Старата къща
Старата къща се мръщеше по своему на кроежите на заможните платци. Дърветата, красиви в своята мощ, храстите, елегантни в пъстрата си премяна, се осъждаха на смърт. На мястото на двора и старата постройка предстоеше строеж на триетажна кооперация. Тревогата като хамелион се препичаше на слънце. Крушата гордо повдигнала клони, се жалеше на прасковата: "След дни животът ни ще свърши... А толкова сме млади! Исках всяка година да радвам хората с плодовете си. Защо несправедливостта побеждава? Само на пет години съм..."
Нажалена съседката се опита някак да я успокои, но не знаеше как да си послужи с думите и замълча, вперила поглед в далечината.
Въпреки краткотрайността на битието, листата ще продължават да пеят песента на гроздоберите. Есента ще се крие в пазвите на слънцето и тайно ще разнася тревожността по улиците.
А на отсрещния тротоар едно златокосо момиче събираше в шепи падналите листа.
"Сигурно сланата е оставила следите си по тях" – заключи то, когато съзря капките по шумата.
Единствено вятърът и помаха с трепет, разговаряйки оживено с околния пейзаж. Търсеше отговор в красивите, разрошени и дълги коси на Ива.
© Ана Янкова All rights reserved.
