Страсти и разум - Пагубно
Филип се прибра в България и първото нещо, което направи беше да се обади на Мила:
- Здравей! Как си? – Фил толкова тихо говореше, че едва сам
се чуваше.
- Здравей! Кой се обажда? – с известна досада попита на свой
ред Мила. В последно време, като че ли целият свят разбираше, че нещо в личния й живот не е както трябва. Получаваше странни обаждания, някои доста вулгарни. Съобщения, които бяха малко гаднички, може би някой си правеше шега или беше грешка. Но да прочетеш посред нощ, от непознат номер: „Мила, ще те чукам чисто гола на масата във хола!” и придружаваща картинка, не беше особено приятно. Имаше моменти, в които не отговаряше на позвъняванията, ако номерът е непознат. Но сега сякаш самата Съдба я накара, а тя си прави доста странни шеги понякога. Имаше чувството, че против волята си говори, но усещаше, че трябва да го направи.
- Филип. Помниш ли ме?
Мила помнеше много добре. След срещата им нещо в нея се преобърна. И мислите й, които по принцип бяха винаги в час, сега толкова се объркаха, че й се щеше да не се бяха срещали. Но се срещнаха. И сега той се обаждаше.
- Как си? Как се сети? – плахо, нетипично за нея, попита тя.
- Добре. На летището съм, в София. Случиха се много неща и искам да се прибера. Искам да те видя.
Мила не беше сигурна какво да каже. Какво да направи. Но сякаш някой друг говореше с нейната уста. И тя предложи да отиде да го вземе с автомобила си. Така и се разбраха.
Всичко беше като насън. Шофираше като насън. Мислите й бяха като насън. И сякаш единственото реално нещо, напълно съзнателно, бяха чувствата й. А дали бяха истински? И имаше ли изобщо нещо истинско в това, което се случва? А какво щеше да се случи? Дали нямаше да се събуди и да се окаже, че не е в колата си, а в леглото и това е поредната й фантазия за Филип... Не, не, не... Беше съвършено будна. Трябваше да внимава: караха като луди. Ха-ха-ха – те, кои те? Май тя беше лудата...
Когато пристигна на уговореното място, го видя. Този път не беше замислен, а очакващ. Очакваше нея – Мила. Докато беше сам на огромното летище, си мислеше какво се случва с живота му. Наистина ли заради една жена, която не беше сигурна какво иска, пропътува толкова километри? Или това беше неговото пътуване. Към неговото бъдеще, неговия живот? Трябваше ли да се върне назад, за да види пътя пред себе си? И че Мила е жената, която е търсил. При пристигането й, той грейна.
- Здравей! Май и на двамата ни се е паднало да пътуваме.
- Здравей! Не съжалявам! Щом целта си ти.
Тези нейни думи отговориха на много незададени въпроси и най-важното: какво очаква да се случи с тях. Всъщност последното никой не го знаеше. Но и двамата знаеха, че искат да са заедно.
Вече пътуваха към Пловдив. Слушаха музика, в унисон с настроението им – песни за любов, мечти... Държаха си ръцете. И дори, когато Мила трябваше да сменя скоростите, неговата ръка следваше нейната. Сякаш се боеше, че ако я пусне, повече няма да я види и да я докосне.
- Мила, не зная защо и как, но сега разбирам, че си ми липсвала. Липсвала си ми през целия съзнателен живот. Не ме разбирай погрешно. Не го казвам често... Даже никога преди това...
- Зная, Фил. Зная...
Разговорът им продължи, все така „захаросан”. Но на тях им харесваше. Чувстваха се като на петнайсет години и всеки за другия беше голямата любов. От време на време подслаждаха с някоя целувка.
И така, хванати за ръка, впили устните си един в друг, се случи... Беше от онези, които си мислеха, че са недосегаеми. И просто ги отнесе... Колата се завъртя двайсетина пъти. Те инстинктивно се прегърнаха, сякаш така щяха да се предпазят; Мила пусна волана и обви ръце около шията на Филип...
Имаше ли значение кой е виновен? Когато полицията дойде, така ги намери – прегърнати и сгушени...
... Пепо вдигна телефона доста разтревожен: вече няколко часа се опитваше да се свърже с Мила и не успяваше. И сега му съобщаваха... Болка, изненада, гняв... Толкова объркано се чувстваше... Не знаеше за кое да страда повече... Затова се отдаде изцяло на болката /за каквото и да беше тя/ и пусна сълзите си. Не беше плакал, откакто стана на десет и няколко дни след рождения си ден не загуби баба си – любимата си баба... И сега – като че ли сълзите, събирани толкова години, решиха да избягат от очите му – всички и наведнъж... Обади се на Мая и разказа за случилото се. Говореха, плакаха, пак говореха...
Но, колкото и цинично да звучи – животът продължава. Това си мислеше Пепо. И скоро трябваше да намери нов път за сърцето си. И не само.
© Мария Петрова-Йордано All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Така е, Стефани! Дори и не толкова крайно... Благодаря, че прочете и взе отношение! Поздрави!
-
Да, животът продължава, тъжното и жалкото, обаче се крие в това, че точно когато мислиш, че живота ти се е усмихнал и вече всичко ще бъде наред, съдбата ти поднася нещо толково жестоко и ужасно.
-
Грег, благодаря. Но това е краят на първа част. Големият финал предстои. Дано не се разочароваш!
Поздарви! 
-
На мен пък краят ми хареса. Няма го захаросаният холивудски финал и както правилно отбелязва Лажова тогава са били щастливи, а какво по - хубаво от това да умреш щастлив и влюбен. Браво от мен.
-
Нели, нелепа е смъртта, но и да не беше, пак щеше да е гадно. Важното е животът да е бил пълноценен. Поздрави!
Миа, обидно кратки сме, но СМЕ - може да изберем как! Поздрави!
Светлана, някъде бях прочела, че човек и сред хиляда души да умре, пак умира сам! Но тази последна секунда, последен дъх - наистина е важно... Поздрави!
Марко, надявам се! Поздрави!
Деси, "човек и добре да живее - умира" Важно е какво ще оставим след нас. Поздрави
Дими, май никой не очакваше такава развръзка. Но предстоят и хубави неща! Поздрави!
Петинка, благодаря, че споделяш преживяванията на героите! Поздрави!
Денисса, приятно ме изненада с коментара си! Май наистина, когато се изправим пред смъртта, разбираме красивото и истински ценното в живота. Поздрави!
Приятели, благодаря, че сте с мен! Поздрави! -
Не го коментирах досега, но всичко четях.
Нелеп край на нещо толкова красиво.
Казват, че човек е с най-чисти мисли и прозрения, когато се сблъска със смъртта. Едва тогава разбира и осъзнава безумните си стремления към преходните материални неща.
Поздрав за теб - увлекателният разказвач! -
"Колкото и цинично да звучи – животът продължава"!!!
Съгласна!
Поздрави, Мария! -
"Събития ту малки, ту големи край нас ще бягат в своя бесен бяг" Неочаквах такава развръзка.Мила и Филип ще възкръснат ли както става в някой сапунени сериали? Рано им е да ни напуснат не мислиш ли?
Мими, то лошото се случва неочаквано и ни помита.Нека главицата ти да роди нещо по -весело,че тези вълнения не са здравословни за нас, твоите почитатели. С обич Дими -
Страхотна част Мария, успя да ме накараш да се замисля, за кой ли път колко преходен е нашия живот и че най-важната си остава ЛЮБОВТА.., това е последното чувство според мен , с което умираме.
Поздравления! -
Мария,хареса ми много.Пишеш добре и успяваш да достигнеш сърцата ни.Благодаря ти!
-
Прочетох и не оставих коментар, стана ми тъжно... Въпреки, че така се случва и в живота. Кара ни да се замислим за миг. Дали трябваше да се срешнат в онази дискотека? Ако не беше се обадил, ако не си държаха ръцете, ако..И си мислиш, дано поне са били щастливи в последните си мигове съпричастност. Защото е ужасно да умреш сам, да няма до теб някой, който да ти държи ръката. Затова изживяваите всеки миг, сякаш е последен в живота ви, само така се живее пълноценно, а не може би утре, дали да се обадя, ами ако... Животът е един, живейте го, хора!!! Мария, натъжи ме, но такъв е животът и той трябва да продължи, продължавай и ти!!!
-
..и дори да обичаш и много развълнуван, не закачай шофьора, докато кара, особено по магистрала Тракия....там средната скорост е 160...за какво друго да говорим ,че ми стана гадно от ...нелепата смърт...Мария, ще ти трия сол на главата довечера... знаеш, че Фил ми беше любимец..
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
