Стареене
Единственото, което правя от години, е да старея. Отдала съм се на този процес изцяло, сякаш от него зависи животът ми. А може би наистина е така. Усещам как с всяка секунда, една по една клетките ми се състаряват, изхабяват се и скоро им свършва годността. На тяхно място се появяват други, един вид новородени. Ала само за секунда. В следващата и те не са нищо повече от запътили се към собствената си смърт тела. Тялото ми остарява, всичко в него. Започва вече да омръзва. И самото тяло, и самият процес на стареене. Щом всичко в мен изгнива, чудя се кога ли ще бъде засегнато сърцето? Само него чувствам все още младо, крехко, съблазнително, тъй като всяко нещо ново и красиво те привлича, изящно по особен начин. Обаче вътре в себе си и то е грозно като всичко друго. Съдържащо избелели и износени от прекаленото припомняне спомени за далечни дни, в които тялото ми беше живо, изпълнено с надежда. Аз бях жива. Чувствах се така, и вярвах. В доброто, красивото, вечното. Но с времето тази вяра също остаря и погуби със себе си надеждата. Сърцето затова е все още туптящо, неспиращо. Защото съдържа в себе си спомените за онези времена. Те го крепят. Времената никога няма да се върнат, ала спомените не ще изчезнат. В такъв случай нищо не ми пречи да живея в спомени, изпълнени с вяра, истинска, силна и кипяща, докато всичко останало в мене бавно, къс по къс измира.
© Любомира Герова All rights reserved.
