Беше красив и спокоен есенен ден. Дядо Васко седеше на огряната от слънцето пейка в градския парк и наблюдаваше дърветата със замислен и леко разсеян поглед. От време на време някое пожълтяло листо падаше и допринасяше за образуването на сияйна жълта пелена на земята. В парка бе изключително живописно. Освен това според прогнозата за времето този бе един от последните топли дни и дядо Васко истински му се наслаждаваше.
Имаше играещи деца, които веселяха окото на стареца. Техните викове и детските им игри предизвикваха трепети в неговата душа и радваха сърцето му. „Колко са мили тези деца, а ние, възрастните, само се оплакваме колко палави и непослушни са били!”, мислеше си старецът.
Дойде време да се прибира, за да си пие хапчетата за оросяване на мозъка, и той стана от пейката. Но изведнъж усети как започна да губи свяст и да му прилошава. Седна отново, затворил очи и полюлявайки се. Внезапно усети нежна женска ръка (която много наподобяваше на детска) да се докосва до неговата и той ...