Седемнайсет мига от есента
СТЪПКИТЕ НА ЕСЕНТА
Сама съм. Прибирам се от метрото. Не е късно, малко след девет, но лятното време си отива и денят окъся. Няма хора по улиците, градът дреме вече. Светя си с фенерчето на телефона в краката. Счупени плочки, изкъртен асфалт, не знаеш на какво може да попаднеш, ако не гледаш.
Малко ме е страх да мина напряко между блоковете. Я някое куче може да ми налети, по това време и сутрин рано ги пускат да се натичат по полянките без каишки, я кой знае какво.
Затова тръгвам по уличката зад блока. По-осветена е. Няма трафик, няма кой да срещнеш, само сухите листа шушнат падайки от клоните.
Стигам края на блока и трябва да завия надясно към моя. Тротоарът е разбит, от лятото го ремонтират. Улицата е къса, но излиза на булеварда и може някоя кола да изскочи. Пресичам и, уж бях сама, а чувам туп... туп... зад гърба си. Сърцето ми започва да бие по-бързо. Туп туп. Няколко метра, а толкова дълги.
На моята улица съм вече. Само да я пресека и съм във входа. Уличната лампа на ъгъла осветява и двете улици. Оглеждам се наляво, надясно и рязко се обръщам назад. И туп - по рамото! Сърцето ми слиза в петите! Ха! Кестен! Усмихвам се и вече смело пресичам, отварям входната врата, тя тропва зад гърба ми, отдъхвам си.
Качвам се по стълбите, сърцето ми и то се качва на мястото си.
Туп туп, с кестенови стъпки есента пристъпвала зад мен. Вече, жива и здрава, съм си у дома. И си спомням един лаф от време оно: шубето е голям страх!
© П Антонова All rights reserved.
