Стела, Метлиц - две думи, които бяха оста, на която се въртеше моята вселена. Метлиц - звучеше ми като невероятна симфония, страстна, дръзка, лирична и красива. Колкото да ми се е струвало и на мен самия невъзможно, бях влюбен още повече в нея. Бях лудо,побъркано лудо, безумно лудо влюбен в жена си. Постоянно гледах фината халка на изящната и ръка, в очакване да се събудя. Кой би могъл да повярва, че точно в моя живот ще стане чудо? Страшна радост разкъсваше сърцето ми, можех да се изкатеря до купола на света, крещейки до побъркване колко много я обичам и пак да ми остане толкова любов. Тя се трупаше, насъбрана, наблъскана до ръба, готова да прелее, но не и да свърши. Дори и да исках, не бих могъл да я изчерпя никога докрай. Но аз и не исках, желаех единствено всеки един ден до края на живота си да я чувствам в себе си, дори и да се пръсна от болката, която причиняваше на душата ми. Проклетата душа, дебнеща в тъмното готова при най-малкия знак на съзнанието ми да започне да вие, да вие като ненаситна, кръвожадна вълчица.

      Със Стела прекарахме пет незабравими дни на вилата на Марк, с което се изчерпа тъй нареченият ни меден месец. Тази година съвсем неочаквано и невероятно лятото се оказа безумно горещо. Имах мачове през по голяма част от времето и ако не пътувах бях в салона. Нямам представа как успях да победя дори и един противник, толкова много ми изсмукваше силите проклетата жега. Сутрин ставах с мъка от леглото и през целият ден си мечтаех, за лекото захлаждане вечер. Докато моята Стела просто кипеше от енергия. С парите от сватбата ни и доста щедрите подаръци превърна старият апартамент, в напълно обновен дом за нас двамата. Дом, в който всички беше ново и непознато, дом за едно ново начало, начало, на семейният ни живот. И трябва да призная, че се справяше невероятно добре. Когато и да съм се прибирал в дома ни, тя бе там насреща, готова на всичко да помогне мечтите ми да се превърнат в реалност. Боксът не ми оставяше много възможности за издържане на семейството ни, въпреки голямата помощ на близките,животът ни не бе охолен. Тя никога не се оплака, никога не си позволи нещо повече за себе си и никога не поиска нищо. Много страдах от това, мечтаех да мога да хвърля целия свят в краката и исках да и дам всичко, за което жадува, исках най-доброто за своята любов. Но нивото, на което се намирах в момента, не го позволяваше, затова се стремях с всички сили да превърна целите си в реалност. Дани и Кристиян заминаха на лагер школа и Марк се самоназначи за мой личен шофьор. Откакто родителите му се върнаха, той се стараеше почти да не се задържа у тях. Караше ме на всеки мой мач, независимо от разстоянието и ме връщаше обратно. Треньорът се вози един единствен път с нас. С присъщия си финес Марк деликатно се постара да му изясни, че не се нуждая от бавачка, летейки по магистралата с 200 км/ч. Хорсенс действително не повтори, продължи да се вози при останалите с автобуса на клуба. Това безбожно,адско лято прекарах повече време с Марк, отколкото през всичките години на приятелството ни. Чувствах се насила приклещен в бездната на собственото му съществуване и това, което видях ме потресе. Разбрах, че досега съм виждал един Марк, който показваше само една частичка от себе си. Маската, която познавах и мислех,че е той бе просто вид самозащита на може би най-невероятния човек. Пласт след пласт той се разкриваше пред мен, без да го съзнава и истинското му лице ме караше да се мразя, да се мразя до неистова лудост. Но в същото време предизвикваше в сърцето ми, невероятна ярост и кървяща болка. Изкарваше наяве най-тъмната ми половина и ме захвърляше на собствените ми демони. Колко нощи съм лежал до Стела, взирайки се в спокойното й лице, копнеещ да разбера какво сънува. Къде е водеше ведрият и сън - в моя тъмен свят или в неговия пъстър рай? Мечтаеше ли за него, съжаляваше ли за мен? Знаех със сърцето си, че Марк винаги ще остане най-голямата ми болка и страшен кошмар. Знаех, че каквото и да стане, не мога да позволя той да се доближи дори и на йота до нея, защото изходът може и да е фатален. Тези мисли ме разяждаха безумно,оглозгваха ме до кокал и ме превръщаха в нещо, което би трябвало да съществува само в книжките с ужаси. Най-много ме вбесяваше търпението, с което понасяше незаслужените упреци и нападки. И тази негова усмивка, до края на дните ми ще е пред мен, заедно с чувството на безсилие, което предизвикваше. Ревността е страшна болест, тя е по- силна и от най-смъртоносния вирус, по-жестока и за цял живот. Ако не те убие, ще се влачи след теб и немилостиво ще ти отнема надеждата, ще ти краде въздуха и ще се постарае да те изцеди до смърт. Мен ме владееше с пълна сила, стискаше до безкрай и не ме оставяше дъх да си поема. Тя е калпава спътница и съветите й са злокобни. Но позволиш ли й веднъж да те захапе, това е - осигуряваш си присъда до живот без право на обжалване.

... Прибирахме се от Вайле след един много труден за мен мач. Мизерните условия на залата, липсата на климатик и лошото съдийство просто ме бяха извадили от равновесие. Това  може  би бе най-желаната от мен победа, победа, извоювана с цената на разбит нос, полузатворено ляво око и поредния избит зъб. Хорсенс ме влуди допълнително, не спирайки да критикува качеството ми на игра. Исках само и единствено да се прибера у дома. Бях потен, мръсен, с кървави петна по гащетата и разбит от умора. Трябваше да се почистя доколкото мога на една изтърбушена мивка, съблекалнята се оказа без душ, лишена от всякакви удобства. Треньорът настояваше да отидем до болницата, но аз се качих при Марк и го накарах да тръгнем. Возехме се в пълно мълчание. Аз усещах как в мен започва да набира сили онзи безумен гняв, който ме плашеше най-много. Почти на половината път спукахме гума. Това беше капката, която отприщи бента на дълго сдържаните ми емоция. Докато Марк се опитваше да смени гумата, аз стоях на средата на платното и крещях като обезумял, напълно луд индивид. Скачах,опитвах се да отскубна милиметрите коса, които имах, ритах и тропах по гладкия асфалт загубил напълно човешки облик. Крещях докато не се изтощих до краен предел и седнах на пътя. Оставих се безропотно Марк да ме издърпа буквално от там и да ме облегне на колата:

- По-добре ли си?

- Да ти изглеждам добре... и как, по дяволите, ще се покажа така на Стела?

- Ти си боксьор, Ерих, а и не е чак толкова зле.

- Затова ли не си усещам окото, боли ме главата от носа и вече не ми останаха зъби... сигурен съм, че воня на пор.

- За последното си прав... - той ми се усмихваше и това ме влуди. Пак започнах да крещя с пълно гърло:

- На какво се смееш, имаш ли представа, колко ми омръзна всичко, как се отразява това на жена ми, постоянното отсъствие, тренировките, безпаричието, проклетите мачове... И защо... защо изобщо да продължавам... безсмислено е, о... Боже, колко е безсмислено. И Стела, докога ще търпи Стела те питам, до безкрай, какво право имам да я повличам със себе си... - бях го хванал за ръкава и го дърпах със страшна сила - Марк ти... ти трябваше да се ожениш за нея, с теб щеше да е щастлива. Аз само я убивам, убивам я бавно и тя ще ме намрази... ще ме намрази и аз ще умра... ще умра ти казвам... Защо не я взе, проклетнико, кой сега ще я спаси от мен, кой, по дяволите... ще я спаси. О, Господи, как можа да го допуснеш, и ти, и Дани, и Кристиян... ако ме напусне, край, просто край - усещах, че завалям думите, сякаш съм мъртво пиян, пред погледа ми всичко беше раздвоено. Имах чувството,че самият въздух се материализира и от него изкачат всички обитатели на ада. Скачаха върху мен, дърпаха ме, разкъсваха ме... аз стоях отстрани мълчалив свидетел на цялата драма и сълзи се стичаха от несъществуващите ми очи. Марк ме държеше за раменете разтърсвайки ме, гледаше ме уплашено и не спираше да ми говори, не че нещо от това, което казваше достигаше до мен. На моменти бях при него, в други просто преставах да чувствам каквото и да било. Стоях отпуснат като труп, как ме е качил на колата, не зная. Не зная нито кога е сменил гумата, нито кога ме е откарал в болница. Спомням си единствено лекарят и пребледнелия, изтормозен Марк. Мъглата, в която бях попаднал, ме държа два часа. Биха ми някаква инжекция и въпреки изричните протести, ме изписаха. Почти пред къщи светът малко по малко започна да ми се изяснява. Казаха, че съм имал леко сътресение на мозъка, от което съм получил истеричен припадък. Аз мисля, че просто истинското ми аз се показа за едно безплатно шоу и благоразумно се оттегли под нестихващите аплодисменти на смъртно изплашеният ми приятел. Хорсенс ме принуди да си взема три дни почивка. Аз оставих Стела при родителите си и помолих Марк да ме откара при Дани и Кристиян. Уговорихме се с тях да ни осигурят място за нощувка и рано сутринта, преди да настане адската жега, тръгнахме. През целия път ме мъчеше мисълта дали Марк се досеща за истинската ми цел на това пътуване. Опитвах се да разбера, оглеждайки го внимателно, но той си беше същият както обикновено. Усмихнат и смъртно красив. Дали някога ще престана да го считам за виновен без да бъде? Цял живот ли ще ми се налага да се извинявам на себе си за страхотиите, които черното ми съзнание рисуваше? Или накрая то ще се окаже право и аз ще замлъкна завинаги? Опитах един два пъти да разговарям с Господ, но единственото, което чувах беше ехото на собствените си мисли и с това, опитите приключиха. Може би съм заспал в колата, когато се събудих бяхме на входа на лагера и Марк го нямаше. Чувствах се страшно отпаднал и жаден. Излезнах да се разтъпча и видях ухиления Кристиян с разперени ръце да тича към мен. Прегърнах ме се:

- Как е семейният живот, Метлиц, краставо магаре?... Разбрах, че се придвижваш в класирането, тоя, последният, и аз съм чувал за него сигурно доста ти се е събрало?

- Здрасти и на теб... - изненадах се, но постоянното му плямпане беше започнало да ми липсва. Хванах главата му под мишницата си и му разроших косата. - Йемке обажда ли се?

- Йемке е тук, идва всяка събота и неделя. Ето го и Дани...

Дани идваше към нас с неизменните си скъсани дънки. Косата му от слънцето беше станала направо рижава, цялото му лице приличаше на една огромна луничка. Прегърнахме се и с него. Кристиян тръгна да търси Марк и ни остави сами. Ние се качихме на колата му и отидохме в някакво кафе недалеч от лагера им. Взехме си студен чай и седнахме отвън:

- Как си, Ерих?

- Много зле, нещата се объркаха още повече, откакто заминахте.

Очите му се взираха в мен с голяма доза проницателност. Той си остави чая рязко на масата и ми стисна ръката.

- Защо продължаваш да си втълпяваш глупости в главата, не смяташ ли, че така обиждаш не само жена си, но и приятеля си, включително и себе си...?

- Дани, аз не само не харесвам мислите си, аз се мразя заради тях и въпреки всичко не мога да ги спра. Някакъв глас в мен постоянно ми говори грозни неща и не иска да престане..

- Не мога да разбера как е възможно на ринга да бъдеш свръхсамоуверен, а в живота такова мекотело... Ерих, съзнаваш ли, че поведението ти е меко казано странно?

- А ти съзнаваш ли, че това както ти го нарече мекотело, идва при тебе за съвет, а не да слуша как го обиждаш... - аз бях вбесен, той само стоеше и в погледа му сякаш прозираше стаена злоба...

- Не можеш ли да бъдеш такъв, какъвто си преди мач? Или увереността, която имаш на ринга?

- Съветваш ме да се прибирам,да нокаутирам жена си и след което да се чувствам като бог... кой сега е меко казано странен?

- Съветвам те, когато те обхванат бесовете, да си припомниш, че си непобедим както и си в повечето случаи...

Изведнъж усетих, че ме гледа много странно:

- Нали не удряш Стела...

Това ме натъжи повече от всичко,което ми е казвал досега.

- Ще се направя, че изобщо не си ме питал нищо, иначе просто ще съжаля, че съм дошъл за съвет при най-добрия си приятел.

Той въобще не изглеждаше смутен,изгледа ме студено и процеди зъби:

- Омръзна ми от теб, Ерих, омръзнаха ми проблемите ти, болното ти съзнание, действията ти, дори и мислите ти. Винаги всичко се върти около теб, все едно другите хора не съществуват, сякаш сме на тази земя, за да те слушаме и да те държим за ръката, докато ревеш като госпожичка. И не аз съм най-добрият ти приятел Метлиц, на връщане помисли по-добре за това...

Имах усещането, че някой ме удари с бухалка право в лицето. И тя се счупи, там някъде между челото и устата, а безбройните парченца се забиха като стрелички в очите ми, които започнаха да сълзат.  Станах, хвърлих една банкнота на масата, взех бутилката със себе си и тръгнах надолу по пътя. Не се обърнах, но знаех, че Дани ме гледа. Вървях докато кафето се скри изцяло от погледа ми и се обадих на Кристиян:

- Какво става, Ерих?

- Обаждам се, защото не зная къде се намирам, бяхме с Дани на някакво кафе, можеш ли да се досетиш?

- Мога, така или иначе то е само едно. Дани не е ли с теб?

- Имаш ли нещо против да ме вземеш?

- Къде точно се намираш в момента?

- По пътя към лагера, не можеш да ме подминеш.

- Чакай ме... - той ми затвори телефона,аз седнах на якето си, встрани от пътя и зачаках. Видях колата на Дани, която ме подмина без дори да намали. Аз продължавах да чакам. Стори ми се, че Кристиян се бави повече от възможното, вече започвах да нервнича. В крайна сметка ме прибра Марк. Много се учудих, когато го видях да пристига. Той се присегна и отвори вратата:

- Качвай се...

Лицето му се беше зачервило, виждах вената му на врата да тупка в яростен танц:

- Какво става, нали щеше Кристиян да дойде?

- Дани му забрани.

- Моля?!... - стори ми се, че не чух добре. - Дани забрани на Кристиян да дойде да ме прибере?

- Точно така. И фурнаджийската лопата веднага се отказа.

- Това е прекалено дори и за Дани. Върни ме в лагера, този път наистина ще му разбия физиономията.

- Няма смисъл, аз вече го направих...

- Шегуваш се?

- Не... ти може и да имаш страхотно ляво кроше, но аз имам безумно точна ръка и никога не пропускам.

Това беше ли Марк, възпитаният, изтънчен красавец? Може би и на неговата тъмна половина и бе омръзнало да се спотайва страхливо по ъглите и сега си плащаше данъка за дългото бездействие. Или моята безотговорност да го забъркам в нещо лично свое, го принуждаваше да заема нежелана позиция? Гледах спокойствието, с което си палеше цигарата, невъзмутимата маска вместо лице и внезапно ме осени прозрение. Той отдавна е чакал шанса си да го направи, търпеливо и без ни най-малък знак за нас околните, само не разбирах защо? Возехме се мълчаливо около половин час, в подтискаща и неприятна тишина, която ме натъжи допълнително:

- Как можа всичко така да се обърка Марк, та ние четиримата се знаем от цяла вечност, бяхме най-добри приятели, а сега сме като глутница кучета, които се ръфат взаимно, не мога да го проумея... дори не го разбирам...

- Eрих, ти си най-наивният човек, когото познавам, понякога дори не е за вярване.

- Според Дани съм идиот, според теб наивен, само Кристиян ме пропусна... Трябва да се обадя на Стела, че се прибираме.

- Ще и кажеш ли за Дани?

- Имам ли избор, нали ще иска да знае защо си идвам два дни по-рано. А на Дани няма да му проговоря. Щом нашето приятелство му е в тежест, просто ще му го спестя.

Марк мълчеше, взираше се в пътя пред нас, стиснал устни. Разбрах, че е много ядосан единствено по цигарите, които палеше една след друга. Нямаше я музиката и леките разговори, както при всяко наше пътуване. Бяхме просто двама души в една кола, далечни и непознати, като капсула на времето, без признак за друг живот там на вън. Възможно ли да сме се превърнали в чудовища,без да го съзнаваме? Дори гледката, която виждах от прозореца не ме радваше. Нещо се беше разболяло в мен, като гнойна рана болеше и миришеше, а аз не можех да си помогна. Ако сега е така, какво ли ни чака по-натам... не смеех дори да си помисля. Усетих, че намаляваме, Марк се преустрой и спря на някакъв паркинг:

- Тази нощ ще спим в мотел, утре ще решим какво да правим.

Гледах го колко самоуверено се държи и за сетен път се уверих, че не го познавам. Не желаех да спя в някакъв мотел, но също така част от мен се боеше да се изправи пред истината. Той така или иначе дори не ме попита дали съм съгласен,излезна от колата и пресече паркинга. Аз го следвах като кукла, чийто кукловод е забравил да среже конците. Повървахме стотина метра и тогава видях въпросния мотел. Повече ми приличаше на луксозен мини комплекс. Имаше ограда като в приказките пред всяко бунгало, ресторант кацнал сред разкошна градина, откъдето се носеше лека музика и страхотен аромат. Само по облеклото на персонала ти става ясно, че не си за тук.

- Марк, и след сто години не бих могъл да си позволя подобен лукс, по-добре да си вървим.

Той ми подаде ключовете на колата:

- Заповядай, можеш да се прибереш, само че сам.

Изглеждаше не само решителен, изглеждаше на предела на силите си. Мисля, че му дължах поне това.

- Добре, а как ще платим?

- С кредитната карта на баща ми, сутринта я зареди и ми я подхвърли, искаше да е сигурен, че ще изчезна от къщата му.

- Ще посрещат гости?

- Естествено... - майка ми с право се възмущава от тези парвенюта, които по някакво чудо са създали такъв стойностен човек.

Влезнахме в комплекса. В главния офис ни изгледаха доста високомерно, аз носех още синините от злополучния  мач и носът ми леко кривнат не спомагаше никак за външността ми. Но кредитната карта на Марк и той самият ги накара да се държат с нас като с кралски особи. Наехме си бунгало за две нощи и всички екстри към него. Беше удоволствие да гледам с каква наслада Марк пилее парите, с които го бяха продали собствените му родители. Бунгалото ни се оказа цяла малка къща. Бе много по-голямо от нашия апартамент, с невероятна тераса,от където можеш да видиш страхотната природа и магистралата права и блестяща като огледало. В стайте леглата бяха направо огромни,и ароматът на свежи цветя те преследваше навсякъде. Той си влезе в неговата, аз в моята и звъннах на Стела. Постарах се да звуча спокоен и приех поздравите, който изпрати на останалите. Затворих гузно телефона и се изтегнах на леглото. Загледан в безупречно белия  таван си дадох сметка, че нещата никога вече няма да са същите. Сякаш бях попаднал на прослушване и съм забравил репликите. Те са там в моето съзнание и всеки път просто се приплъзват по върха на езика ми. На вратата се почука:

- Влез... - главата на Марк се подаде:

- Искаш ли да слезем при басейна?

- Нямам бански...

- Ще си купим долу от магазина...

Взехме си по един чифт боксерки, Марк купи и хавлии и след малко лутане се озовахме на точното място. Влезнахме в кабинките и се преоблякохме. Трябва да призная, че беше красиво, големи шезлонги обграждаха басейн с олимпийски размери. Водата му бе  толкова прозрачна, че се виждаха сините плочки на дъното. Сервитьорите безшумно се движеха напред назад, с лъскавите си препълнени табли, отнякъде звучеше тиха и приятна музика. Избрахме си по-отдалечено място,и поръчахме безалкохолни коктейли. Слънцето напичаше жестоко, но ние бяхме защитени от огромния чадър над главите ни, който приличаше повече на въздушна шатра. Аз стоях със затворени очи, пиех си коктейла и се наслаждавах на луксозната обстановка. Марк обаче не смяташе да ме остави на мира:

- Ерих, спомняш ли си Йохан? - погледнах го изненадано.

- Йохан...

- Той причакваше сутрин Дани пред тях и му взимаше джобните пари... Това продължи до момента, в който ти му разби носа, въпреки че беше два пъти по-огромен от теб.

Надигнах се на шезлонга и седнах:

- Честно казано, това съм го забравил...

- Тогава Дани се закле, че някога ще бъде по-силният от двама ви, от този ден се закачи за теб и станахте близнаците...

Наистина някога възрастните от квартала ни наричаха така. Защо все повече и повече започва да ми изглежда, че не само не съм познавал хората около мен, а и сякаш съм проспал повечето от живота си. Някакво подсъзнателно чувство ми шептеше, че дълбоко в себе си аз знам, но съзнанието ми ме уговаряше, че това не е истина.

- Марк, Дани ме научи на много неща...

- Щеше да е хубаво и той да се беше научил на нещо.

- Защо го мразиш...?

- Да го мразя... Ерих, слез на земята, Дани не притежава и частица от това, което съм и след милион години няма да ме настигне...

- Затова ли сме приятели - да се съревноваваме? - гневът ми започна да надига вой.

- Кажи му го на него, аз не искам нищо от никого...

Знаех, че нещата са по сериозни под повърхността.

- И все пак ти го удари...

- О, ако мога, ще го ударя пак. Мисля, че му счупих носа и тази мисъл ме прави щастлив.

Не е възможно това да е Марк, та той бе не само най-възпитанияТ и изискан от нас, но и търпението и кроткостта чудесно хармонизираха с нрава му. Наистина изглеждаше доволен:

- Искам да ми обясниш, откога е така?...

- Ти не приемаш добре истината, Ерих, затова си най-близък с Дани и аз нямам намерение да развалям приятелството ви. Отивам да плувам... идваш ли?

- Идвам...

Той тръгна пред мен, а аз вървях зад гърба му като огромен бодигард на супер звезда. Ако аз на седемнайсет години приличах на мъж с планина от мускули и типична спортна фигура на закоравял атлет, то на седемнайсет Марк изглеждаше повече на модел от главна корица на списание, отколкото на стандартен тийнейджър. Високият му ръст, пропорционалното му тяло и изваяното му лице го правеха някак безумно нереален, като видение. Първоначално повечето хора се заблуждаваха, мъжете веднага го поставяха в графата "изнежен гей", а жените независимо от възрастта просто падаха в краката му. Но маниерите му, интелектът и цялото му същество, просто доказваха на всичките противното. Ако се вгледаш достатъчно ти става ясно, че той не само не подлежи на графи и класификации, но и мнението ти за него не го интересува. Предоставяше възможност на всеки да го преценява, както иска и рядко позволяваше  да прозреш истинската му същност. Парадоксът е, че никога не обръщаше внимание на външността си така, както повечето хора биха я издигнали в култ. Ако го правеше, ако парадираше с това, може би нямаше да е обект на моята ревност. Но той не само бягаше от клишето, но и съм сигурен, че дълбоко в себе си мразеше собствената си красота. Аз му се възхищавах и признавам, че винаги съм го харесвал, докато не се почувствах застрашен от неговото буквално сияние. Защо му трябваше на Бог да влага всичко в един човек, когато е могъл да ми спести кошмарите и да даде малко и на друг, взимайки от него?

... Плувахме и се наливахме с коктейли почти до залез слънце. После се прибрахме,взехме си по един душ и се преоблякохме за вечеря. Аз лично бях зверски гладен, но и чувствах неудобство от високите цени в менюто. Марк най-безцеремонно поръча всички специалитети и след обилната вечеря ме убеди да си вземем сладолед в бунгалото. Нощта беше тиха, музиката от басейна стигаше чак до тук, слушахме я изтегнати на креслата на терасата всеки с кутия сладолед. По-близки и по-далечни едва ли някога ще бъдем.

- Така мога да живея винаги, но се съмнявам, че някога ще мога да си го позволя.

- Когато станеш световен шампион, нищо не ти пречи, щом толкова държиш... - аз го погледнах, опитвайки се да доловя подигравката, но в очите му имаше само чиста и неподправена увереност.

- А ти какъв искаш да станеш Марк?...

- Различен..

- Различен...?

- Точно така различен. Различен от родителите си, от приятелите си, от калъпите, в които обществото се опитва да ме натъпче. И нищо не би ме спряло, да се измъкна от шаблоните и клишетата.

- Може би само така ти изглежда...

- Ерих, ти си брилянтен боксьор, това е факт, а не комплимент. И каквото и да ти се случи от тук нататък, никой не може да ти отнеме таланта да бъдеш такъв. Ще има мачове, които ще губиш, може да решиш да спреш по средата, да се откажеш, но винаги ще си останеш боксьор. Докато аз за повечето хора съм просто хубавото момче. За родителите си недоразумение, което умело прикриват. Някои момичета излизат с мен само за да парадират с външността ми, други се пазят от мен, мислейки ме за типичен мерзавец. Е, приятелю, ти ми кажи, какъв да стана...

- Можеш да бъдеш, какъвто си поискаш и нищо от това не бива да те разубеждава в противното. Аз съм боксьор, защото искам да съм, ти също можеш.

Той си запали цигарата и ме изгледа студено:

- Да видим... искам свестни родители,приятели, които ме уважават, момиче, което да ме обича и куче. Щракам с пръсти, затварям си очите и хоп... нищо. Ти си на ред, Ерих, поръчвай докато можеш, аз смятам да си лягам. Ако доставят нещо за мен с небесната поща, ми го прати по факса. Лека нощ.

- Сядай обратно и дай и на мен една цигара...

- Не придобиваш ли лоши навици?

Аз си запалих нескопосано и се ухилих съвсем чистосърдечно:

- Ако ме види треньора, не ни чака нищо добро и двамата...

- Метлиц, какво, по дяволите, си мислиш, че правиш, така не правят шампионите, така правят само скапаните аматьори... - толкова добре го имитираше, че за момент ми се стори, че самият Хорсенс стои пред мен.

- Искаш ли утре да яздим коне?

- Моля...?

Държах брошурата на комплекса и я отворих да му покажа конюшнята. Той ме изгледа учуден:

- Ти яздил ли си кон?... - колкото и да се мъчех, нямах такъв спомен.

- Не... а ти...?

- И аз не съм... но нищо не пречи да опитаме.

 Тази нощ не можах да спя много добре, въртях се в огромното си легло чакайки новия ден. Мога с чисто сърце да заявя, че на сутринта, бях още по-нетърпелив и развълнуван като дете. Едвам изчаках Марк да закуси и отидохме до конюшнята. Вечерта се бяхме обадили да резервираме час със инструктор, който ни чакаше точно отпред до огромната постройка с конете. Първата ми среща с тези изумителни създание, протече с насинен задник, накърнена гордост и любов от пръв поглед с кафява кобила наречена Смайли. Въртяхме се в кръг близо половин час, което ми  причини световъртеж и започна да ми писва, но после ни разрешиха да яздим в пригодена за тази цел алея. Марк ситнеше кротко и царствено,като благородник, стоеше изпънат като струна на седлото, докато аз постоянно си забивах маратонките в ребрата на кобилата, както бях гледал по филмите. За всеобща изненада най-накрая изглежда и омръзнах и тя изведнъж тръгна в галоп. За малко да падна от неочакваната и маневра, но успях да се задържа и с всички сили се вкопчих в гривата й пускайки юздите. Чувах мъжа как крещи да не се плаша, аз така или иначе не бях толкова уплашен, колкото екзалтиран. Това продължи известно време и така както хукна, така и спря като отсечена. При тъй наречените и спирачки, аз изхвърчах между ушите ú, като професионален каскадьор и се приземих по задник. Седях на земята без да мога да помръдна, всичко ми беше размазано пред погледа. Марк и инструктора се затичаха към мен и ми помогнаха да се изправя. Не си усещах краката, за сметка на силната болка в задника ми. Имах чувството,че земята се върти, кобилата се приближи до мен и любвеобвилно ми облиза лицето.

- Добре ли сте, господине...? - мъжът изглеждаше солидно изплашен.

- Никога не съм бил по-добре... - с Марк се спогледахме и започнахме да се смеем неконтролируемо. Сълзи се стичаха от очите ми, заболя ме коремът, но не можех да спра.

- Ерих, единствено съжалявам, че не носех камерата с мен... уплашили се?

- Не... и страшно много ми хареса... като изключим поредните синини, преживяването си струваше...

Хванах се за Марк и тръгнахме към бунгалото. Той ме остави в стаята ми и слезна долу да вземе обяд. Аз се изправих на голямото огледало и си свалих дънките. Задникът ми, доколкото можах да го огледам, наистина беше пострадал. Легнах на леглото по корем и си пуснах телевизора. Това бездействие, на което не бях свикнал, започна да ми харесва. Марк се върна с храната, натрупа една табла, сложи я пред мен и седна на пода подпрян на леглото:

- Мъжът от конюшнята ми даде един мехлем, с който вечерта трябва обезателно да се намажеш. Иначе няма да ти мине скоро.

- Сигурно съм му изкарал акъла...

- И представа си нямаш, по-добре да си мълчим, защото може и да го уволнят.

- Разбира се, това си е единствено между мен и Смайли...

- Какво ú направи?

- На кого?

- На кобилата...

- Ръчках я в ребрата, откъде да знам, че ще откачи... гледал съм по филмите и реших да пробвам... когато паднах първото, което ми мина през ума е, че може да съм си счупил някоя ръка,тази мисъл така ме парализира, че не смеех дори да проверя. Изглежда първо съм боксьор, а после всичко останало, което не е нормално.

- Мисля, че е след като това е бъдещето ти.

- Вярно е, но понякога ми се иска да не е така. Иска ми се да имам по-голям избор за това мое бъдеще...

- От какво постоянно се страхуваш? - в погледа му прозираше повече от просто любопитство. Може би в наивността си очакваше да му разкрия тайните на кошмарното си съзнание? Или направо да му подам брадвата и сам да сложа главата си на дръвника? За когото и да ме мислеше, със сигурност грешеше...

- Не се страхувам от нищо, Марк, мислех, че трябва вече да си го разбрал.

- И аз така мислех... какво ти се прави?

- Какво предлагаш? - толкова предсказуем.

- Жената долу на рецепцията ми каза, че малко по-надолу от комплекса има огромен лунапарк, искаш ли да отидем?

- За нищо на света не бих го пропуснал...

Решихме да вървим пеш, което не се оказа най-удачното решение. Но с  моята глупава упоритост и подкрепата на лявото му рамо,след доста повече от необходимото време стигнахме лунапарка. При тази дума ме обземаше детински възторг неизпитан никога, сякаш идвах от непознато място и за първи път виждах подобно нещо. На входа си купихме билети за целия ден и влезнахме в увеселителния парк. Докато Марк си правеше дълги паузи пиейки кафе, аз не пропуснах нито една атракция. Чувствах се като дете в сладкарница, на което са отказвали бонбони и чак сега е открило магията на детството си. През този необичаен ден бях свободен, съзнанието ми летеше с мен без да допусне частичка мисъл дори. Не ме интересуваше нищо от света на простосмъртните, аз имах крила и ги използвах, летях огрян от щастие, толкова елементарно и същевременно толкова недостъпно за мен. Забравих за болката, забравих всичко, което ме превръщаше в чудовище и ме караше да се мразя. Ако можех, щях да прекарам остатъка от живота си така, лишен от мисъл, лишен от съзнание, лишен дори от себе си, но някак по човешки завършен. На Марк му костваха доста усилия да ме откъсне от това вълшебство. Явното му объркване и неразбиране ми изглеждаха смешни и плоски. Той дори и не съзнаваше, че моят свят бе запълнен с неща, които сърцето му никога не би приело. В неговия живот нямаше демони, които да разкъсват вътрешността му, да изгарят душата му и да запълват мислите му. Дори и не схващаше, че всяка минута покой за мен бе рай. Аз го ненавиждах заради това, мразех го заедно с подредените му чисти помисли, с явното си състраданието към другите и заради приятелството си, което ми натрапваше. С това не можех дори и да искам да се справя. Не желаех в мен  дори и наченки на разкаяние. Но той го предизвикваше и аз го възневиждах още повече.

... Върнахме се в бунгалото да се приготвим за вечеря,той влезе в банята,аз се обадих на Стела да и кажа,че утре се прибираме. Поредната изречена лъжа, окончателно ме захвърли в бездната на огромен,бушуващ ураган от ярост. Това бяха мойте "приятели", приятели, заради които се принуждавах да лъжа жена си, защото някъде там в съзнанието им едно мъничко, незабележимо досега бушонче е решило да изключи. Но за всяка прикрита истина, за всяка дума и действие, които застрашаваха крехкия ми свят, някой щеше да си плати.  Те парадираха с жалкия факт, че ме познават, което беше смешно, но аз без излишна скромност можех със затворени очи и един единствен удар да срина сигурността им и да разруша пиедесталите, на които така гордо се бяха самовъзкачили. Колко наивно същество е човека, увит в пашкула на собствените си илюзии дори не разбира кога е загубил облика си на разумно същество. Аз поне отдавна го бях осъзнал и напълно бях отхвърлил превъзходството си, но привидното ми смирение не означаваше, че няма да се разплатя. Важното е да позволиш на противника да те притисне и точно, когато добие онази  увереност в победата, да го свалиш с едно единствено движение. На това някой му казват божия десница, аз го наричам справедливост. Защото дори и Бог не би могъл да ме надмине в жаждата да срина до основи всички мостове зад гърба си. Щях да ги победя в собствената им игра и завиждам за куража на този, който реши да се изпречи на пътя ми. Бях научен да вярвам и наистина вярвах, че приятелят е човек, който ще скочи в огъня за теб, аз бих го направил и за тримата независимо от обстоятелствата. На мен може и да ми убягваха житейските им битки в детайли но нямаше да се замисля, когато се наложи. Бих ги спасявал, бих се бил за тях, бих убил за тях, бих се жертвал безрезервно. Живеех с детинската увереност, че и те са готови да ми отвърнат със същото. И може би точно тази необоснована увереност ме е заслепила. Половината ми свят се срина до основи, в момента, в който жестоката истина ме преряза. Аз си въобразявах, че имам приятели, кое беше следващото... може би си въобразявах, че имам талант за боксьор или жена, която ме обича повече от всичко, както същите тези добри приятели ме уверяваха. Със сигурност вината е у мен, твърде много  въображение проявявах в случая. Те ме накараха да поставя под съмнение, чупливото ми, едва проходило щастие и това е нещото, което не съм способен да простя на никого. Преимуществото ми се дължеше на години наблюдение, аз знаех всичките им скрити тайни, докато те бяха наясно единствено с това, с което исках да бъдат. Първият и последен удар щеше да дойде от мен, мекотелото и дори знаех откъде да започна. Отмъщението е стратегия, а ако аз наистина притежавам нещо, то това е стремежът към победа без значение от средствата. Стига да оправдават целта, а те не само я оправдаваха, те я надхвърляха.

... Марк слезе в ресторанта да вземе вечерята ни, а аз излязох на верандата да го чакам. Нощта беше ясна и тиха, чуваше се отчетливо хора от щурци под балкона ни. Можех да различа дори и магистралата, откъдето понякога виждах фаровете на някоя кола. Звездите се бяха разположили с пълния си блясък, всяко едно съзвездие се виждаше с просто око. В нощи като тези трябва да си благодарен единствено, че си жив и да споделиш красотата с друго човешко същество. Взирах се в пълната и ярка луна и се питах дали Стела си мисли в този момент за мен, дали я присвива сърцето така както моето се свива, дали усеща силата на любовта ми, осъзнава ли, че тази сила е за цял живот? Надявах се да е така, защото точна тази сила беше двигателят, който движеше живота ми.

- Страхотна вечер... - обърнах се стреснат, Марк стоеше до лявото ми рамо,изобщо не съм го усетил. Аз отново се извърнах и продължих да се взирам пред себе си:

- Наистина е страхотна, рядко можеш да съзреш подобно великолепие. Иска ти се, да се стопиш в нощта, без цел и да вървиш докато не съмне. Щурците, звездите, луната - всичко те зове и те примамва да откриеш какво се спотайва отвъд хоризонта. И винаги те кара да се запиташ какво има там горе над нас... Ще вечеряме ли?

Престорих се, че не забелязвам смайването му от моите думи. Седнах на масата и започнах да се храня с апетит. Той само гонеше храната из чинията си:

- Ерих, решил ли си какво ще учиш в колежа?

- Архитектура, стига да се справя с проклетите изпити.

- Искаш да проектираш сгради?

- Всъщност искам да проектирам градини, щом толкова те интересува. Когато приключа с бокса, ако съдбата е благосклонна ще създавам оазиси от зеленина...

- Нямат ли изпит по рисуване?

- Не ме притеснява рисуването, а математиката. Това е нещото, което ми е свръхмъгляво. Никога не съм я обичал, но явно ще ми се наложи. А ти...?

- Ще уча в кралската музикална академия в Лондон. Там са едни от най-добрите преподаватели, концерт-пианисти, имат дори отбор по фехтовка. - изявлението му толкова ме изуми, че само стоях и гледах вцепенено. Усещах единствено парченцето хляб, което стърчеше от левия ъгъл на устата ми, изглежда бях забравил как се дъвче:

- Ерих, слез на земята, просто се пошегувах...

Сърцето ми винаги се присвиваше мъчително при всеки спомен за възторга на Стела,относно способностите му и това изявление просто ме зашемети. Единствено моят бокс е попрището, където той никога не може да ме задмине, но боксовите ръкавици не могат да се заменят с черно-белите клавиши. Не бях способен да се съзтезавам с музикален виртуоз, а кога е успял да стане такъв дори не се и запитах.  За мен шегата му беше не само отвратителна, но и ми отваряше вратичката на собствения ми ад с цяла педя. Трябваше ми още много малко за да ме погълне изцяло. Опитах се немощно да се усмихна и съвсем по детински изтърсих:

- Наистина ли се шегуваш?

- Разбира се, кога си ме видял да свиря на пиано... да не споменавам певческите си способности...

Обещах си с цялата си душа, да му върна чувството, което пося в мен с глупавите си шеги. Да му върна до стотната, ревността, която ме халоса, оставяйки ме без дъх. Той продължаваше да говори, думите му идваха от много далеч, замръзваха пред мен и падаха в краката ми, без да ги чуя. Гледах право пред себе си, понякога кимах сякаш разбирам всичко и си повтарях като в сън, че ще си плати, колкото и време да ми отнеме това. Вече не бях гладен, но се насилих и изядох всичко в чинията. После се извиних и се прибрах в стаята си. Тази нощ не ме боляха само многобройните синини, болеше ме и още нещо, което няма име, но знаех, че е там вътре в мен, че посятото семенце тепърва ще расте, ще се разраства, ще притиска и накрая ще убива. Сънят ми беше накъсан, изпълнен с повтарящи се кошмарни образи и събития. Събудих се окончателно още преди да изгрее слънцето. Станах, изкъпах се и излязох на верандата да чакам Марк. Той стоеше точно там, където го оставих вчера и пиеше кафе.

- Не си ли лягал...?

- Не ми се спеше, реших вместо да се въртя в леглото, да видя как изгрява слънцето. - седнах до него на креслото:

- Има ли кафе и за мен?...

- Колкото искаш, докато беше в банята донесоха... - присегнах се и си налях една чаша. Кафето наистина беше топло, гъсто и силно. Самият му аромат бе способен да те събуди. Самопочерпих се една цигара и си изтегнах максимално краката, слагайки ги на парапета на верандата. Обърнах се към него:

- Марк, ще направиш ли нещо за мен... - той се отърси от мислите си и ме погледна:

- Стига да мога...

- Искам аз да карам колата на връщане...

- Добре... носиш ли си шофьорската книжка? - защо никога не се замисляше, когато го молех. Не осъзнаваше ли, че преди година за малко не загина заради мен. И кой е толкова наивен да повери живота си в ръцете на психопат, който понякога откровенно го игнорира с омраза? Толкова ли беше голяма вярата му в мен, или просто вече му е все едно?

- Винаги е в мен...

Пиехме си кафето, посрещайки изгрева. Всеки замислен за нещо свое,мълчаливи и вглъбени в себе си. Тишината ни обгръщаше, дори и щурците бяха замлъкнали. Сякаш светът е умрял и всеки миг ще се роди наново. Сърцето ми спокойно отброяваше ударите си, прилежно туптейки в гръдния ми кош. Никакво вълнение, никакво гадене, потене на длани. Единствено стоях и наблюдавах как слънцето започва да се показва на хоризонта, обагряйки небето в златисто. Как осветява дърветата, като вълшебник с чудодейната си пръчица, докосвайки и най-малкото листенце и най-дребното стъбълце трева.  Изчакахме го да изгрее напълно,  вперили съсредоточен поглед в небето, сякаш бяхме на безплатна прожекция   и двамата станахме едновременно след финала ú. Прибрахме малкото си вещи от стайте, в които продължаваше да се носи аромата на цветя  и слезнахме долу. Марк отиде до главния офис да предаде ключа, а аз го изчаках на входа. Върна се сравнително бързо и тръгнахме към паркинга. Аудито си стоеше там, където го беше паркирал преди два дни. Хвърли ми ключовете,аз ги хванах във въздуха и отключих в движение. Марк седна на мястото до шофьора,сложи си колана и пусна радиото. Ръцете ми трепереха, изведнъж самообладанието ми се изпари,но въпреки всичко седнах зад волана и запалих. Колата се раздруса и угасна, бях забравил да включа на скорост. Поех си дълбоко въздух и започнах отначало. Марк стоеше невъзмутимо, загледан пред себе си, препасан с колан и ледена физиономия. Как ми се искаше поне един път да пропукам тази маска, която поставяше в мига, в който се събуди. Запалих колата, преместих скоростния лост на първа предавка и дадох леко газ. Учудващо колата потегли, смених на втора този път с малко повече газ,и се измъкнах невредим от паркинга. Пред нас се ширна права като конец магистралата. Не се виждаха никакви коли и аз тайно си отдъхнах. Включих на трета,вече подавайки истинска газ и си закопчах  колана. Нагласих си огледалото и тръгнах ме. Стисках силно волана с две ръце, сякаш имаше опасност да ми избяга. Усещах гръбнака си вдървен от насилствено изпънатата поза в,която стоях. Тогава си спомних колко се подигравах на Дани за това и си наложих да се отпусна. Погледнах бегло Марк, той продължаваше да гледа напред стиснал устни. Радиото почти не се чуваше, пуснах си любимия диск в уредбата и дадох рязко газ. Поради ранния час, пред нас платното беше абсолютно празно, успокоих дишането си, изчистих си съзнанието и изведнъж страхът ме напусна. На негово място се върна предишният екстаз, който изпитвах винаги, когато летях с висока скорост по магистралата. Видях или по-скоро усетих как Марк се отпусна и си позволи да си запали цигара. Внезапно в колата стана уютно, музиката кънтеше и докато сменях инстинктивно скоростния лост и краката ми стояха уверено на педалите, аз и Марк започнахме да пеем с цяло гърло. Наближавайки Роскилде, потокът вече беше голям и в четирите платна, но на мен това не ми правеше впечатление. Ние двамата просто се забавлявахме, смеех ме се и моята душа крещеше, че трябва да обичам този човек, но сърцето ми в съюз с разума обещаваше, че това никога няма да стане. Влезнах ме в града и след десет минути вече виждах покрива на нашата къща. Стела и майка със сигурност стояха на верандата и пиеха лимонада. Не и бях казал кога точно ще се приберем, но тя щеше да чака, ако трябва и до полунощ. Признавах пред себе си, че последните два дни с Марк, бяха страхотни, но навлезли в цивилизацията, аз просто си станах... аз. Подозрението, ревността, обидата трите ми постоянни спътнички се пробудиха и бесовете отново ме обсебиха. Мисълта за жена ми бе единственият светъл лъч в края на това пътуване. Паркирах пред къщата и ги видях наистина да стоят на люлката и да пият лимонада. И двете с майка се спогледаха,когато ме видяха да излизам от колата, но в следващия миг тя летеше в широко отворените ми обятия. Прегърнах я силно с риск да я задуша. Усещах ударите на сърцето й, топлия ú дъх на шията си. Любовта ми се издигна като вълна и помете всичко по пътя си. Задъхвах се от усилието да я спра, да овладея тази природна стихия, но не можех. Тя беше по-силна от всичко, срещу което някога съм се изправял:

- Здравей, слънчице, много ми липсваше... - целунах я, взирайки се в тези тъмни очи, които ме държаха буден нощем, които ми крадяха съня и ме захвърляха в бездна от кошмари.

- Здравей, Ерих, не ви очаквахме толкова рано... - тя се притисна силно към мен, опитвайки се да ме обгърне, усмихна ми се и облаците изчезнаха... - няма ли да поканиш Марк?

Съвсем го бях забравил, обърнах се и го видях да стои до колата. Гледаше вцепенено асфалта пред себе си, сякаш там се случваше нещо свръх интересно. Махнах му да дойде, но той упорито се правеше, че не ме вижда. Приближих се до него:

- Марк, добре ли си?

- Разбира се... по-добре да тръгвам...

- По-добре влез преди Стела да ни набие и двамата.

Тръгнах след него загледан в гърба му. Видях как сковано я поздравява и влиза в къщи. Зачудих се дали му се иска да разбие и моя нос? Любовта ни причиняваше ли му болка, тровеше ли го бавно и мъчително, подлудяваше ли го трайно, принуждаваше ли го да иска смърта си... с цялото си сърце се надявах да е така! Присъединих се към останалите в кухнята. Майка ми и Марк си говореха нещо в ъгъла, а Стела правеше кафе. Наблюдавах ги отстрани напълно съзнавайки, че това спокойно може да е неговата майка или неговата жена. И би могло да стане в един по-съвършен свят, но в този - аз бях копелето с майката и жената, а той - нищожеството. Никога не ми хрумна, че на Господ може и да му е омръзнало моето отвратително поведение. В самодоволството си се мислех за неуязвим, за неприкосновен,за изумителен. Никой не ме потупа по рамото да спра, никой не ми даде и най-малкия знак, че съм се превърнал в нещо всяващо ужас. Аз крачех самоуверено имитирайки  Бог, сривайки до край основите зад гърба си. Вярвах, напълно вярвах, че е достатъчно да обичам повече и повече за да бъде всичко наред. Не се замислях дали Стела е щастлива, не ми минаваше през ума дори да се замисля за нещо толкова елементарно, как може да не бъде след като аз бях...? Сигурно е била нуждата да вярвам в нещо за да не се разпадна. Да се закача за сламката, която да ме държи на повърхността и да ми позволи да вървя... просто да вървя. Понякога не знаех не само как да продължа, а и защо да продължавам. Лятото почти си отиваше, Дани и Кристиян се бяха върнали, Марк бе единственият, с който понякога се виждах. Аз бях изпаднал във вцепенение, като хипнотизиран, като марионетка вършех нещата на автопилот и само огромната обидата присъстваше в мислите ми.

... Телефонът звънеше може би вече за четвърти път, а аз не знаех как да реагирам. Виждах името на Дани изписано на дисплея, в душата ми се бореха едновременно гордост и тъга, които още повече засилваха объркването ми. Между това звънене и приспаните спомени осъзнах, че някак си целият ми живот е преминал сред хора, които във всеки един момент от него ми казват какво да правя. Сега бях сам, объркан, безпомощен и може би точно като тази "ревлива госпожичка", в която неусетно се бях превърнал. Господи, аз дори още не съм пораснал?! Дали семейството ми наистина не се крепи на гнили основи, дали нямам нужда от нещо повече от помощ...? Яростта, която ме обзе при това прозрение, направо ми изкара въздуха. Взех си якето и излезнах навън, вървях целеустремено, някакъв фанатизъм ме караше да правя крачка след крачка, на моменти дори тичах, тичах без да се замислям. Не исках повече да се замислям, исках да бъда мъжът, който Стела си мисли, че съм и няма да отстъпя дори и на милиметър,защото тя избра мен. Но дали не избра един недорасъл невротик, недодялано детенце, започнало да си играе на възрастен без да знае как? Стигнах до паркинга, където държах Маздата след като я взех от гаража на нашата къща, качих се на нея и отидох право в кафенето. Бях абсолютно убеден, че и тримата са там и обсъждат детинското, мекушаво поведение на шантавия си приятел. Не сгреших, стояха както обикновенно на първата маса, паркирайки колата, предницата ú почти се опря в стола на Марк, който стоеше с гръб към мен. Но аз виждах вкиснатите физиономии на Дани и на Кристиян и това беше напълно достатъчно на изтерзаното ми болно съществуване. Настаних се при тях без да ме интересува дали съм желан. Единствено Марк показа някаква привидна радост, Кристиян не можеше да си намери място на стола, а Дани ме гледаше направо уплашено.

- Здравейте... кога се прибрахте?

- Преди две седмици... - Кристиян сериозно се беше притеснил, навярно смяташе, че ще ги разхвърлям всичките, като в долнопробен екшън. Аз най-невинно се усмихвах, с душата си чувствах, че ще дойде момент, в който ще ми платят заедно с лихвите, но също така съзнавах, че моментът не е сега. Марк се изправи с чаша в едната си ръка:

- Отивам до бара някой иска ли нещо...?

Кристиян се изправи след него, бързайки да се отдалечи от мен, за малко да събори цялата маса.

- Ще дойда с теб,да ти помогна... - после аз съм бил наивен, нима милите ми "приятели" не са предсказуеми до безкрай?

- Искам студен чай и сладолед - обърнах се към Дани - ти искаш ли нещо?

- За мен същото... - изглеждаше покъртително в старанието си да се държи естествено. Те се отдалечиха,аз обаче нямах намерение да мълча:

- Как беше на лагера?

- Обичайните неща, тренировки, мачове, знаеш как е, всеки път едно и също...

Бях си съсредоточил погледа върху него, притеснявах го до ужас и това започна да ме забавлява неимоверно много. Виждах движението на адамовата му ябълка, при всяко мъчително преглъщане, но не мислех да го улеснявам, ни най-малко.

- Ерих, искам да ти се извиня...

Вдигнах ръка за да го спра:

- Не е нужно вината е моя... така или иначе вече съм забравил.

В очите му проблесна облекчение. Душата ми се гърчеше в луд екстаз,разбрах колко е лесно да заблуждаваш." О, Дани почакай с теб едва сега започваме". Марк и Кристиян се върнаха с поръчката. Стояхме четиримата на масата, говорехме си обичайните баналности и най-вероятно за страничния наблюдател изглеждахме нормално. Но истината е, че откакто Дани отвори "кутията на Пандора" от тук нататък никой не беше в безопасност с мен. Аз се усмихвах, дори се смеех, държах се възможно най-приятелски с хората, които вече считах за свои врагове. Това бяха същите хората, които просто са се забавлявали с личността ми,и аз си обещах,че ще приключа със всеки един, без дори и да го очакват. Когато си взех довиждане с тях и се качих на колата си, пред очите ми бе една и съща картина. Картина, в която Дани, прецежда през зъби: "Омръзна ми от теб, Ерих...", картина, в която Кристиян обещава да ме вземе от пътя и в този момент същият този Дани ме подминава с колата, за да може да забрани на втория да ме прибере. И лицето на Марк, подритваното от мен "сираче", което разбива носа на другарчето си, огрян от свирепа радост. Защо му е на човек да чака края на света, когато той вече е на прага и си бърше обувките...

    ... Това лято научих много за себе си, за противниците си и за живота изобщо. Открих, че да се страхуваш е преимущество не слабост. Страхът те поддържа и ти показва всички слаби страни на врага. Загърбих предишните си убеждения, ако някой някога е смятал, че аз съм заплаха, би останал изненадан. Това, което притежавах в момента, докторите наричат "висша форма на лудост" и тя беше превзела цялото ми същество. Изличих из основи стария Ерих Метлиц и създадох мрак. Играта на Господ погълна душата ми,тръпнеща в наслада, достигаща до безумия, тя ликуваше и крещеше едновременно. Ако някъде е имало останала частичка от старото ми аз, това беше любовта ми към Стела. Всичко останало беше пометено от вълната на опустошителният ми гняв. Можех да мисля трезво, да действам хладнокръвно, да се преструвам и да лъжа... със сигурност пораснах. За такива като мен хуманното ни общество казва, че няма надежда... може би. Но аз не се нуждаех от надежда, имах всичко, което ми бе нужно, за да завърша партията шах в своя полза. А когато дойде моментът за мат, само и единствено времето може да ми бъде съдник... никой друг!!!