Стефи

     Стефи, така му викахме, беше едно слабо, русоляво, деветгодишно момченце. Имаше дълга и къдрава коса, а под русите му вежди шаваха бистри, сини очи, такива, сини като на дете. В началото трудно различавах момче ли е, момиче ли, но после се уверих, че е момченце.

     Бяха последните дни от ваканцията и решихме да ги прекараме заедно на пикник в близка местност на около километър, два от града. Бяхме аз, мама ,тате, чичо Камен, леля и Стефи. Майка му беше дошла го остави. Изглеждаше много мила жена. Имаше същите очи като на Стефи и бенка на нослето. Макар малко големите предни зъба, тя широко се усмихваше, докато две трапчинки се появяваха по червените й бузи. Целуна го по челото и тръгна, а след седмица баща му щеше да го вземе.

     Разпъването на палатки беше цяло мъчение, но Стефи беше много упорит и настояваше сами да опънем нашата. След, може би, три часа упорит труд успяхме да приготвим палатката. За съжаление през цялата седмица валеше, а сякаш напук и палатката пропускаше вода. Бях раздразнен от всичко това, а Стефи все спокойно си слушаше музика и мърдаше спокойните си очи наляво и надясно. За наша радост последния ден пекна слънце. Очертаваше се вълнуващ ден! Рано сутрин с татко и Стефи отидохме да ловим риба на близкия язовир- уви не хванахме почти нищо, освен няколко малки рибки. Върнахме се малко преди обяд. Обядвахме, след което Стефи си взе раницата и ме накара да дойда с него. Идеята не беше добра, та той желаеше да посетим едно затънтено параклисче. Спорих с него, че в планината няма никакъв параклис, но той настояваше, а и реши да тръгне сам, затова тръгнах с него. Трябваше да се върнем навреме, най-късно за вечеря. Разбира се тръгнахме без да кажем на нашите. Тръгнахме по една стара пътека и уви след километър път навлязохме в гората. Цял час път в тая иглолистна гора и вече започнах да се плаша. Сякаш обикаляхме в кръг! Няколко пъти предупредих, че е по-добре да се върнем, но Стефи, със своята упористост, настояваше да продължим, с увереност, че знае пътя. Видиш ли най-сетене, в далечината се за забеляза малко параклисче. Беше обрградено с бурени. Явно беше необитавано вече с години. Врата нямаше, явно бе изкъртена. Влезнахме вътре, а мен да си призная ме хвана малко шубе. Една малка икона ни гледаше с вече полуизтрити очи. Пред нея имаше малко басейнче, вътре с няколко монети. Стефи извади една монета и я хвърли във водата. Затвори очи и мърмореше нещо под носа си. От счупения прозорец нахлуваха полегатите лъчи на залязващото слънце, което обливаше и правеше лицето на Стефи да свети като светулка. Решихме да се връщаме, че вече се стъмваше. Нашите сигурно щяха да ми четат конско. На връщане дърветата хвърляха дълга сянка по пътя ни като решетки от затвор. От запад приближаваха тъмни, лилави облаци- явно щеше да вали.

     Стигнахме до лагера ни вече. Бащата на Стефи вече беше дошъл да го вземе с колата. Спореше разгорещено с чичо Камен и размахваше с ръце. Изведнъж се чу думата "разведен". Настана тишина! Всички ни търсиха и бащата на Стефи се караше на Камен, защо са оставили децата сами, а Камен отговорил, че той е изоставил детето и семейството си и така бе споменал думата "разведен". Бащата на Стефи го викна да влезе в колата и всички се обърнахме към него. Стоеше като вцепенен! По бялото му лице се разля червенина и лицето му малко се разкриви. Малкото му и нежно лице бе пламнало от гняв. Стисна юмруци и тръгна към колата. Не обели и дума. Беше го яд, че разбрах тайната му и не можеше да понесе този позор, тази детска и горда душа твърде рано започна да съзнава положението си в живота. Погледнах в очите му. Бяха все така бистри и спокойни, но вече не така по детски, а някак по-особено. Дори не заплака, но как святкаха очите му като ме гледаше. Горкият Стефи, горкият Стефи....