Колкото и притеснения да имаше, Ивета продължаваше да живее с нейния сириец – Мохамед – така се казваше той. Не знаеше иска ли дете или не ù беше оставила всичко просто да се случи. Ако стане, значи така е трябвало; ако не – пак.

Тази сутрин беше нетипично топла и приятна. Ив се излежаваше в леглото и се наслаждаваше на почивката си. В един момент ù стана зле и тя изтича да банята... След малко излезе и се замисли какво е яла – първата ù мисъл беше, че се е натровила. Но после, след като изключи всичко от менюто, което би могло да предизвика състоянието, една мисъл я връхлетя. Изми се, оправи се  и много бързо се отправи към аптеката. Докато вървеше, отново мислеше всякакви варианти и старите въпроси я обзеха. Взе тест и се отправи към дома. Искаше първо да види какво ще покаже и тогава да се обади на половинката си. Започна да отброява най-дългата една минута в живота си. И тогава се появиха. Двете чертички. Които стояха там като въпросителни. Ив не знаеше да се радва ли, или да се бои. Толкова много искаше тези две чертички, че чак ù изглеждаха нереални. Но този страх...

Реши, че когато Мохамед се прибере, тогава ще му каже. Не по телефона. Все пак, това не беше информация за телефон. Вечерта те бяха най-щастливата двойка на света. Надпреварваха се кой да даде по-добра идея за име или обзавеждане на стаята, или... всичко, всичко. Разбира се, различията започнаха да излизат наяве. Но накрая решиха, че не е сега моментът и ще обсъдят всичко, когато еуфорията премине. „Той ще държи на своето. – мислеше си Ивета. - Къде ми беше умът?” Въпросите отново заваляха в главата ù, но от това не ù ставаше по-леко. Още повече, че отговорите ù се губеха. Мина известно време, но нещата не се развиваха.

И тогава направи нещо, което отдавна не беше правила – отиде на църква! Стоя дълго – молеше за прошка и искаше помощ. Искаше сили и нещо свише да подреди нещата по най-добрия за нея начин. Искаше това дете! Искаше да се роди живо и здраво! Но не знаеше какво да очаква... Прибра се. Чувстваше се някак обнадеждена. Дори на нея ù се стори странно. Точно седна на канапето, когато на вратата се позвъни. Отвори -  на прага стояха двама полици. Първо Ив реши, че има грешка, но после, когато я попитаха за името и това ли е домът на Мохамед, тя разбра, че нещо се случва. Случва се нещо с живота ù. След утвърдителен отговор тя трябваше да отиде да разпознае... тялото.

Още беше в шок и не можеше да осъзнае какво се случва. Единият полицай ù обясни, че е станало престрелка и нейният човек е бил улучен. С два куршума. По-късно, в управлението, разбра, че и той е стрелял. Ставало въпрос за бизнес. Ив все още не беше сигурна какво ù говорят. Но когато откриха тялото и тя го видя – да лежи там, без дъх, без ни една жиличка да му трепва, с черното на главата му, където беше куршумът, фаталният. Когато каза:

- Да! Той е! - тогава сълзите се освободиха и тя се разтърси от плач. Беше повече от объркана: „Аз ли го убих? Само защото исках нещата да се наредят? Това ли беше единственият начин?” Когато се прибра, къщата ù се стори много празна. Тя вече не беше същата – не беше дом.  Единственото, което Ив успя да направи, за което имаше сили, беше да се добере до леглото и да заспи на секундата. На другия ден щеше да мисли. Сега трябваше само да спи. И да е спокойна. Заради бебето.

На следващия ден Ив взе решение. Имаше малко спестени пари и единствено разумно ù се стори да се върне в България. Да, не беше спечелила за жилище, но се надяваше да се справи. Надяваше се, че майка ù ще я приюти... Ако не - тогава щеше да мисли. Но поне в България да е – на нейна територия, а не там, където всичко е чуждо и странно. Освен това Мохамед имаше и брат. Страхуваше се, че той ще направи нещо... нещо страшно. И трябваше да бяга. Щеше само да изпрати приятеля си в последното му пътуване и да се качи на самолета.

За нейно щастие нямаше проблеми до пристигането си в България. За учудване и майка ù беше сравнително мила. Особено като разбра, че ще има внуче. Нещата се успокоиха и тя реши, че това е началото на нещо ново и по-хубаво. Дойде големият ден – роди момченце. Кръсти го Михаил – смяташе, че това е християнския вариант на Мохамед. Все пак той беше бащата. И каквито и страхове да имаше – те се разбираха... Когато бебето стана на двайсетина дена, я очакваше изненада, която за малко да ù докара сърдечен удар. Братът дойде. Страхът ù се усили. Тя мислеше, че той иска детето, че ще ù го вземе.

- Не се бой! Преди да умре, Мохамед говори с мен. Трябва да направя това!-  Ив се олюля – какво значи това? Тогава той продължи:

- Ще направим кръвен тест за бащинство. Това е. Сега се успокой. Той като че четеше мислите ù и притесненията ù. Тя не се възпротиви. Нямаше смисъл... Кръвните тестове потвърдиха бащинството.

- И сега какво? Защо беше всичко това?

 Тогава мъжът ù подаде плик:

- Това е последната воля на брат ми. Има писмо, в което обяснява! Сбогом, Ив! Бъдете щастливи! Тя беше толкова изненадана от отношението, че за миг се почувства виновна за съмненията и опасенията си. Отвори плика – вътре имаше писмо и друг плик. Зачете писмото:

                    „Здравей, миличко! Ако четеш това писмо, значи не съм жив. Имах проблеми в миналото и то ме настигна. Погрижил съм се за всичко. Не искам нищо да ви липсва – на теб, любов моя, и на нашето слънчице!”

Ивета се разплака. Сълзите мокреха писмото и всичко през погледа ù се размазваше. Тя събра сили и продължи да чете:

„Тъй като очаквах проблеми и това да се случи, помолих брат ми да направи това, надявам се да ми простиш. Но то беше за успокоение на роднините. Аз знам, че детето е мое! Имам известна сума пари, които съм спечелил от бизнеса си. Те са за теб! Оправи си живота! Вземи си жилище! Не искам нищо да ви липсва! Бъдете щастливи! Преведох парите на твоя сметка и само ти имаш право да теглиш. В другия плик са подробностите – номер на сметка, парола, банка и т.н. Ще видиш и сумата. Обичам ви! Целувки! Твой Мохамед”

              Ивета даде воля на сълзите си. Когато се поуспокои, отвори другия плик - 11 000 000 евро... Това беше сумата, която той беше превел по сметка на нейно име...

  Животът ù беше уреден финансово. Имаше прекрасно дете. Но нещо все пак ù липсваше...