-Бъди почтен - ми повтори леля - трябва да си почтен. Човек затова е човек, защото е почтен.Непочтените хора никой не ги харесва. Не ги обича. Да! Никой не ще да си има работа с непочтени хора. Те не са хора.

-Аз съм си имал работа с много такива, моето момче - обади се свако, седеше на старата приста и си чоплеше ноктите с някаква пинсета. Имаше лек псориазис, нали се сещате, ония бели кори и люспи навсякъде където седне, ония вонящи мазила, червени боровинки, черни боровинкии всякакви неща - имал съм си работа с мошеници, продължи той- но те съжаляваха, че си имат работа с мен.

- Престани с тия истории - каза леля - слушали сме ги хиляда пъти - аз му говоря сериозно.

- Че аз да не говоря несериозно? Нека е подготвен, нека знае! Животът не е приказка, не е песен... Той е борба, битка, оцеляват силните, слабите ги газят. Мачкат ги, стъпкват и ги изплюват. Трябва да си защитаваш правото и свободата!

Свако се пресегна и взе нокторезачката. Навсякъде захвърчаха нокти. Бе ужасно, както винаги. Свако ми бе стар железничар. Но го съкратиха. Оттогава нещо му стана. Прищрака. Започна работа като пазач на паркинг. Но вече бе станал един странен. Имаше особен блясък в очите му. Спря да пие, точно наопаки на тия дето ги съкращават и взе всяка сутрин да вдига едни трикилограмови гирички. И все киснеше в гаража. По цял ден.

Излязох на балкона. Страшно ми се искаше да запаля цигарата, дето я държах смачкана в джоба си. Но щяха да ме видят. После щяха да почнат - Ооо ти пушиш! Откога?

Аз щях да кажа- От как се помня! После леля щеше да ми чете лекция за това, как познавала някоя си дето пушела и как и се родили изродчета и тем подобни, а свако щеше да се намеси, като каже - пълни глупости - щеше да разправи, как той пушил от 12 годишен до 45 и, как спрял заради псориазиса и тн. Та прецених и реших, че не си струваше жертвата да паля на проклетия балкон и да ставам участник в подобни събития. Затова реших просто да се изхрача, да позяпам десетина минути, докато свако свърши с разпръскването на нокти из цялата стая, а леля спре с издирването им, винаги непълно и неуспешно. Намирал съм сваков нокът дори в затворена кутия със шоколадови бонбони стояща във витрината. Не е за вярване, но ей го на истината казвам. Та се изхрачих през балкона и взех да зяпам два три накокошинени гълъба отдолу на козирката. Сетне събрах слюнка и почнах да ги целя, но никога не успявах да улуча.

Мина половин час, леля се развика отвътре, че е готова юфката. Небето пак бе нашарено в едни линии от ония самолети, дето пръскали разни отрови, а от телевизора пак даваха тъпият петъчен парламентарен контрол. Говореше оная квачка Манолова, облечена в червено костюмче и напудрена като за бар. Влязох. Придърпах си чинията и взех да дъвча отегчено.Мразя юфка. Прилича ми на нещо сдъвкано и сетне повърнато. Освен това бях и на тръни, да не открия някой нокът вътре. Тогава щях направо да превъртя. Намирал съм цял нокът в агнешко със спанак. Още го помня. Луд съм по агнешкото. Но когато го намерих, по точно изплюх на дланта си и изведнъж особеният мирис на агнешкото ми се стори противен. От там насетне не мога да го ям без да си спомня за това. Тогава помня, че го показах на свако, а той ми разправи, че е намирал цял зъб в киселото си мляко в казармата. - Кое е по гадно - попита той - нокът, или зъб? - и с това реши, че въпросът е приключен. Да си призная не знаех кое е по- противно. И двете бяха противни.

В юфката нямаше нокът, за щастие, но пък имаше един дълъг косъм, който изтеглих с доста усилия. Сетне се прибрах в стаята си и започнах да си приготвям една раница за зомби апокалипсис. Наскоро бях гледал по дискавъри, че всеки трябвало да има подобна. С нож, брадвичка, аспирин, бинтове и топли дрехи в нея, както и някаква държелива на времето храна. Първото нещо което сложих в нея беше моят стар модел Викторинокс Кампер, сетне сложих и една снимка. Единствената дето имах на майка и татко.

Обичах леля и свако. Не бяха лоши хора. Когато нашите катастрофирали, те ме взели при себе си. Аз съм бил доста малък. Слабо помнех предишният живот, но никога не свикнах с усещането, че това са ми нещо като родители. Не бяха.

По едно време, докато ровех из шкафа за дъждобран, свако влезе.

-С какво се занимава днес младежта - попита ме той - Какво те вълнува? Какъв искаш да станеш, ето вече завърши - той взе да разглежда колекцията ми от джобни ножки.

- Аз не знаех какъв. Знаех какъв не исках да стана. Не исках да стана загубен данъкоплатец. И ей така да си кютам някаква службичка, да си плащам робските данъци, да мърморя по пейките, или на маса с приятели, колко е скапано скапаното правителство и да участвам в хипотетични мечти за революция. Аз бях човек на действието. Знаех от малък, че трябва да направя нещо специално, но какво точно, разбира се , не знаех. Едно нещо знаех със сигурност. Мразех лицемерите. Тия дето ти приказват едно, мислят друго, а правят нещо съвсем трето. Тия ги мразех в червата. Хора които ти обясняват как трябва да даваш пари за винетни такси за да са здрави пътищата, а като тръгнеш на път, след чинно платените такси се чудиш как да избегнеш поредният трап. Именно поради тия трапове и аз останах пълен сирак. Но кой му пука. В тази държава всеки гледа да лапа, да дрънка, да разтяга лакърдии и да е известен. Велика мечта- да си известен! Да те канят в разни телевизии да обясняваш всичко ставащо под небето, само защото си пял в някакъв конкурс и са взели че са те избрали. Та това ти дава право да менторстваш от екрана, а всички са длъжни да те слушат и да кимат с глави като идиоти. Мамка му, та аз бях вече на осемнайсет! След още двайсет, щях да бъда на сериозно средна възраст. Щях да вземам около 600 - 700 лв заплата, а цената на бензина щеше да е 3- 4 лв за литър. Навсякъде щеше да има непенсионирани пенсионери, щеше да има хора от ромски произход на тази трибуна, от която сега дрънкаше Манолова, и вероятно нямаше да мога да си намеря свястна работа, ако не говорех турски. Какъв ще стана ли, свако- отговорих мислено, наум- ами ще взема да стана революционер! Ето какъв. Ама истински, не кабинетен. Нали това учихме- как Левски се жертвал за народа. Ако спечелел той, печелел цял народ, ако загубел, губел само себе си! Нали това слушаме по цял ден, нали затова пускат всяка година сирените и трябвало да седим прави, нали затова и Ботев мина Дунава.

Казах това на свако. Той ме погледна с почуда и доста мълча, сякаш нещо се двоумеше. После каза:

- Браво! Точно така! Революционер се става, докато човек е млад.Изпусне ли едни определени години и вече не напълно е годен. Аз например, мога само да ти бъда гръб. Обозът, дето се вика. Ха, синковеца ми ще става революционер! Свако се радваше, но не схващах бъзикаше ли се, или бе сериозен. По едно време се приближи до мен, до лицето ми и прошушна - Нито дума на леля ти! Тя е консервативна. Тя например би искала да станеш електротехник, или счетоводител, но в никой случай революционер. В никой случай! Затова пълно мълчание. Само между нас, нали?

Казах едно - да! - леко смутен от неочакваната подкрепа.

Свако седна на табуретката. После се обърна, погледна вратата и попита:

- Ти нали имаше навремето ключ на твоята стая?

- Имах

- Къде е?

- В чекмеджето е. Що? - попитах аз

Свако отвори чекмеджето на бюрото, извади ключа, стана и заключи вратата. После каза:

- Дай сега по една цигара да изпушиме тука на прозореца, докато е заключено. Леля ти гледа турския си сериал. Айде знам, че пушиш, като вляза в стаята и мирише. Аз съм стар пушач, не можеш ме излъга ти мене, спрях заради пустия псориазис. Но няма как революционери да не пушат. За къде ще се пазят. Та те са си турили вече главите в торбата. Изведнъж загрях, че свако беше напълно сериозен. Станах, измъкнах от библиотеката двата три- тома на Дюма и отзад се показа стек контрабандно мурати. Имах още пет кутии. Взех две цигари, отворихме джама и запалихме.Пушихме на прозореца и тръскахме навън. И не щеш ли отсреща на терасата леля Радка да вземе да тупа един чаршаф. Свако отскочи назад, спъна се в табуретката и се прекатури с трясък по гръб. Добре че не си удари главата в телевизора, на косъм мина. Не знам Радка дали го видя, но хвърлих цигарата и се надвесих над него. Той почна така да се смее, че не спря десет минути. Кикотеше се по земята, а леля се опита да отвори вратата. После взе да хлопа.

- Ей, какво сте се оключили? Какво издрънка така преди малко?

- Аа нищо нищо, викна свако- скокна и взе с едно мильо да прави вятър из стаята към прозореца да се проветри от дима.

- Отваряйте - крякаше леля.

- Ей ся бе, виках аз - търся ключа - не можах друго да измисля.

- Как го търсиш, не е ли на вратата - нареждаше отзад леля.

- Ааа не, не е, паднал е.

- Е как така?

Взех да се изнервям. като малките деца бяхме. Свако и той се бе зачервил. Явно усети че всичко това е глупаво. Още повече за революционери. Та метна настрана мильото, отключи и със замах отвори вратата.

- И кво викаш сега? Кво си се развикала? - кресна той, де на сериозно де на шега - Знаеш ли какво правим тука? Пушим! Пушим, ясно ли е! Пушим и ще пушим, отсега нататък. Ще пушим насред хола с пепелник, като нормални хора.

Лелка седеше със зяпнала уста. Не я бях виждал никога така изумена. Свако само я бутна настрана, направи ми знак с ръка да идвам след него, но ми посочи и да взема стека с муратито.

Аз се поколебах, но сетне го извадих и го последвах. Леля се поокопити и тръгна след нас.

- Как така ще пушите, отсега нататък? На това ли учиш Евгени? Да пуши?

- Евгени е на 19 години- каза свако сядайки на дивана- на двайсет години Левски вече е бил ехеййй къде напред, а Ботев е тренирал стрелба, горе на билото на стара планина.

- Моля?- леля го изгледа с изумление- Какъв ти Ботев, какво те прихваща?

- Какъв Ботев ли- викна свако. Май наистина бе ядосан. Как какъв Ботев? Оня Ботев, дето го честваме всяка година. Оня, дето виси в парламента на стената. Какви са тия сериали дето тука гърмят от години? Докога ще зяпаш тия помии? От днес нов ред- каза свако. Въвеждам нов домашен ред. Сутрин се пие кафе, и се пуши. С Евгени ще правим оперативки, планове, ние с него... - тук помълча малко, сякаш се чудеше какво да каже- ние с него сме от днес вече сме, революционери! Да! Ние сме хора на Левски. Това е новият ред. И ти в този нов ред имаш специално място- каза той на леля- ти ще си началник на артелната! Главен артелчик и главен готвач. Гена, дай цигарка - обърна се той към мен.

Отворих и му дадох. Нямахме обаче огънче. Свако стана, взе кибрита на леля от газовият котлон и запали клечка. Аз гледах леля, а тя мълчеше и гледаше свако. Някак уплашено.

- Какви ги говориш ти? - попита тя.

- Такива! Не се шегувам. Стига вече с шегите. Този народ има нужда от действие, не от шеги, нито от дрънканици. Старият ти Стоян го няма вече. Пенсионираха го. И по добре! Те сами го избраха. И съм им дори благодарен. Когато те докарат до просешка тояга, то не ти остава нищо друго освен да вземеш тоягата и да ги засвяткаш с нея. Нали видя, цял живот пестим и накрая какво? Фалират си банките, те си вземат парите и за нас от спестеното ето един пуловер на Евгени можахме да купим. Това ни остави инфлацията...

- Каква инфлация, та това беше преди почти петнайсет години - продума леля.

- Нищо! Беше ли? Беше... Сега е ден за възмездие...

Аз мълчах. Не смеех да запаля. Леля ме погледна.

-Я ти бързо в стаята си, ти ли му напълни главата с тия неща. Цигари ще пуши.

- Тихо- кресна свако. Не говори така на новият Левски! Това не е вече Евгени, запомни! Това е Левски. А аз само му помагам. Нищо повече. Ти също. Отивай и почвай да готвиш. Нямаш сега място тук в щаба. Пари имаме достатъчно за известно време, спирам да ходя на паркинга. Ще продадем малко земи и ще подготвяме революцията. Трябва да се създадат комитети. Евгени има млади приятели, другари, съратници, те ще са наша първа цел. Младите хора, те са надеждата.

- Стига вече - каза леля - но изведнъж свако стана, хвана я за ръката и я заведе в кухнята. Позабави се там пет минути, сетне се върна и затвори вратата. Взе кутията с цигари запали и ми подаде една. Запушихме. Леля не се показваше никаква. Аз пушех и се чудех какво ли ставаше. Свако звънна на някой по телефона. Говориха няколко минути. Леля се появи с поднос с кафе. Мълчаливо ми подаде една чашка, остави и за свако една и пак потъна в кухнята. Изглеждаше странно примирена. На вратата се звънна. Влезе бай Кольо от съседният вход. Със свако често се заседяваха в гаража откак свако го съкратиха. Носеше някакви големи кадастрони. Подаде ми ръка, като ме гледаше с интерес, сякаш ме вижда за пръв път. Разстла ги на масата в хола. Надвесихме се с цигарите, като истински революционери над тия листи. Бяха някакви чертежи, на сграда.Тоя Кольо беше бивш строителен инженер. По времето на Бай Тошо, участвал в строежа на мавзолея на Георги Димитров, но не знам като какъв. Може да е бил млад, но когато го съборили, това ми го каза свако, когато събориха мавзолея, оня Евгени Бакърджиев го бутна, тоя Кольо се затворил и два дена не излизал от банята. Какво правел там не знам, но като излязъл и свако каза бил друг човек. Много дружаха двамата. Но чак сега разбрах, че те нещо са планирали. Но са чакали незнайно какво. Сега над кадастроните, надвесени и погълнати ми заприличаха на двама стари генерала, кроящи въздушен удар. Чувствах се доста странно в тази компания. Та аз дори не бях ходил в казарма. А тук се планираше сериозна подривна дейност. Споделих тия си размисли със свако, но той ми каза:

- Ти да не смяташ, че Левски е ходил в казармата? В казармата, Гена, човек се научава да мете с метла, нищо повече. Всичко е тук - той посочи главата си - всичко е тука, и тука - потупа се по гърдите - Имаш ли силна воля и бистър ум, имаш ли смело и справедливо сърце, и най-вече нямаш ли страх, ето това те прави революционер. Казармата е вятър работа. Аз имам чин капитан и какво- нищо! Ето бай ти Кольо е майор от транспортни войски. Кел файда. Що под полковници, че и цели полковници седят по къщите си навлечени в ония потурестите анцунзи и чакат Годо. Но ние досега чакахме за да станем трима. Бяхме решили с Кольо не станем ли трима, ей така спонтанно, времето не е дошло. Но ето че станахме. Също като Левски, Раковски и Бенковски.

- А имаме ли оръжие- попитах

-Ти виждал ли си майор без оръжие - отговори бай Кольо - Имам един макаров и две кутии патрони, имам една ловна пушка надцевка, имам военни димки, а от днес почваме сериозната подготовка.

Явно работата бе дебела. Страшно дебела. Отидох да пия вода, че се бях припотил, а свако и бай Кольо останаха надвесени над кадастрона, обсъждайки разни работи. В кухнята леля готвеше нещо и зяпаше турските сериали.

-Какво ще правим - попитах я аз?

- С кое?

- Със свако, бай Кольо и революцията?

- Нищо, не им обръщай внимание - каза тя, той тука нали ме дръпна, прегърна ме и ми каза, че всичко е игра. Шегувал се - каза леля. От млад си е такъв, анархист той, но само приказва. След сривът при Виденов, с Кольо пак нещо крояха, приказваха и така...

Не и повярвах. Тя си вярваше, но аз знаех, че тука става нещо. Тия двамата оттатък наистина крояха план и в този план аз бях Левски. Но какво пък. Какви бяха переспективите? Никакви. Наистина ни бяха заробили и яхнали отново. Този път не османската империя, а някакви плужеци, корпоративни космополити, без род и родина, даващи мило и драго за парата. Хора които за пари бяха готови да продадат и майкате си. Лицемери. Споделих тези си мисли със двамата си съратници. Те ме изслушаха зяпнали. Свако погледна бай Кольо и му каза

- Нали ти казах!

Бай Кольо кимна и отговори - Идеолог е! Обединител. Стана и ме прегърна. Сетне направихме оперативка и разпределихме задачите. Аз трябваше да правя комитети сред моите приятели. Те щяха сред тяхните. Последваха дни на тежка работа. Аз не намерх никой който да бе сериозен. Само едно момче проявяваше типичният революционен гняв и плам. Един клошар от дом за сираци. Често го засичах на казаните с боклуци пред блока. Говорехме си и от дума на дума го включихме в задругата. Облякохме го с мои стари дрехи. Дадох му два суитчера и стари джинси. Бай Кольо го настани в гаража си. Едно кюмбе му туриха и там често обядвахме четиримата на старият дърводелски тезгях. Други хора не намерихме. Останахме четиримата. Малка хвърковата чета. Разполагаме с един автомобил. Стар опел аскона. За евакуация при нужда. Натъпкахме багажникът му с консерви и боб от оня по 90 стотинки кутията. На етап планиране сме. Повече не мога да кажа засега. Ако някой проявява интерес, да пише. Но трябва да е сериозен. Да е готов на несгоди. На лишения, на живот в гората. Няма чета,на която да не се наложи да живее в гора. Днешният свят е глобален, но принципите на съпротива са все същите. Няма какво да се лъжем. Днес шансовете ни за успех клонят към нула.Знаем, че в първите дни, когато обявим революцията ще ни нарекат терористи. Знаем че ще ни заобградят. Знаем и, че ще ни заловят, но именно това е и планът ни. В него влиза тази опция- залавянето ни. Сетне ще стане интересно, оттам нататък. Нашата революция ще започне отвътре навън. Но засега толкова. Майорът нареди повече от това да не се споделя с новобранци, и с такива които се приобщават. За да няма предаделства, не за друго. Винаги ще се намери кой да те предаде, ако не си нащрек. На Орлов мост има една стара пощенска кутия, вижда се до перилата. Никой отдавна не я проверява. Ако има сериозни хора да оставят там кратка своя визитка, без имена и телефонни номера. Просто да наричат себе си Васил. Така каза майорът. Да напишат - Аз съм Васил, на толкова и толкова години съм, така и така смятам, това и това мога, и еди какво си искам да стане. Пускате там писмото и след седмица, в девет вечерта, отивате там на мястото, като на ръката си сложите лентичка с трибагреника. Ако сме ви одобрили ние ще ви намерим. 

Айде, засега, братя българи, че ме чакат и умната, нито дума на никого.