Разбира се, Джак не ме виждаше, но аз бях на една ръка разстояние от него - ако пожелаех, можех да го погъделичкам под мишниците или пък да го ръчна яката в ребрата, за да подскочи като уплашен заек. Не го направих. Гаджето му току-що го беше зарязало по телефона и той отиде в репетиционната, награби китарата си и започна да бичи яко солà. Реших, че засега ще продължава да не ме вижда, защото ми се струваше, че е готов да убие първия човек, попаднал му пред изпепеляващо бесния поглед.
Посвири, подсмърчайки, няколко часа, след което стана от трикракото столче, засили с всичка сила китарата в барабаните и изтърбуши единия. След като успя да я извади от там, засили я още веднъж и я блъсна в пода. В ръцете му остана безполезният вече, висящ гриф, който размаха над главата си, а тялото на китарата, държащо се за грифа само на шестте струни, се развя над главата му като хеликоптерна перка. Сетне китарата полетя през прозореца.
Джак седна на пода, заби лицето си в присвитите си колене и зарови пръсти в дългата си черна коса. Стана ми криво, че спря да свири, защото харесвам стила и бързината му. Стоях наоколо и чаках да се успокои, за да бъде безопасно да взема решението да ме види.
Беше жалка картинка. Млад мъж, и то як като него, седнал на пода на половин квадратен метър, хленчещ като малка госпожица... Боже... Изпод хлипането му дочух как запя Pink Floyd :
- Oh, babe... don't leave me now...
След това избухна отново в рев - неудържим, тресящ, жалък рев. Реших, че чашата преля и за това той си помисли, че все пак животът продължава и му стана малко по-добре. Започна да съжалява, за 'дето си счупи китарата и изтърбуши барана на Фред (особено предвид, че ще трябва да плаща и за двете). Замени набързо тъгата и отчаянието със злоба и за това хвана бас-китарата на Фред и засвири бас-сола. Беше внушаващо да го гледам как блъска по дебелите струни на баса. Реших, че ще може да свири и на него, за да му дам малко повече душевен комфорт, пък било то и косвено. Часът все още беше ранен, тъй че просто постояхме още известно време в репетиционната. Той изливаше емоционално-прецаканото си състояние върху инструмента, а аз се чудех в какво да го забъркам сега.
След като репертуарът му започна да се поизчерпва, той(?) реши, че ще отиде в някой бар да се натряска. Аз точно бях започнал да ожаднявам, така че ми се стори, че неговата(?) идея не е никак лоша.
Излязохме от сградата. Той все още не подозираше за съществуването ми, но аз го следвах буквално на крачка от него. След като походихме известно време, той(?) все пак си хареса едно заведение, което беше абсолютна дупка. Казах си "Супер, и без това нямам много пари" и прекрачих след него.
Помещението беше малко - само четири маси и един не много голям бар. Всички маси бяха свободни (затова се настаних на една от тях ), а на бара имаше трима мъже на средна възраст. Двама от тях разговаряха с бармана за някакъв мач, а третият просто сърбаше бира мълчаливо и броеше мухите из заведението със завиден интерес. Момчето зад  бара беше някъде около тридесетте, здрав и набит, с дяволити очи, къса подстрижка и олигофренски мустак.
Джак се настани далеч от всички и зачака бармана да му обърне внимание. Той го погледна, размени още няколко думи с приятелите си и, без да откъсва очи от Джак, се изсмя на висок глас и закрачи лежерно към момчето ми, като преметна бяла кърпа през рамо. Опря се на бара и каза :
- Какво да бъде, приятел?
- Една голяма бира - отвърна Джак - и един шот от най-евтиното ти уиски.
- Шест долара.
Китаристът бръкна във вътрешния джоб на дънковото си яке и изкара от там портфейла и цигарите си. Барманът се наведе напред, след като взе парите, и каза, като посочи якето му :
- Готини нашивки имаш.
Джак погледна якето си - 'Led Zeppelin", "Metallica", "Pantera", "Anthrax", "Artillery", "Sodom", "Megadeth". После вдигна рамене, удари шота и го прокара с две юнашки глътки бира. Стори ми се, че трябва бармана да стане малко по-досаден, но след като Джак се понапие още. Засега реших да го остави на мира и да не спира да пълни чашката му за шотове. Така и се случи (разбира се). Реших бармана да се казва Майк, точно както реших, че аз също ще пия бира.
Слушаше ми се рок, така че реших, че в това заведение ще пускат именно такава музика. И така, седях си на масата, пиех хубава бира, слушах... хм... The Doors и гледах как Джак се интоксикира. Не ми се слушаше какво си говорят другите, така че се фокусирах върху мислите в главата на момчето ми.
Той се опитваше да асимилира факта, че нея вече я няма за него. Мислеше си за нежния допир на устните ù. За красивите ù очи. За прекрасните ù ръце. За медния ù глас. За омайващия аромат на тялото ù. За това, колко нежна е кожата на голото ù тяло. За секса, който са правили. За това как стиска дупето ù. Как тя стиска неговото. Как гали косата му, когато полагаше глава в скута ù.
Стана му страшно криво, голяма буца заседна на гърлото му, а очите му се насълзиха. Изпи шота уиски, поръча си пореден, изпи и него и повика за още един и за една бира.
Мислеше си как се шегуваха двамата, нерядко го беше докарвала до сълзи от смях. Как вярваше в него и го подкрепяше за всяка негова изчанчена идея. Как се кефеше на групата му и носеше тениски  с името им, които сама си беше направила. И изведнъж...
БАМ!... "Не мога повече, изморих се емоционално, трябва да бъда сама, ако наистина ме обичаш, ще ме разбереш, моля те, не прави от мухата слон... бля-бля-бля..." От мухата слон... На момчето му идеше да си пръсне мозъка, а тя му разправяше да не прави от мухата слон. Жените са такива - веднъж променят ли емоционалното си състояние, започват да си мислят, че промяната важи и за целия останал свят. Мислят си, че щом при тях комфортът е постигнат, значи и при всички останали се е случило същото събитие. Абе, въобще... не мислят много.
За това реших Джак да го осъзнае. Това не промени факта, че той се чувстваше наранен и потиснат, но поне промени чувството му на злоба към нея. Все още не бях решил как да се казва тя. Всъщност, има ли значение? Ти реши как се е казвала, майната ù така или иначе.
Когато влезе един от приятелите на Майк, Джак отдавна беше пиян. Пушеше фас след фас и гледаше пред себе си с празен поглед. Напълно отсъстваше, забит дълбоко в главата си. Реших да се върне точно когато новодошлият - Стив - попита на висок глас :
- К'ъв е тоя дългокос прошляк бе, Майк? Прилича ми на Томи Чонг на херойн.
- Ей, да го духаш бе, приятел - викна му Джак и гаврътна още един шот уиски - Бих ти избил зъбите, 'ко не бях толкоз' пиян.
Стив се ухили и тръгна към него с бутилка бира.
- Не се сърди де, красавице, аз само се шегувам. Наздраве! - каза и постави ръката си на рамото на Джак, който от своя страна я блъсна почти веднага. След това Стив му заби едно кроше в брадичката, което стана причината момчето ми да падне по гръб на пода. Другият започна да го рита, а Майк се заливаше от смях от другия край на бара. Помислих си, че много ме дразни малоумният му смях, да не говорим за абсурдния му мустак, за това навън стана престрелка и един заблуден куршум отвя половината му глава. Безжизненото му туловище се строполи на земята като чувал с картофи (точно както си го представях). Всички, шашнати, се втурнаха при трупа да видят какво е станало с него, а мъжът, който стоеше сам, викна ченгетата. Аз използвах възможността да измъкна Джак от там. Грабнах едно шише джин от бара, а сетне повлачих момчето ми за яката.
След като се озовахме навън, му ударих един шамар. Той не помръдна - спеше като пън. За това реших, че сега ще се събуди. Той ококори очи и каза :
- Къде е оня?! Ш'го скърша, а после ш'го изям!
- Ставай. Оня го забрави, пиян си като гъз, ще ти изпотроши кокалите. Идвай с мен, трябва да си поговорим.
Разбира се, той се подчини на волята ми, изправи се, изтупа дрехите си, избърса кръвта от устните си и закрачи след мен. Седнахме на една пейка на брега на реката. Часът беше два след полунощ. Лицето му беше подуто от побоя. Едното око затворено, а джуките му - двоен размер.
Отворих бутилката джин, отпих една глътка и го подадох на Джак. Той също отпи юнашки, а сетне изфъфли, където от алкохола, къде от побоя... :
- Тя ме заряза! Каза ми, че съм изморил чувствата ù, или нещо подобно. Не знам какво да правя. Защо не ми помогнеш малко?
Бях решил, че той ще знае много добре кой съм аз.
- Хм... не знам - отвърнах му - Как искаш да ти помогна?
- Ами че върни ми я обратно!
- Не става.
- Защо?!
- Защото не може.
- Ама защо?!?
- Защото не може бе, не става, не бива, няма как да стане.
- АМА ЗАЩО?!? - вече крещеше, скочил на крака. Луната огряваше разкривеното му от злоба и бой лице, обаче много добре знаех, че не може да ме нарани.
- Абе ти слушаш ли ме като ти говоря? Не става и точка по въпроса. Не можеш да проумееш защо, просто приеми, че така трябва.
Той нищо не отвърна. Сетне каза:
- Искам групата ми да стане известна.
- Добре. Черпи ме една цигара, че моите свършиха - той ми даде една, аз я запалих, а Джак продължи :
- Искам да имам много пари.
- Хубаво.
- И много жени и наркотици!
- О.К.
- Искам да съм вечно млад!
- Не прекалявай.
- Ти ми я отне! Заради теб тя ме напусна!
- И к'во от т'ва?
- Ами... не знам... Тръгвам си, остави ме на мира, спи ми се, тъжен съм, гладен съм и не ми се живее повече. О, чакай... това последното не го мисля наистина...
- Разбира се, че не го мислиш.
Той стана и си тръгна. Реших да си забрави цигарите, защото, както споменах, моите бяха свършили. Колко е трагичен животът понякога, а? Разправя ти, че те обича, а пет минути след това ти забива нож до дръжката, право в сърцето. Е, по-удачно би било да се радваме, че сме имали нещо прекрасно с някого, вместо да плачем, че е свършило, нали? Е, уви, любовта на един мъж към една жена се превръща в частица от душата му. И когато жената си тръгне, тя отнася със себе си тази частица, а душата на мъжа остава разкъсана и боляща. Но животът продължава, мъжът разбира, че душата му е огромна, а сърцето - стоманено и продължава напред.
Така направи и Джак - продължи напред точно когато трябваше да се спре за двадесет секунди на червения светофар. Дори не успя да забележи връхлитащата го кола, докато аз допушвах цигарите му и допивах шишето джин. Луната светеше толкова силно, че около нея нямаше и една звезда.