- Хайде, да тръгваме, още колко да те чакам?! – на малката Грета вече започваше да ù писва. Кога най-сетне щяха да ù позволят да му каже цялата  истината.

  -   Ама, как да тръгна? Сега мама пак ще влезе в стаята ми, ще види, че ме няма и пак ще заплаче.

   Деветгодишният Павле не можеше да откъсне очи от малката си, добре подредена стая, пълна с играчки. Толкова много я обичаше. Тапетите на самолетчета, пълните етажерки със спортни коли, любимият плюшен тигър, проснат в цял ръст на леглото му, цветните моливи на бюрото му и футболната топка зад вратата. Толкова скъпи неща. И родителите му. Защо все влизаха на пръсти в стаята му и плачеха неудържимо? Ту майка му, ту баща му, сякаш се криеха един от друг, ала щом чуеха гласовете си, търсейки се,  бързо избърсваха скришом сълзите си и излизаха от стаята му. Не го ли виждат? И защо все гледаха нагоре и си говореха сами? Нищо не разбираше. И всички тези хора, които влизаха в стаята му и си говореха шепнешком. Погледна назад към Грета и се усмихна. Тази петгодишна дребна кукла, която все го командваше, винаги успяваше да го  накара да се усмихне и ненамерилите отговори, тревожни въпроси се стопяваха във въздуха. Тя беше кръстосала малките си ръчички в скута си и потропвайки гневно и нетърпеливо с краче, го гледаше смръщено.

 - Добре де, айде, да вървим, все на твоята да става! – усмихна се широко Павле и хвана малката ръчичка на Грета. – Но после пак ще се върнем, да знаеш!

   Грета щеше да възрази, но си замълча. Беше излишно. Всеки път едно и също. И ето, пак се движеха ефирно във въздуха, сякаш бяха сапунени мехури. Всеки път Павле се питаше как е възможно това, но смръщената физиономия на Грета го караше да си замълчи. ”Сякаш ми чете мислите, тая маймунка.” - помисли си той и в този момент прихна от смях, заради промяната в нейното изражение.

   - Ама, какво?! Аз да не говоря на глас? – зачуди се той.

 Ей, писна ù. Цели две години едно и също. Ама, че мисия ù се беше паднала. Но нали бяха деца и двамата, затова му я изпратиха точно нея. По-трудна задача досега не беше изпълнявала. Павле просто отказваше да проумее, че беше дух, че преди цели две години напусна тялото си и сега просто беше неговата етерна обвивка. Все се дърпаше и обвиняваше Грета, че е мръднала нещо.

   - Ах, да можеше сега да ме види Петьо отнякъде, ще зяпне от почуда, но той все се прави, че не ме забелязва, сигурно защото ми завижда. – мърмореше Павле, издигайки се все по-високо и по-високо, държейки здраво малката Грета за ръка. Той я обичаше и я чувстваше така, сякаш беше неговата по-малка сестричка, каквото винаги бе мечтал да има.

  Те се рееха известно време свободно във въздуха, оглеждайки се на всички страни. Какво ли щяха да правят този път? Кого ли щяха да спасяват, умиротворяват? Коя ли паднала душа щяха да повдигнат от калта? Грета вършеше всичко това с лекота. Тя не за първи път слизаше на земята, за да помага на хората. Преди три години се беше отделила от крехкото си детско телце, което бе блъснато от кола, чийто шофьор избяга от мястото на катастрофата. Така и не го откриха. Но тя знаеше кой е. Редовно обикаляше дома му и го наблюдаваше кротко, незлобливо. Беше станала невидим свидетел на душевните му терзания. Тя вярваше, не знаеше, че хората са добри и мъката на този човек от стореното за сетен път я убеждаваше в това. Тя му беше простила, не го винеше, виждаше страха му и разкаянието му и това, че не го бяха открили и осъдили, нямаше никакво значение за Грета. Това, което той ежедневно, ежеминутно преживяваше, му бе наказанието. Бедна душа. Той се беше осъдил сам.

   Погледна към Павле. Наблюдаваше спокойния му профил и знаеше, че той започва да свиква с всичко това. Все още отказваше да повярва, че е дух, но и на това ще му дойде реда, когато ги извикат горе. Сега имаха още работа тук, долу. Павле беше напуснал тялото си в ужасни мъки. Преди две години му поставиха диагнозата левкемия. Не намериха донор. Бедният, как да му обясни, че чрез болката душата се пречиства. Нека ония горе да му обясняват, тя вече се уморяваше да го поучава и наставлява. Не беше готов да напусне родителите си и затова толкова дълго време стояха тук, наоколо.

   Павле мислеше сега за съучениците си. Скоро щяха да ги пуснат в лятна ваканция. Така му се искаше да поиграе с любимата си тайфа футбол на игрището зад техния блок, ама защо се правеха все, че не го виждат, сигурно защото не обичаше много много да раздава играчките си. Обичаше да си ги пази, а момчетата бяха малко непохватни и щяха да му ги счупят. Така увлечен в мисли се сепна, когато изведнъж Грета го дръпна рязко за ръката и дори нямаше нужда да пита защо. Тя вече го насочваше към набелязаната цел и само след секунди Павле видя открилата се жалка картинка, но все по-често повтаряща се в тези времена. Клошар, толкова мръсен и окъсан, че отдалеч приличаше на мечка, която се суети около хралупата си, в случая, около своите скъпоценни кашони, представляващи цялата му покъщнина. Всъщност, те не идваха при него за първи път. Първоначално го пазеха от глутниците бездомни кучета, но после явно бяха започнали да им влияят добре и на тях, защото вече не го гонеха от кофите за боклук, а мълчаливо споделяха с него остатъците храна. Когато клошарят видя, че те вече не го лаеха злобно, започна да им помага да вадят храната, ако намереха такава, все пак имаше две ръце, за разлика от тях. А в знак на благодарност често пъти някое от кучетата оставаше при него да го топли през студените, самотни нощи. Това го могат само животните.

   Сега обаче Грета беше усетила друго. Тази нощ душата на клошаря щеше да напусне изстрадалото му тяло и те трябваше да я преведат през тунела и да я представят горе. После щяха да се върнат отново, защото не бе дошло още времето, когато Павле щеше да се представи горе. Имаше още малко работа за довършване долу.

 - Хайде да се връщаме при мама и тате, Грета, ти ми обеща! – мърмореше вече умореният Павле.

 - Почакай малко, нетърпеливко, нещо не съм спокойна тази вечер! – ядосваше му се Грета. – За къде си се разбързал, родителите ти няма да избягат.

 Тя се въртеше нервно във въздуха, но това бе само докато усети в каква посока да тръгнат. Но веднъж почувствала къде имат нужда от тях, нямаше сила, която можеше да я спре. Дръпна бързо Павле за ръката и се понесоха със светкавична скорост към един от крайните квартали на града. Там, в една мизерна къщичка, се разиграваше поредният семеен скандал, пред очите на невинни дечица. С какво бяха виновни те, бе, що за гадна участ бе това?! Тоя човек, баща им, нямаше ли напиване, не можеше ли нещо да го уплаши, за да спре да се налива като свиня? Да беше нормален човек, щеше да пукне досега от изпития алкохол. И тая женица, съпругата му, с какво беше заслужила жалкото си, мизерно съществование? Да търпи тоя скот, мъжа си, да го чака от работа, да го пере, да му готви, да му чисти, да гледа децата, да се стреми те винаги да са чисти и що-годе прилично облечени, за да не се срамуват от другите деца, да се старае да превърне тая жалка съборетина, къщурката им, в удобно и уютно място за живеене, а той, той да изпочупи почти всичката покъщнина, да мърси, да псува, да крещи и да вдига ръка срещу нея. Да нямаха деца, отдавна да беше сложила край на живота си, но сега...

   Павле беше притеснен и разстроен. Неспокоен. Не бе присъствал досега на такива сцени, не беше чувал такива думи, не беше виждал такова отношение. В родния му дом цареше мир, любов, разбирателство. Той дори не подозираше за съществуването на такива хора. А дечицата?! Те каква вина имаха?

 - Спокойноо, - хвана го полека Грета за ръка, мигом усетила напрежението и страха му, - малко ще постоим, докато се успокоят, и ще си тръгнем. Ще видиш, че след малко той ще млъкне, не го съди строго, отрасъл е при много по-нечовешки условия, но съвсем скоро той ще се осъзнае и ще спре. Ще видиш!

  - Почакай, бе, къде си се разбързал? Нека постоим с баба Веска от седмия етаж. Тя пак е забравила да вземе лекарствата си и помниш какво стана последния път, само дето не подпали целия блок. Сега даже се е заключила и не пуска никого. Виж я, иска да скочи от терасата, колко много хора са се събрали долу. Съседите ù я умоляват пред вратата, тропат, но тя сякаш не ги чува. Ей сега ще дойде синът ù и ще тръгваме. – нареждаше Грета.

  След малко синът на баба Веска спря рязко колата си пред входа на блока, скочи бързо и хукна по стълбите, нямаше време за асансьора. Сърцето му биеше лудо в гърдите. Неговата майка. Загуби съвсем ума си, когато почина баща му. Сега обаче нямаше връщане назад. Щеше да си я прибере при него, ако ще жена му да се сърди, не можеше повече така, не издържаше.

   -  Мамо, отвори вратата, чуваш ли! – блъскаше той с юмрук по заключената врата. – Мамо, дойдох да те взема с мен, ще живеем заедно, ще видиш, че всичко ще се оправи, моля те, отвори! – сълзи започнаха да се стичат по лицето му, а гласът му замираше в гърлото му.

  Баба Веска чу гласа на любимия си син и заплака.

   - Не, синко, не искам да съм ви в тежест, искам да си отида от тоя свят, при баща ти, сине!

   - Мамо, моля те, недей, внуците ти те чакат у дома, отвори ми! – последваха дълги разговори, увещания, молби. Баба Веска искаше за последно да види сина си, но щом отвори вратата, припадна от вълнение. Когато отвори очи, видя сина си да ù събира багажа. Тя не можеше да повярва на очите си. Нямаше повече да бъде сама. Това най ù тежеше от всичко.

********************************************************************************

 - Ето я пак мама. Сигурно отново ще плаче сега. – гледаше Павле към любимата си стая и следеше всяко движение на майка си. – А?! Но какво прави тя сега, защо сваля тапетите ми на самолетчета? Не-е-ее, не ги пипай, мамо! – Грета само кротко го докосна по ръката и мило му се усмихна. – А, сега и тате, и той ù помага. Но защоо?! – почти приплака той. – И защо сега подменят количките с кукли? – недоумяваше той от ставащите пред погледа му големи промени.

 След няколко дни внесоха в любимата му стая едно малко, ревящо вързопче. Павле вече си имаше сестричка. Цели две години след смъртта му. В миг той проумя всичко онова, което Грета се опитваше да му обясни, но той отказваше да проумее, а може би и не искаше. Толкова му беше скъпо всичко и не искаше да го остави. Не беше готов. Но сега? Сега вече бе!

   Въздъхна дълбоко, погледна за последно родителите си и сестричката, за която винаги си бе мечтал, изпрати на всички една въздушна целувка и се обърна с насълзени очи към Грета, която разбиращо му се усмихваше.

   - Светулките! Грета, виж светулките, които всяка вечер виждах под юргана си. – крещеше от възторг Павле. – Виж ги колко са красиви и колко са много! – смееше се неудържимо той.

  - Ех, глупчо, това са твоите роднини и близки, които отдавна са приключили земния си път, а сега и ние сме като тях.

  - Светулки, нали?! – смееше се неудържимо Павле. После рязко спря, огледа се и каза: - Мирише на бабините палачинки, бабоооо, бабичко, ето те и теб...