ги питам. Освен това някои от тях вече си бяха тръгнали.

- Добре, госпожо, ще Ви помоля за адресите на тези деца, ако ги знаете – при тези думи госпожа Дойчинова кимна, а инспекторът се обърна отново към Калина А после какво стана?

- Тръгнах към кулата, както ми беше казала Вера. Влязох вътре, но беше празна. На стълбите намерих сребърната й буквичка от гривната.

- Сигурна ли си, че Мери е била с буквичката в този ден? Може да я е изгубила по-рано.

- Сигурна съм. Когато излизахме й помогнах да си сложи ръкавиците и видях гривната с буквата.

- Браво, наблюдателно момиче! – похвали я инспекторът, после продължи Преди една година Мери се е преместила с майка си, но преди това е живяла в нашето градче. Има ли приятелки тук?

- Най-добрата й приятелка е Юлия Стефанова, живее в къщата над сладкарница <Роял>. За други приятелки не знам.

- А Вие, госпожо? Знаете ли да има други приятелки? – обърна се Френцов към госпожа Дойчинова.

- Не, не се сещам за такива.

- Благодаря ти, мило дете! Можеш да се върнеш в стаята си и да си играеш.

Когато останаха сами, инспекторът се обърна към госпожа Дойчинова:

- Тя искаше да каже нещо, но явно моето присъствие я смути. Ще Ви помоля после отново да поговорите с нея и след това да ми се обадите.

При тези думи Френцов извади от джоба си една визитна картичка и я подаде на Венера Дойчинова.

- Непременно – каза бабата на Мери и Калина. – Благодаря Ви, инспекторе!

- Довиждане засега!

- Довиждане!

 

4.

 

На улицата Френцов погледна листчето с адреси, което бабата на Мери му беше дала и се запъти към първия от тях. Беше изчезнало дете и нямаше да има почивка, докато не го намерят. Полицията също се беше включила, претърсваха изоставени сгради, с кучета обикаляха гората близо до часовниковата кула и правеха собствено разследване. Щяха да му се обадят, ако успееха да открият нещо.

След малко инспекторът се озова пред дома на Лили Радкова  и позвъни. Посрещна го майката на Лили и го въведе във всекидневната, където стоеше русо, чипоносо момиченце. Погледът и позата му издаваха самочувствие, нетипично за възрастта му.

- Здравей, Лили. Аз съм инспектор Френцов и се опитвам да открия Мери. Какво можеш да ни разкажеш за днешния ден?

- Нищо особено – каза Лили. – Видях ги двете с Калина, после не съм им обръщала внимание. Не знам кога двете са се разделили. По едно време Калина дойде при мен и каза, че не може да намери Мери. Отговорих й, че не съм я виждала.

- А да си видяла някой непознат наоколо?

- Не, не съм забелязала. Но никак не се учудвам, че Мери изчезна!

- Какво искаш да кажеш?

- Тя има ужасния навик да си пъха носа навсякъде. Знаех, че рано или късно ще си изпати от това нейно любопитство!

- Нещо специално ли имаш предвид?

- Не, тя просто си е такава. Дано това да й е за урок!

Инспекторът се зачуди дали все пак Лили нямаше нещо конкретно наум.

 

5.

 

Следващият адрес беше на Вера Монова. Инспектор Френцов много искаше да говори с бащата на Мери, но вече ставаше късно и предпочете да разпита първо децата. Надяваше се, че бащата няма да си легне толкова рано, особено когато дъщеря му беше изчезнала по-рано през деня.

Не след дълго се намираше в уютната трапезария на семейство Монови. Инспекторът се беше запознал с майката преди известно време, когато за съжаление бащата на Вера беше загинал при катастрофа. Камината тихо гореше, а над нея имаше снимки на цялата фамилия – Вера и сестра й, майката, бащата, бабата и дядото.

Явно тъкмо бяха вечеряли. Вера и майка й  - госпожа Катя Монова, отсервираха двете чинии, поднесоха кейк с вишни и седнаха на дивана.

- Здравей, Вера, аз съм инспектор Френцов. Разбрах, че ти си видяла Мери при часовниковата кула и си казала на Калина.

- Да, така е. Както знаете, старият часовник на кулата отдавна не работи, но аз я видях точно в 12.30 часа, мама тъкмо след това дойде да ме прибере за обяд. Помолих я да остана още петнадесет минути, тя се съгласи и си тръгна.

- Сама ли беше тя при кулата?

- Да, сама, но се озърташе наоколо. Останах с впечатлението, че сякаш очакваше някого.

- Интересно!

- След около десет петнадесет минути чух Калина да пита Лили дали е виждала Мери и казах какво съм забелязала аз.

- Благодаря ти, Вера! А Вие, госпожо, забелязахте ли някого или нещо, когато отидохте да прибирате дъщеря си за обяд?

- Не, аз търсих дъщеря си. Като се замисля, май зърнах Мери около кулата, но не съм съвсем сигурна.

- Благодаря Ви!

И тук Френцов не научи кой знае какво.

 

6.

 

Инспекторът стоеше пред сладкарница <Роял>, над която живееше Юлия Стефанова. Изкачи се по външните стъпала отстрани и позвъни на вратата. Въведоха го в огромно помещение, отрупано с картини по стените. Нямаше много мебели, само един диван, две кресла и старинна маса. Госпожа Дарина Стефанова, пищна червенокоса дама,  посочи към дивана и каза:

- Седнете, моля Ви. Знам за какво сте тук. Юлия сега ще дойде. Всички сме много притеснени.

- Да, ужасно неприятно. Но Ви уверявам, че правим всичко по силите си да намерим момичето.

- Дано успеете по-бързо!

В този момент се появи малката Юлия.

- Намерихте ли Мери? – извика тя.

- Все още не, мило дете, но бих желал да поговоря с теб и да видим дали можеш да помогнеш по някакъв начин.

- Но аз дори не бях там!

- Знам, знам, но Мери е твоя приятелка. Помислих си, че може да е споделила нещо с теб.

- Почти не бях виждала Мери през последната една година, дойде тук едва преди два дни. Видяхме се и си разказвахме коя какво е правила през това време.

- Не ти ли разказа нещо по-особено?

- Ако мислите, че ми е казала, че някой иска да я отвлече – не! По-скоро сама е инсценирала отвличане, доколкото я познавам. Сигурна съм, че сега ни наблюдава от някъде и ни се надсмива.

7.

 

Инспекторът си тръгна от дома на Стефанови със смесени чувства. Колко странно, че двете най-близки същества на Мери – баба й и приятелката й – бяха на съвсем противоположно мнение. Бабата категорично отрече, че може да се е скрила, а Юлия намекна точно това. Някоя от тях много грешеше.

В този момент телефонът на Френцов иззвъня. Обаждаше се Венера Дойчинова.

- Здравейте, инспекторе! Говорих отново с Калина и сметнах, че трябва да Ви съобщя. Мери й разказала, че вчера е разкрила някаква огромна тайна. Калина смята, че затова са отвлекли Мери, а сега ще отвлекат и нея, защото Мери й споделила тайната.

- А каква е тази страшна тайна, Вие знаете ли? – попита Френцов.

- Вчера Мери ходи сама в парка, Калина беше болна. Топката й се търкулнала в някакви храсти и докато била там да си я търси, чула двама души, седнали на близката пейка, да планират обир.

- Познала ли е тези хора? Мъже ли са били?

- Не знам. Или не ги е познала, или ги е познала, но не е казала на Калина кои са. Във всеки случай Калина не знае кои са били те, не знае дори дали са били мъже. Сигурна съм, че не лъже.

- А знае ли какво са планирали да оберат? Споменала ли е някакви подробности?

- Да, аптеката на улица Смърч. Но не е споделила с Калина подробности за плана. Само, че ставало въпрос за тази нощ.

- Аптека? Странно, очаквах да е бижутерски магазин или нещо такова. Благодаря за информацията. А казала ли е дали са я забелязали?

- Споменала, че вероятно са я забелязали, но не била сигурна.

- Ще Ви държа в течение, ако има нещо ново. Дочуване!

- Дочуване, инспекторе!

Френцов си спомни думите на Лили Радкова, че Мери си пъхала носа навсякъде, а после се обади на своя приятел в полицията комисар Тодоров и му разказа за плана за обир.

- Виж ти! – възкликна Тодоров. – От известно време наблюдаваме тази аптека. Имаме съмнение, че заедно с лекарствата се продават и забранени вещества. Ако това е истина, малката сериозно е загазила!

 

8.

 

Следващото посещение на инспектора бе в дома на Светлана и Борис Стойчеви. Те не бяха особено близки с Калина и Мери, но ги познаваха.

- Моля ви да ми кажете спомняте ли си кога видяхте Мери и дали сте забелязали някакви непознати хора на пързалката  – каза Френцов.

- Аз не съм обърнала внимание на Мери, видях, че е там, но само толкова. И не съм виждала никакви непознати възрастни – започна Светлана, но брат й я прекъсна.

- Аз видях Мери. Търсех си хубави пръчки, които да използвам за щеки и тръгнах към гората. Тогава забелязах Мери зад часовниковата кула, говореше с някакъв мъж. – каза Борис.

- Можеш ли да го опишеш? Кога е било това?

- Беше с тъмно палто и черна шапка, висок, не съм го заглеждал по-подробно. Но не знам към колко часа беше, на пързалката губя представа за времето.

- Мери изглеждаше ли изплашена?

- Мисля, че не, просто разговаряха. Но е било за кратко, защото когато после се върнах от гората и пак погледнах към кулата, Мери и мъжът ги нямаше. Не мога да си спомня след колко време беше това.

- Ти познаваш ли баща й? Мислиш ли, че може да е бил той?

- Виждал съм го един или два пъти. Не знам, може и да е бил той, не мога да кажа – отвърна Борис.

- Благодаря Ви, деца! Сега лягайте да се наспите!

 

9.

 

След петнадесет минути Френцов се озова и в дома на Емил Петров. Той също не беше забелязал присъствие на непознати хора и не беше обърнал внимание какво е правила Мери. Инспекторът тъкмо реши да си ходи, когато Емил се сепна.

- Всъщност сега се сещам, че видях един непознат мъж. Но е непознат за мен, може да е бил баща на някое от децата. Просто го видях да отива към часовника.

- Как изглеждаше? Видя ли го да говори с Мери?

- Не, не съм забелязал да си говорят. Ами, имаше шапка и беше с тъмно палто.

- Видя ли го после да си тръгва?

- Не съм обърнал внимание. После коланът на шейната ми не можеше да се стегне и се заех с него да го оправям, не съм гледал наоколо.

- Познаваш ли бащата на Мери? Дали не е бил той?

- Да, познавам го, мисля, че не беше той.

- Благодаря ти! – каза Френцов и пожела лека нощ.

 

Озова се отново на улицата и реши, че най-накрая ще посети бащата на Мери. Тогава чу, че телефонът му звъни. Беше Дарина Стефанова, майката на Юлия.

- Здравейте, инспекторе! Трябва да говорим с Вас! – каза тя. В този момент Юлия издърпа слушалката и се провикна в нея:

- Мери я няма!

- Мило дете, знаем, че я няма, нали вече разговаряхме.

- Вие не разбирате, НАИСТИНА я няма!

Последва мълчание.

- Нека аз да Ви обясня – намеси се отново Дарина Стефанова. След като си тръгнахте, попитах Юлия защо е казала, че вероятно Мери се е скрила и ни се присмива. Тя отвърна, че го е казала просто така, но аз винаги познавам, когато дъщеря ми ме лъже. Така от дума на дума си призна, че Мери е планирала да избяга и да се скрие. Било й е много мъчно, че родителите й са се разделили и смятала, че така те ще ги накара да се обединят в търсенето и вярвала, че ще се съберат отново.

- Горкото дете! – възкликна Френцов.

- Да, попитах Юлия дали знае къде се крие Мери и тя реши да ме заведе. Скривалището се намира в една пристройка към къща на нашата улица, на около сто метра от нашия дом. Собствениците са заминали за празниците и цялата къща е празна. Отидохме веднага там, но Мери я нямаше. Юлия твърди, че всичко си стои така, както са го приготвили двете, тоест Мери изобщо не е идвала там.

- Веднага ще изпратим полицейски екип да огледа скривалището и около него. Благодаря Ви! Питайте Юлия,моля Ви, дали Мери е споделила своя план и с някого другиго.

След няколко секунди Дарина Стефанова каза:

- Не знае.

 

10.

 

Ето, инспектор Френцов се намираше пред голямата двуетажна къща, в която живееше бащата на Мери. Не знаеше как да подходи – като към заподозрян или като към страдащ баща. Реши, че е най-добре по малко и от двете.

- Заповядайте, инспекторе! Аз съм Димитър Малинов, бащата на Мери. Има ли някакви новини? – попита бащата, като съпровождаше Френцов навътре към големия хол.

- Все още няма, за съжаление. Исках да Ви попитам дали Мери е споделяла често с Вас, какви са всъщност отношенията ви? – каза Френцов, след като се настани в едно удобно кресло.

- Ами през последната една година тя живееше с майка си. Рядко се виждахме, но си прекарвахме винаги чудесно. Мисля, че не одобряваше особено моята приятелка Елисавета, но с времето взе да я приема все по-добре.

- Само двамата с Елисавета ли живеете тук?

- Да, на този етаж сме само ние. На горния етаж са стаите на брат ми, жена му и сина им.

- Ще бъда откровен с Вас, говорих с бабата на Мери и тя смята, че може Вие да сте я взели.

- Що за глупости! Старата наистина е изкукала! О, извинявайте за езика, но много се ядосах! Разбира се, че не съм бил аз, дори не съм я виждал все още, откакто е пристигнала преди два дни! – лицето на господин Малинов беше силно зачервено.

- Можете ли да кажете къде бяхте днес по обяд между 12.00 и 13.00 часа?

- Значи ме подозирате, така ли?

- Не, съжалявам, това е стандартен въпрос.

- Е, добре, бяхме на обяд в „Дивият кон“ с Елисавета и едно приятелско семейство. Ще Ви дам координатите им, те ще потвърдят. Можете да питате и в ресторанта. Там сигурно също ме помнят, защото им върнах една порция с топени сиренца, бяха изгорели.

- Добре, благодаря Ви, съжалявам, ако съм Ви накарал да се чувствате неудобно. Ще тръгвам.

- Няма проблем, Вие си вършите работата. Важното е да намерим Мери. Ще Ви изпратя.

Двамата тръгнаха към антрето, където инспекторът беше оставил палтото си. Докато се обличаше, забеляза на шкафа за обувки поставена малка сребърна гривничка, най-вероятно детска.

- Извинявайте, мисля, че си забравих бележника в хола Ви, бихте ли погледнали?

- Разбира се – господин Малинов тръгна навътре, а в това време Френцов бързо пъхна гривната в джоба си.

След малко бащата на Мери се върна.

- Съжалявам, но го няма там.

- О, простете, сложил съм го в погрешен джоб, всичко е наред. Довиждане!

- Довиждане!

Инспекторът излезе на улицата и се затича към дома на Венера Дойчинова.

 

11.

 

- Извинете, че отново Ви безпокоя, но моля да погледнете тази гривна. На Мери ли е? – каза Френцов, когато отново бабата на Мери му отвори вратата. Подаде й скъсаната гривна и тя изрече сподавено:

- Да! Къде я намерихте?

- Не се безпокойте, не мога да Ви кажа къде съм я намерил, но това означава, че най-вероятно нищо лошо не й се е случило.

В мислите си Френцов обаче не беше толкова убеден. Значи все пак Малинов и Мери се бяха виждали днес, въпреки, че той твърдеше обратното.

- Ох, дано сте прав! Моля Ви да ми съобщите всяка новост, аз няма да спя.

- Задължително!

Госпожа Венера се прибра вътре, а инспекторът се обърна да си ходи. Тогава телефонът му звънна. Обаждаше се комисар Тодоров.

- Намерихме я!

- Наистина ли? В скривалището ли беше?

- Не, скривалището е празно. Намерихме я паднала в една пропаст, на около километър над часовниковата кула.

- Как е? Добре ли е?

- Ще се оправи. Когато я открихме, все още беше контактна, но бързо изгуби съзнание. Закарахме я в болницата. Докторът каза, че засега не може да има посещения. Оставям двама полицаи да я пазят през нощта.

- Аз в момента съм при баба й, ще й съобщя. Тя каза ли нещо, докато беше в съзнание?

- Да, явно зле си е ударила главата. Каза, че не била Мери и че майка й я била бутнала. Най-вероятно има загуба на паметта, но докторите ще са по-конкретни, когато отново дойде в съзнание. Дано да е временно!

- Дано! Благодаря ти, че ми се обади! – каза Френцов и затвори.

После отново позвъни на вратата.

- Имам добри новини! – каза инспекторът на слисаната жена.

 

12.

 

- Намерили са я, в момента е в болница, но ще се оправи.

- Влезте, моля Ви! – каза госпожа Венера Дойчинова и видимо напрежението изчезна от лицето й.

Двамата се настаниха в салона, а госпожа Венера донесе чай и курабийки. Сервира го в стар порцеланов сервиз, а Френцов си спомни, че леля му Ваня имаше подобен. Курабийките имаха превъзходен вкус, който също му напомни за лакомствата, които леля му приготвяше.

- Разкажете ми, моля Ви! – обърна се бабата на Мери към инспектора.

- Изглежда е паднала в някаква пропаст. Ударила се е и в момента е в безсъзнание, но прогнозата е добра. Все пак, засега посещенията не са позволени. Ще трябва да изчакате известно време, преди да я видите.

- Слава Богу! – въздъхна госпожа Венера.

- Възможно е да не си спомня някои неща, но се надяваме това бързо да премине. Казахте, че дъщеря Ви пътува насам. Кога я очаквате да пристигне?

- Всеки момент, Панчево е доста далече. Защо, какво има? – изненадано попита госпожа Дойчинова.

- Можете ли да бъдете сигурна, че не е била тук днес?

Бабата на Мери го погледна втренчено.

- Абсолютно! Дъщеря ми е пианистка, днес участваше в коледен концерт по обяд в Панчево и аз го гледах по телевизията.

- Виждате ли, Мери е била известно време в съзнание и е казала, че майка й я е бутнала. Разбира се, най- вероятно това се дължи на травмата, но бях длъжен да проверя.

- Аз видях дъщеря си по телевизията, но дори и да не беше така, тя обожава Мери. Няма никакъв шанс тя да я е бутнала. Това е безумие!

- Разбирам, но работата ми е да се съмнявам.

- А, някой чука отвън, сигурно дъщеря ми е пристигнала, ще можете лично да я попитате къде е била днес по обяд. Сам ще се убедите, че предположението Ви е абсурдно.

В този момент вратата на салона се отвори и на прага застана едно изтощено, изцапано момиче. То се подпираше на вратата, а погледът му беше някак замаян.

- Бабо! Аз избягах……… каза и се строполи на земята.

- Мери! – възкликна госпожа Дойчинова и се втурна към внучката си.

Френцов гледаше с недоумение. Това момиче имаше навика да припада винаги в най-неподходящия момент.

- Хайде да я закараме бързо в болницата. Тъкмо лично ще смъмря полицаите, че са я изпуснали.

13.

 

На масата оставиха бележка за майката на Мери, когато дойде. Настаниха момичето на задната седалка на колата, сънената Калина седна до нея, а госпожа Дойчинова подкара автомобила. Френцов седна отпред и се обади на Тодоров.

- Твоите хора са изтървали Мери. Тя току-що се прибра при баба си.

- Ами, всъщност и аз в момента съм в болницата и най-отговорно ти заявявам, че Мери е тук!

- Какво? Нещо бъркаш.

- Виждам я да лежи пред мен, напълно отговаря на описанието, виждам и гривната на ръката.

- Гривна ли? Гривната е у мен!

- Какви ги говориш? Момичето при теб не е Мери.

- Ние сме заедно с баба й. Мислиш ли, че баба й няма да я познае?

- Но….но тогава кой лежи в болницата?

 И аз това се чудя……….

 

- Какво има? – попита госпожа Венера.

Инспекторът мълчеше и се опитваше да събере мислите в главата си. Някакъв бегъл спомен премина пред очите му. Момиче, което приличаше на Мери! За бога, какъв глупак беше само, защо не се сети да попита тогава къде е другото момиче!

 

 

14.

 

Когато пристигнаха в болницата, първо вкараха Мери в спешния кабинет, а после инспекторът се втурна към стаята с непознатото момиче. Отвори вратата и видя прекрасните букли, същите като на Мери. Приближи се до леглото и погледна лицето. Красиво детско лице, изпъстрено с лунички. Сега вече беше сигурен, че е виждал това лице на снимка, но не на снимката на Мери! Това спокойно, спящо лице изведнъж отвори очи….

След около половин час Френцов излезе и седна в чакалнята. Напомни на двамата полицаи да не изпускат момичето от поглед. Нещата започваха бавно да се изясняват. Позвъни в дома на бащата на Мери, разказа му, че са я намерили и изясниха някои подробности. Все още търсеше ред в хаоса в главата си, когато чу гласа на Тодоров:

- Мери вече е в съзнание, ела!

Френцов се втурна към стаята и там се събраха той, комисар Тодоров, бабата Венера Дойчинова и братовчедката Калина. След секунди дойде и бащата Димитър Малинов.

Мери все още лежеше, но очите й вече бяха отворени и в тях се четеше объркване, страх и едновременно с това радост. Явно самата тя все още се опитваше да осъзнае какво й се беше случило.

- Разкажи ни, Мери, кой беше този мъж, който те отвлече? – строго каза Тодоров.

- Какъв мъж? – попита Мери и сбръчка чело.

Тогава Френцов се надвеси над нея и попита:

- Майката на Вера ли беше?

15.

Всички гледаха стреснато, а Мери промълви:

- Да!

Чуха се стонове на възклицание и възмущение. Инспекторът продължи:

- Дами и господа, в другата стая лежи сестрата на Вера – Лидия. Тя вече е будна и успяхме да поговорим. Сега ще Ви разкажа всичко, но нека първо се погрижим за сигурността на Вера. Комисар Тодоров, ще изпратите ли полицаи в дома им?

- Разбира се – каза Тодоров, показа се в коридора и направи знак на един от полицаите. След това се върна в стаята на Мери и се обърна към Френцов с очакване.

- И така, Лидия и майка й Катя Монова отишли да се разходят в гората над часовниковата кула. По едно време Лидия поискала майка й да й даде шоколадче от чантата си. Катя отказала, защото скоро щели да обядват, но Лидия посегнала към чантата. Майка й се ядосала и я бутнала, но явно не е преценила силата си, защото Лидия се търкулнала и паднала в една близка пропаст. Това е бил нелеп инцидент, но психиката на Катя била разклатена след смъртта на съпруга й и при тази случка изпаднала в неадекватно състояние. Лидия викала за помощ, но Катя стояла като замръзнала и гледала с празен поглед. После Лидия млъкнала, а Катя си тръгнала. По пътя явно тя започнала да осъзнава какво се е случило. Отишла при часовниковата кула, за да каже на Вера да се прибира за обяд. Вече си давала сметка, че другата й дъщеря вероятно е мъртва и смятала себе си за виновна. Тогава видяла Мери да говори с непознат мъж зад часовниковата кула, забелязала и приликата между Мери и Лидия и й хрумнала идеята да отвлече Мери. Вината най-вероятно щяла да бъде приписана на мъжа. Смятала да я гледа вместо своята дъщеря, а когато трупът на Лидия бъде открит, всички щели да помислят, че това е Мери и щели да я обявят за мъртва. Това, естествено, няма как да се случи, но болният й мозък я е карал да вярва.

Но аз разбрах кой е бил тайнственият мъж – бил е чичото на Мери, брат на баща й. Когато отидох в дома на бащата на Мери, той ми заяви, че не се е виждал с дъщеря си след пристигането й. Освен това имаше алиби за времето, когато Мери е била отвлечена. Но аз открих в дома му сребърната гривна, с която е била Мери в този ден. Това можеше да означава само едно – някой друг от този дом се беше срещал с Мери. Две момчета бяха забелязали непознат мъж, като единият от тях го е видял да говори с Мери, следователно логично предположих, че става въпрос за чичо й. Преди малко позвъних в дома им и той потвърди. Били са доста близки с Мери и са си уредили среща да се видят за малко зад кулата на часовника. Когато той стигнал до мястото, Мери била вътре в кулата и тъкмо излизала. Казала му, че вътре си е скъсала гривничката, вероятно тогава е паднала и буквичката, която Калина открила после. Останалата част от гривната тя дала на чичо си да я занесе да я поправят. Той пък я оставил на шкафа за обувки в антрето, за да му е пред очите, когато излиза и да не я забрави.

Освен това той ми съобщи, че една жена ги е наблюдавала, докато си говорели с Мери. По описание жената отговаря напълно на майката на Вера. А на мен пък тя каза, че е възможно да е забелязала Мери при кулата, но не била съвсем сигурна. Още когато посетих дома на Вера можеше да се досетя, че има нещо нередно, но бях прекалено глупав! Над камината имаше снимки на цялото им семейство, включително и на Лидия. В къщата обаче, тази вечер не забелязах друго момиче, освен Вера. А и чиниите на масата бяха само две – за Вера и майка й. Трябваше още тогава да попитам къде е другата дъщеря.

И така, след като чичото си тръгнал, Катя Монова се приближила към Мери. Единствено все още не ми е ясно как е успяла да те примами и къде те е завела, Мери?

- Дойде при мен и ми каза, че купила подарък на Вера за Коледа. Но не била съвсем сигурна дали би й харесал или да го върне, затова търсела мнението на друго момиче на възрастта на Вера. Каза ми, че дъщеря й ще остане още известно време на пързалката и моментът е подходящ, ако искам да я придружа до къщата и да го видя. Съгласих се, защото и без това вече скучаех навън. Когато стигнахме дома им, се качихме в стаята на Лидия, но госпожа Монова изведнъж ме хвана и ме завърза, запуши и устата ми. После излезе от стаята и заключи вратата. Не знам колко време съм стояла там. В един момент чух гласа на Вера пред вратата на стаята. Питаше защо е заключено и къде е Лидия. Майка й отговори, че щяла да спи у приятелка. Стоях още дълго сама в стаята и не знаех какво да правя. Тогава изведнъж видях на бюрото на Лидия комплект с ученически пособия. Помислих си, че вътре може да има ножичка. С мъка допълзях до бюрото и успях с вързаните си ръце да отворя кутията. За мой късмет наистина открих ножица. Правих многократни опити да прережа връзките на ръцете си, все не успявах, но най-накрая се получи. Когато ръцете ми бяха свободни, махнах превръзката от устата и от краката си. Отворих прозореца и реших да скоча, въпреки че бях на втория етаж. Нямах много време да мисля, просто действах. Паднах в снега и ударът не беше толкова силен. После започнах да тичам към къщи.

В този момент в стаята влезе разплакана майката на Мери. Хвърли се, прегърна дъщеря си и продължи тихичко да плаче.

- Детенцето ми! Какво само си преживяла!  

Тодоров, който тъкмо четеше съобщение на телефона си, проговори:

- И освен всичко друго помогна за много важно разследване. Току-що ми съобщиха, че е предотвратен обир в аптеката на улица Смърч. Престъпниците са заловени, а в самата аптека са открити и иззети забранени вещества на огромна стойност. Детето Ви е истински герой!

Отново се обади Френцов:

- По ирония на съдбата, Мери в действителност сама е планирала да избяга и да се скрие. Дори двете с Юлия са подготвили мястото, в което да пребивава. Страдала е от раздялата на родителите си и е искала да ги накара да се съберат. Просто госпожа Монова е объркала плановете.

Майката и бащата на Мери се спогледаха и дълго се взираха един в друг.

- Обещавам да не изчезвам повече! – през сълзи каза Мери.