СТАРИЯТ СЕЛСКИ ДВОР 2

Широката поляна край букака беше същата. От векове огрявана през лятото от палещото слънце, тя беше  вечно младата старица, с побелели през зимата коси. Дебелият зимен кожух все още стоеше непокътнат от ноември до първите дни на март, а после започваше да линее и за няколко дни изчезваше.  С първите пролетни дни тук настъпваше оживление. Жадни за зелено граждани, от ранни зори, в събота и неделя, пъплеха по дворове и градини с бел или с мотика в ръка. Поколения наред родата на Пано беше живяла тук, край голямата поляна, беше водила борба с природни и варварски стихии, за да оцелее, и в края на краищата се беше предала и тръгнала бедна и злочеста към големия град,  с вечната надежда, че ще настъпи краят на мъките ù. Беше обливала с потта си тази неблагодарна земя, твърда като скала, вярна като кучето, което за нищо на света не напускаше махалата. Тази земя, която беше хранила  десетки семейства на Пановия род, сега беше запустяла, и чакаше благоволението на градските хора да бръкнат в пазвата ù, и да изтръгнат от недрата ù малка част от богатствата, която тя криеше векове наред. Но тези хора трудно разбираха езика ù, не познаваха нито суровия ù характер, нито как да я погалят, за да стане тя пак майка-закрилница, каквато беше  някога за хората. От деня, когато младият пастир, ратаят Пано другоселеца,  беше стъпил за пръв път на осеяната с пролетни цветя горска поляна, бяха изминали повече от сто години. Само минзухарът, кърпикожухчето, синчецът  и лайкучката си спомняха за онзи  млад овчар и неговата напета невеста, надарена с неземна хубост. Само те помнеха как всичко на поляната притихваше, когато Лиляна запеваше стародавните песни, на които  я беше научила баба ù. Която пък беше ги чувала край същата тази поляна от своята прабаба,  живяла над сто години и предала Богу дух на нивата, в  долния край на поляната с мотика в ръка.

          Пролетните цветя отдавна не бяха чували тези песни. Сега нейде по вилите се чуваха купешки песни, излъчвани от евтини радиоапарати с тенекиен звук. Нали гражданите бяха превърнали старите къщи в складове за ненужни в града вещи. Красивите селски плетове бяха заменени с телени мрежи, напомнящи концлагери и затвори. Косата беше заменена с бръмчаща машинка, която стрижеше тревата в стария селски двор, като изхабената машинка на бръснаря от съседното поделение.

          Във водниците  нямаше нито стомни, нито менчета с изворна вода. Бакърените менци, с които Лилянината снаха ходеше на кладенчето, бяха заменени с грозни и  бездушни пластмасови туби. Уютната дървена кьошка бе послужила за дърва за огрев, а на нейно място се ширеше студена бетонна площадка, наречена тераса. В  стария селски двор вече не се вършееше, там беше изкопана огромна дупка, измазана с бетон и напълнена с позеленяла мъртва вода.

          Само цветята и тревичките по поляната бяха същите, само те си спомняха за набезите на башибозука, и за хорàта, що се виеха наесен по сватби и кръщенета. Нямаше ги вече вълците и лисиците, рядко се появяваха и глигани в гората. Даже птичките бяха други, сегашните пееха по-малко и гласовете им не бяха като едно време, когато огласяха целия рид с трелите си.

Вместо крави, волове и коне, по тесния, изровен от пороищата селски път, сега скрибуцаха и опушваха въздуха паянтови автомобили, натоварени като камили. Вместо звънчетата на козите и овцете, сега се чуваха крясъците на нервни виладжии, дошли тук да се разтоварят през почивните дни, играейки си на „селяни”.

          Беше настъпила есента, която вече беше позлатила гората и освежила въздуха след августовските горещници. Плодовете бяха обрани, компотите и туршиите плътно затворени в буркани, кротко чакаха да бъдат пренесени и наредени по мазетата и таваните на панелките на бетонните гета в  големия град. Във въздуха на махалата се носеше парфюмът на есента, кладите на които виладжиите изгаряха  шумата и изсъхналите стебла на едногодишните насаждения,  изпълваха въздуха с естествения аромат на селската есен. Този мирис беше познат от векове и напомняше за вечността на Природата, за нейната непреходност и за способността ù да възкръсва отново и отново, въпреки огромните неосъзнати усилия на Човека да я унищожи. В този аромат имаше нещо Божествено, нещо несравнимо красиво и  упояващо. Този пушек  дразнеше ноздрите,  проникваше дълбоко в душата, връщаше хората към корените им и ги караше да се замислят върху съдбата на децата си. Повечето от тях напускаха родната страна, намираха поприще и  правеха кариера в чужди страни, трупаха пари и вещи, караха лъскави лимузини и се излежаваха край красиви басейни, но в душите беше пусто, защото там въздуха не беше замърсен от пушека на изгорелите растения. Този вечен есенен мирис там не съществуваше, защото често пъти там слънцето грееше, но не даваше топлина, цветята нямаха мирис, мъжете нямаха чест, а жените нямаха свян. Даже песента на птичките там е  друга, чужда и неразбираема за децата на Пано, който беше построил първата къща на голямата поляна край буковата гора. Той  даде името си  на махалата за вечни времена. И само цветята на поляната и големият селски двор си спомнят   за него. Това е  махала Пановци, скътана в недрата на  вакарелската планина.