Студено отмъщение

в памет на Нечка

Застанала до облегнатия на плочата избелял кръст, гледах поставения до купчината пръст простичък талашитен ковчег, в който лежеше свекърва ми с изкривено, измъчено лице – сякаш все още я мъчат кошмарите. Цялата се тресях от неудържими тръпки на възторжена наслада.

До зейналата дупка стърчаха, изправени като послушни воини, още две надгробни плочи, от които две снимки безстрастно наблюдаваха малката група хора. Жежка юлска мараня трепереше над гробищата. Работен ден  – много хора не можаха да дойдат, за да окажат последна почит към баба Мина, която и приживе не се радваше на много приятели. Като мъжа й и сина й, легнали тук преди нея. И тях не ги изпрати многолюдна тълпа.

А когато тук слагаха мен, се беше стекло цялото село…

И всички плачеха.

„ Горкинкото, такова малко дете остави… То самото още дете, само на 26…“ „Да беше мислила бе, преди да избяга при тоя катил – какво очакваше?...“ „Катил, не катил – ей го, черви бузите, здрав като камък, а това момиче се стопи….“ „Стопиха го, умориха го и тримата. Срамота, в края на двайсти век живеем!“  Слушах приглушения шепот и гледах как мъжа ми, свекър ми и свекърва ми с наведени глави се преструват, че не чуват шушуканията. Свекърва ми дори не си правеше труд да отрони сълза за пред хората, само стискаше ръчичката на дъщеря ми, която също не плачеше - на година и половина изобщо не разбираше какво се случва. И по-добре. Макар, че цялата се бях превърнала в облак от болка и капех върху хората. Моите мъки бяха свършили… но това невръстно дете? На кого го оставях? На един вечно навъсен, мърморещ темерут, който никога не се усмихваше. На една коравосърдечна жена, която спокойно плетеше в стаята си, докато мен ме пребиваха в другата? И на баща, от когото бе пропищяло цяло село – крадеше, налиташе на бой, посягаше на момичетата в циганската махала, напиваше се или до безпаметство, или до делириум. Какво детство щеше да има дъщеричката ми в тази къща? Тя ли щеше да е следващата мишена за жлъчта на дядо си и баба си? И за юмруците на баща си? Тя ли, щом мен вече ме няма, за да изливат злобата си върху мен?

Тогава се заклех да отмъстя. Щях  да направя всичко, но те щяха да ме последват.

Знаех, че е  грях, но не се страхувах от адското наказание. Та нали отидох в Отвъдното направо от ада!

… Всички в селото казваха, че съм луда, за да оставя мъжа си и да отида при Рангел. По-скоро за второто. А колкото за първото – какъв мъж беше Марин – по цял ден тичаше след овцете, прибираше се за да измучи нещо, да се наяде като невиждал храна с месеци и да заспи пред телевизора, недопил третата ракия. Не се караше с мен, не ме биеше. Но и не ми говореше. Беше все уморен. Неговата умора легна и в моята душа, като хлъзгав от тиня камък и потъваше все по-дълбоко. Забравих как да разговарям, забравих как да се смея, започнах да забравям и как да се топя в топли мъжки ръце и устни. Сигурно затова главата ми се завъртя, когато Рангел, приятелят му, взе да ме следи с очи, да ми се подсмихва обещаващо скришом, да ме докосва уж случайно. Чувството да си примамка, да усетиш изначалната си същност на жена, не ми се беше случвало от петнайсетгодишна. Тоест, от седем години… от цяла вечност.

Цяла година се криехме по сайванти, мазета и хорските ливади, накрая не се и криехме – напиеше ли се, Марин спеше като мъртвец и можехме да се отдаваме на греха си дори в стаята, докато той спи на масата.

До деня, в който забременях и дори за оглупелия ми от пиене мъж беше ясно, че детето не е от него – не ме беше докосвал от месеци.

„От днес нататък Любка ще живее при мен!“ – заяви Рангел, а майка му ме измери с поглед, свила устни. Стана ми обидно. Та дори за мен, дошла преди три години тук от друго село, беше ясно, че Рангел, черната овца на околията, няма коя друга да го поиска. Знаех всичките му „подвизи“, но вярвах, че една вярна жена и дете, родено от нея, могат да смирят и да променят всеки мъж. Нямах и майка, която да ме научи на  важните житейски уроци – всъщност, имах, но тя нямаше време за мен, заслепена от призванието да бъде вярна на евангелистката си църква. На практика ме отгледа леля ми и тя ме и ожени, за да й се махна от главата. Чувството да съм търпяна, а не обичана, беляза целия ми живот… колкото и кратък да беше.

В къщата на Рангел дори не бях търпяна.

Търпяха ме до раждането. Докато се вдигна на крака, тоест, около месец, търпението им взе да свършва. Свекърва ми заяви, че който ражда деца, трябва и да си ги гледа и вдигна ръце от мен и внучка си, която носеше името й. Дори не се зарадва на честта, така било редно, нали ако не съм я била кръстила на нея, знам къде е вратата… Поех грижите за детето с радост, но постепенно освен тях на ръцете ми легнаха и прането на цялата къща – „Така и така переш“, чистенето, готвенето… Докато за свекърва ми остана само задачата да плете пуловери           и шушони. Свекър ми трябваше да си пази кръста, а пък Рангел нали тича след двайсетте им кози из балкана…

Свекърът често лежеше, дископатията му не му позволяваше да вдига тежко. Само карти и чаша с приятелите в кръчмата. Не ми пречеше… ако не беше вечното му дуднене. Дори не можех да разбера какво говори, но това монотонно недоволно боботене зад гърба ми ме напрягаше, червата ми се усукваха и ръцете ми омекваха, много пъти изпусках от изстиналите си пръсти я мокро пране върху прахоляка на двора, я хлъзгава от веро чиния. „Мърла кьопава – нахвърляше ми се свекървата, - отде те намери Рангел такава некадърница. Отърва се Марин от тебе, изринахме му боклука…“  По цял ден вървеше след мен и само чакаше да направя и най-малката грешка, за да пусне на воля жлъчния си език, ругаеше ме почти с диво упоение, очите й сияеха от насладата да ме унижава. В началото мислех, че трепери от нерви. После разбрах, че е от удоволствие. Никога не бях виждала човек, който черпи сили от злобата си.

Опитах се да изплача обидата и мъката си на Рангел, той късо ми се сопна да си мълча, прибрали са ме и им ям хляба. Преглътнах. Реших да се правя, че не я чувам, нека си съска. Но тя не се задоволи с това, взе да го причаква пред портата и да му изброява грешките ми през деня. Вече не си спомням кога за първи път  той ме удари. Кога шамарите станаха повече от един. Кога станаха не само шамари…

Той се пропиваше все повече и повече. Имаше дни, когато прибираше  козите още по обяд. Имаше дни, когато забравяше да ги изведе на паша. Оставях бебето на свекървата и хуквах след тях. Вечерта, капнала дотам, че дори глад вече не можех да почувствам, трябваше да изпера пълния с напикани дрешки леген. Нали който си е раждал деца, трябва и да си ги пере…

Много нощи, взряна в черната бездна на стаята, се чудех що за жена, що за човек е тя, която може да пее песничка на бебе, чиято майка блъскат с юмруци от стена в стена в другата стая. Никога не се намеси. Никога никой от двамата не направи  и опит да ме откопчи от освирепелите му ръце. Може би аз бях тяхното спасение, може би се утешаваха с мисълта, че ако не съм аз,  лудото  пиянство на сина им ще намери отдушник за бесовете си в тях.

Дори една боксова круша не е вечна, особено ако се използва системно и всеки ден. След последния път,   когато ме би и рита в козарника – вуйна Яна каза, че повече от час се чувало дрънченето на ламарините върху покрива на пристройката – едва имах сили да измета след козите, които свекърва ми изведе. Баба Лучка завика от отсрещния двор: „Любкеее, остави ма, чедо! Хвърли тая метла, кажи им че ти е  лошо и се прибери да легнеш ма, баба, ще умреш ма!“ Свекърът изсъска зад гърба ми да влизам в къщи – това и направих, легнах си в стаята и оттогава почти не станах.

Много са бледи и накъсани спомените ми от този ден до последния – помня как вуйна дойде у дома да пита за мен, скара се със свекърва ми и я заплаши, че не само линейка, ами и полиция, ако трябва и телевизия ще прати. Надникна в стаята ми и като ме видя, свита на кълбо на леглото, а детето легнало и притихнало в краката ми, ревна с глас. С немощен шепот й казах, че от три дни дори не мога да се поизмия като хората, кръвта шуртеше от мен като от заклано прасе, но май вече свърши, тече само вода…

В болницата лекарят каза почти същото. За пръв път виждал човек с такова малокръвие, който е още жив.

Не беше за дълго.  Левкемията се оказа по-състрадателна и милостива от тримата „близки“, с които живях.

Пръв прибрах свекъра. Ако сложа греха им спрямо мен на везна, неговия щеше да е най -малък. Той не ми направи нищо. Абсолютно нищо – и чувствата му към мен бяха нищо, и отношението, и помощта му. Затова и не го мъчих – слагаше юлара на коня, когато аз духнах в ушите на животното. Ритникът отхвърли дребния старец чак до вратата. Умря на място.

Следващият беше Рангел. Цяла нощ стоях до него и се подсмихвах заедно с пияните му приятели, докато той оплакваше смъртта ми. Бяха седнали да пият в една вила от ранния следобед. По петляно време той се метна на очукания си мотор. „Рангеле бе, пиян си на талпа, наспи се тука, не тръгвай да си дириш белята!“ – опита се да го спре един малко по-малко пиян от компанията, а друг махна с ръка: „К`во мислиш, да не му е за сефте, черен гологан не се губи, та и Рангел…“ Седнах зад мъжа си на мотора и когато машината наближи стръмното, обрасло с криви габрови храсти дере, сложих длани на очите му. Моторът кривна, бухна се надолу и Рангел изхвърча през кормилото му напред. Намериха го на четвъртия ден, едва свалиха каската, пълна с костици, кръв и мозък  от разцепената му, подпухнала глава.

Свекървата беше последна. Едва се беше посъвзела след смъртта на свекъра, когато случилото се с Рангел й докара инсулт. Лежа в болница, а после дъщеря й идваше да се грижи за нея през деня – готвеше й, даваше й лекарства, мереше й кръвното. Когато обаче тя си отидеше, с нея се заемах аз. Заставах до леглото й и дълго гледах как тя размахва ръце и крещи през плач: „Махай се! Отивай си, остави ме!“  Не помръдвах, вторачена в нея, докато тя започнеше да изпуска от разтрепераните си пръсти чашата вода или залъка хляб. Не изпитвах жал. Мъртвите не са състрадателни.

Дъщеричката я прибра зълва ми. Грижи се за нея, нищо не липсва на детенцето ми. Е, няма си майка… но е мъничка, няма да ме помни, за да я боли.

Вече мога да си отида.

 - Гледай ма, гледай! – Иваница Сербезовата побутна етърва си с лакът. – Виж само, по плочите прочети – през половин година си заминаха един по един. И тримата. Прибра ги Любка.

- Па кажи после, че нямало Господ! – промърмори кака й, а после се вторачи към най-стария гроб, от чиято плоча една млада жена с керемиденочервени къдрици гледаше към тях с големи, като уплашени очи. – Божкеее… за пръв път виждам такова нещо. А ти?

И посочи на по-младата  надникналото иззад килнатия дървен кръст гущерче. Почти изправено на задни крачета до дървото, обвило опашка около него, то наблюдаваше погребението с почти съсредоточен вид, неподвижно и немигащо. Но най-странното у него беше керемидения му червеникав цвят.

Етървите се спогледаха и неволно и двете се прекръстиха. Гущерчето все така стоеше неподвижно, докато спуснаха ковчега и по капака му затрополиха буците пръст, а после цялото му телце трепна в нещо като дълбока въздишка, то притича през гробовете и се шмугна в  изсъхналите треви до оградата.