1.
Матео гледаше в нищото насреща, но очите му не можеха да се фокусират на никакъв обект пред тях:
Не виждаше лицата на стоящите около него, на идващите и отиващите си, нито цветовете на шарените опаковки на напитките и различните храни в хладилните витрини на няколкото автомата за самообслужване; образите от екрана на телевизорите в чакалнята оставаха извън полезрението му, защото мислите му блуждаеха някъде много далеч от всичко наоколо.
Не чуваше и събраните в общ шум звуци от непрекъснато отварящите се и затварящи се вратите, извикването по високоговорителя на следващия пациент или негов близък, стъпките на преминаващите и гласовете на чакащите, споделящи един с друг страховете и болките си – Матео беше чужд за всичко ставащо наоколо, мислейки единствено за Ана и за крехкостта на живота и за това как в момента се бореха за нейният.
Питаше се безброй пъти дали ще го спасят или ще го изпуснат?
Кой решава да живее - Бог или уменията на работещите тук?
Как ли понася болката? Усеща ли ...