May 5, 2009, 11:45 PM

Стреляй 

  Prose » Narratives
697 0 2
6 мин reading

Господи, всичко се объркваше все повече. Можеше да се закълне, че това е най-отвратителния ден в живота му. Погледна за пореден път часовника си и установи, че Сам – най-добрият му приятел, с когото трябваше да обсъдят важна сделка, пак закъсняваше. Какво ли правеше сега? Най-вероятно нищо свързано със пътуване към мястото на срещата им. Огледа се пак. Хора притичваха насам-натам, всеки гледаше своята работа и бързаше нанякъде.

Имаше някакво лошо предчувствие. Предположи, че е притеснение за въпросната сделка, и го остави настрани. Извади телефона си и получи поредния удар от този садист, наречен съдба. Батерията беше паднала. Нов бърз оглед. Наблизо имаше телефонна кабина. Забърза се към нея, тази среща трябваше да се състои на всяка цена. Нервите му бяха опънати, а от слушалките в ушите му не звучеше нищо, което можеше да го успокои. Някакво момче също се беше забързало към същата кабинка. „За какво пък му е на него толкова много телефон, ще потрае малко” помисли си той. Изблъска го настрани и се пъхна в кабината, а момчето остана стъписано и единственото, което успя да направи, е да изругае.

Затвори кабинката и се обърна. Чу се  някакъв звън. Трябваше му известно време, за да осъзнае, че това всъщност е мелодия, идваща от мобилен телефон. Една от онези безлични мелодийки от рекламите. Погледна надолу и видя въпросната джаджа, вдигаща толкова много врява. „ Идиоти” помисли си пак. Вдигна телефона и го огледа. Номерът бе записан като „ Вдигни ме!”. Що за извратено чувство за хумор... Все пак реши да вдигне, поне можеше да се окаже собственика на телефона. Можеше да свърши и нещо добро.

-         Ало?

-         Не се чуди...  Не съм си изгубил телефона, и на твое място не бих затворил. - беше мъж, в гласа му се улавяше някаква невероятна живина.

-         Кой, по дяволите, си ти?! - надяваше се да не е някой наоколо, защото сигурно вече щеше да е вкопчил ръце в гърлото му. Що за тъпа шега...

-         Не задаваш правилния въпрос. А по-късно това може да се окаже фатална грешка. И ще повторя, на твое място не бих затворил, това също ще е фатална грешка.

-         Какво искаш?! – нервите му не издържаха.

-         Хмм... Започна да се ориентираш във въпросите. Но отговора ще запазя за по-късно. Сега бих те посъветвал да спреш да се оглеждаш и да извадиш ръката от джоба си. Не си и помисляй да звъниш на полицията.

Погледна ръката си, която се беше заровила в джоба му. Мамка му, наблюдаваше го. Огледа се пак. Обичайната гледка. Хора притичващи насам-натам, други забързали нанякъде, говорещи по телефоните си, младежи, седнали по пейките наоколо... Какво ставаше?! Сигурно беше някой вманиачен глупак, който погаждаше номера на минаващите, докато гледа от разстояние и се скъсва от смях. Бе твърдо решен да не му се остави.

-         И защо, какво ще направиш? Ще взривиш кабинката?! Ха!

-         Не. Не смяташ ли, че това е прекалено крайно. По-скоро бих дръпнал спусъка, така поне ще пострадаш само ти.

 Всичката му увереност почна бавно да прераства в притеснение. Почна да се съмнява дали наистина този маниак в ръката си имаше бинокъл или снайпер. Огледа се отново, но всичко си беше същото, с изключение на младежа, който обикаляше нервно пред кабината. Може би само ако не го беше избутал...

-         Притеснява ли те? – попита отново похитителят му – Мога да се погрижа много бързо.

-         Мисля, че няма нужда... – Арън се опитваше да опази спокойствието си със всички сили

-         Все пак мисля, че е време да пораздвижим действието.

В следващия момент момчето се свлече на земята. Кръвта се спусна бавно от тила му и почна да образува локва под безжизнената му глава. За миг всичко притихна. Чуха се писъци, хора се затичаха към него, други гледаха как да изчезнат по-бързо. Вече всичко беше ясно. Арън си имаше работа със истински хладнокръвен убиец и нищо чудно той да беше следващата му жертва.

- Ти си луд, ПСИХОПАТ!!! – бързо осъзна, че с тези думи може да си изпроси дупка в главата и прехапа устни.

- Браво, най-сетне започна да схващаш. Разбираш ли, че тук нямаш дума, затова си затваряй устата и прави каквото ти казвам.

Арън замълча. Нямаше какво друго да направи, особено след като към него бе насочено оръжие.

Виковете навън не утихваха, дочуваха се и сирени. Скоро линейка и няколко полицейски коли пристигнаха и хората веднага се захванаха за работа. Трупът на младото момче бе откаран за секунди, а полицията вече бе обградила кабинката и бяха насочили оръжия срещу Арън. Напрежението блокираше всичките му сетива, а страхът не позволяваше на нито един мускул да трепне. Не знаеше какво да направи. За миг в главата му се разигра сцената как оставя момчето да влезе първо в кабинката. След което, отдалечавайки се с всевъзможни обиди към него, тръгва да търси друг начин да се свърже с приятеля си.

- Ах... Красота! Моля те, кажи ми кой да бъде следващия! Мисля, че онзи с мустаците и голямата пушка, дето те гледа злобно, е добра мишена.

Арън искаше да го разубеди по някакъв начин, но проклетата му уста беше блокирала напълно. Не спираше да оглежда обстановката навън. И тогава видя човека, който най-малко искаше да е тук. Сам подаваше глава иззад хората, събрали се да видят какво става.

- Или пък може би онзи костюмиран любопитко ей там. Какво ще кажеш за него, а?

Господи, не му ли беше достатъчно?!

- Знаеш ли какво, Арън. Нека не оставяме нещата само на мен. Над главата ти има скрит плик, отвори го.

Нямаше какво друго да направи, освен да го послуша. Ръцете му трепереха, едвам успя да отвори плика. Бръкна и напипа метален предмет. В ръцете си държеше пистолет. Да, точно това му трябваше в момента...

            - Хайде, ако направиш това, което искам, мога да те оставя да излезеш и да се предадеш на полицията. Господи... Две убийства... И то насред оживена улица. Как можеш да го направиш?! Сега си избери някой и стреляй. Това е единственото, което трябва да направиш.

Сякаш беше малко... Огледа се пак. Десетки оръжия бяха насочени срещу него, всеки му повтаряше да остави пистолета и да излезе. Така нямало да пострада никой. Само ако знаеха...

            - Не се бави! Търпението ми се изчерпва. Пък и май тези мъжаги отвън не са много спокойни.

Нямаше какво друго да направи. Вдигна пистолета и натисна спусъка...

 

                                                                        ***

   Рон си сипа кафе и седна при жена си, която тъкмо преглеждаше сутрешния вестник. Изглеждаше доста разтревожена.

            - Какво има, скъпа?

            - Истинска трагедия... Някакъв психопат се затворил в телефонна кабинка, откъдето застрелял младо момче. Малко след пристигането на полицията се самоубил... Какъв ненормалник, кой би си представил...

  

© Цветан Иванов All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??