1 min reading
Стоя и мълча на себе си... не знам дори какво искам... дали да умра, или да живея вечно, за да видя края на света. Гледам заобикалящата ме реалност, а всъщност живея в моята нереалност, сътворена от собствената ми илюзия. Гледам истината, но виждам недействителността... Смея се, а всъщност плача... плача, а всъщност се смея...
Понякога дори самата Аз незнам какво става с мен. Не искам и да разбирам дори... обичам да ръководя живота си с мечтите и въображението си. Може би ме е страх да живея в истинския свят? Да, сигурно е така... страх ме е да виждам студенината... страх ме е... от хората. Всички са различни по между си, а всъщност са толкова еднакви, повърхностни и първични.
Тогава за какво ми е да се наричам „човек"? Не искам! Не искам да бъда като тях, една от масата хора... бездушна, повърхностна и първична... Отстъпвам мястото си на друг, да бъде един от човеците. Тази дума понякога ме плаши, побиват ме тръпки... изпитвам ужас... ужас от всички тях...
Усещам тишината, усещам прон ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up