1.

         Матео гледаше в нищото насреща, но очите му не можеха да се фокусират на никакъв обект пред тях:

         Не виждаше лицата на стоящите около него, на идващите и отиващите си, нито цветовете на шарените опаковки на напитките и различните храни в хладилните витрини на няколкото автомата за самообслужване; образите от екрана на телевизорите в чакалнята оставаха извън полезрението му, защото мислите му блуждаеха някъде много далеч от всичко наоколо.

         Не чуваше и събраните в общ шум звуци от непрекъснато отварящите се и затварящи се вратите, извикването по високоговорителя на следващия пациент или негов близък, стъпките на преминаващите и гласовете на чакащите, споделящи един с друг страховете и болките си – Матео беше чужд за всичко ставащо наоколо, мислейки единствено за Ана и за крехкостта на живота и за това как в момента се бореха за нейният.

         Питаше се безброй пъти дали ще го спасят или ще го изпуснат?

         Кой решава да живее - Бог или уменията на работещите тук?

         Как ли понася болката? Усеща ли я или тялото ѝ вече е безчувствено и дали ако душата ѝ вече го напуска, той ще го разбере ли – връзката между тях беше силна, често я наричаха дори и необикновена, но ето че пропусна да усети какво се е случило с нея днес.

         А денят им започна съвсем нормално, като всеки друг обикновен работен ден в средата на седмицата. Събудиха се заедно, както винаги едновремено, полежаха притиснати един до друг, сливайки енергията с която нощта ги бе заредила, после закусиха, поговориха си за едно и друго, излязоха и всеки отиде на работата си.

         За всички познаващи ги, бяха обикновена млада двойка, която освен с това, че се обичаха истински, нямаше с какво друго да бъде забелязана. Но те и не търсеха чуждо внимание, освен онова на един към друг.

         А сега, в късния следобед на същия ден, нормалното им ежедневие се бе преобърнало от трагичното преживяване – нея разбивайки я физически, а него страхът да не я загуби, смазваше мислите му.

         Беше тук от часове, не знаеше колко, а и нямаше значение, щеше да стои и цяла нощ ако се наложи. Вече му бяха казали всичко нужно или поне онова, което прецениха, че трябва да знае:

         След катастрофа между два автомобила на градска улица, има трима загинали на място и един оцелял – неговата съпруга, намираща се в тежко, много тежко състояние.

         Загиналите не познаваше, техните роднини също изживяваха болка, но не бяха в тази чакалня с надяващите се и молещите се за спасение на все още дишащите им близки.

         Когато му се обадиха, отначало не разбра какво му говорят – каква катастрофа, та Ана не шофираше, но след това поясниха как заради дъжда и високата скорост с която са се движили двете коли, едната така се завъртяла от удара, че прелетяла над бордюра и помела минаващата в това време пешеходка. Според часа на инцидента Матео знаеше, че точно по това време жена му отиваше до дома на онова дете на което преподаваше у дома - Ана беше учител по музика, а детето, заради заболяването си, не можеше да ходи на училище и тя го посещаваше три пъти седмично. Много пъти му бе казвала, че има такъв талант и ръцете му са достатъчни да го усъвършенства, дори когато краката да отказват да помагат. Матео никога не бе виждал детето и в момента дори не си спомняше и името му.

         Минутите на големия часовник над рецепцията се сменяха една след друга и се превръщаха в часове, отмервайки интервала, приближаващ мига на отсъждането за съдбата на Ана – дали ще бъде прибавена към загиналите или ще остане с живите.

         Живите – колко са много и стават все повече с всеки ден. Имат собствен живот от сменящи се дни на радост и тъга – размишляваше Матео в състоянието си на пълно отчуждение от другите.

         Можем да споделяме такива моменти, като този, който изживяваше - да ги разменяме един с друг, докато чакаме някой да остане сред живите или да го отпишат, но можем и останем съвсем сами в очакването.

         Хората имаме нужда един от друг за да не бъдем слаби, ако чаканият така и не се завърне от тъмния път, по който е поел, а екипа медици се опитват да го спрат. Навярно се опитат да бъде разбран какво би чувствал от празнотата която ще го обземе, ако Ана вече не бъде сред тях или ще получи добре изиграно съчувствие или просто ще побързат да забравят за нея.

         Ето, сам не мислеше за онези, загиналите, а само за оцелялата в тази катастрофа.

         Живите се радват да бъдат живи и не искат да се доближават до смъртта – каза си, когато в мъглата, обвила мислите му, дочу нечий слаб глас.

         Осъзна, че гласът зове неговото име. Съзнанието му се активира и се завърна към заобикалящия го свят и бързо тръгна към една сестра, която му даде знак да влезе през вратата, отваряща се само отвътре. Последва я по коридора, разминавайки се със забързан медицински персонал, влизащи или излизащи от една или друга стая, усети и миризмите – различни и непознати, но напълно отговарящи на мястото, което кой знае защо нарече в мислите си:  

         Предверието...

         Защо го водят тук – дали е за да му кажат нещо за Ана, нещо, което не е за пред всички?

         Доктор, видимо току що излязъл от операционната, го очакваше и разтриваше ръцете си – няколко часа бе прекарал над масата и умората му личеше, но това е неговата професия и той ѝ отдаваше всичко, което можеше. Видимо бе вече на възраст,  висок и слаб мъж, който като го гледаше иззад стъклата на очилата си, почистени след като няколко пъти се бяха запотявали.

         Сестрата му кимна и все така безмълвна отиде настрани.

         Матео погледна с очакване - нямаше как да знае дали човек, ежедневно държащ нишките на живота на пациентите си, може да изразява емоции чрез очите си или добре се е научил да го контролира и прикрива.

         Застана в готовност да чуе каквото и да е.

         - Спасихме я – съобщи му доктора, но без никаква тържественост или излишни въведения. – Доста зле е пострадала и има сериозни наранявания, беше изгубила голямо количество кръв, но в момента вече няма опасност за живота ѝ - ще се възстанови, макар и бавно, много бавно, но ще живее.

         - Благодаря ви, докторе... – успя да промълви Матео, усещайки как онази стегнала душата му ръка отпусна захвата си и задиша по-леко.

         Голяма тежест се смъкна от съзнанието му и тъмата в него изчезна, света отново се проясни.

         - Но...

         И отново мигновено ледено стисване в гърдите след това „но“.

         Явно то е и причината да поиска да го види лично.

         Пое дъх – трябваше да чуе още нещо.

         - Но за съжаление очите ѝ не можахме да запазим.

         - Не разбрах – какво за очите?!

         - Жена ви ще остане сляпа. При удара е получила вътрешни разкъсвания, счупвания на крайници, външни травми и други наранявания - с тях се справихме, но част от автомобила е смазала лицето ѝ е поразила очите ѝ непоправимо.

         За Матео гласът можеше да се нарече дежурно делови, докато му описваше пораженията на оказалата се на неточното място и време пешеходка.

         Нямаше как да знае, че доктора, въпреки годините практика, в себе си изживяваше всички тези срещи. Макар и да предаваше фактите за състоянието на пострадалите, той  съчувстваше истински на близките, които трябваше да узнаят истината от него. А в случаите когато нишката все пак се скъсваше в ръцете му, защото и това се случваше, тогава тъгуваше искрено, но без да го показва на околните.      

         Тъгата му нямаше да помогне на никой и я запазваше само за себе си.

         Така и не свикна с изгубените животи, винаги си казваше, че ако имаше малко повече умения или науката е малко по-напреднала, би могъл да спасява повече от тях.

         Днес, тази млада двойка, ще трябва да продължи да живее с тази промяна, защото той не успя да запази една от най-ценните човешки дарби - зрението.

         Матео изглеждаше толкова смазан от чутото, че доктора се смили и предложи:

         - Можете да я видите за малко и не се плашете от вида ѝ. След това се приберете,  няма смисъл да стоите тук. Ще се наложи да я държим в кома няколко дни, докато позараснат раните.

         Матео не реагираше на думите му, въпреки, че ги чу съвсем ясно.

         - Утре отново може да дойдете, ще предупредя да ви допуснат да я видите отново за минута, а след няколко дни ще може да сте до нея. Известно време няма да е в състояние да общува, както казах, лицето ѝ е пострадало и в момента е обездвижено, но ще ви чува и усеща...

         От повече думи прецени, че няма нужда.

         Доктора даде знак на сестрата. Тя му подаде маска, наметна го със стерилизирана дреха и го поведе по коридора към интензивното отделение. Спря до една врата и я открехна, постави длан на гърдите му, показвайки, че не трябва да влиза.

         Това което видя не беше Ана - видя подобие на тяло към което бяха прикрепени всевъзможни медицински уреди на легло приличащо на камера за сън в космически кораб – такива ги представяха във фантастичните филми. Само дето в това легло не беше астронавта, а жена му и не приличаше по нищо на нея:

         Лицете ѝ бе скрито от превръзка, друга покриваше главата ѝ. Едната ръка бе извита под ъгъл за да зараства правилно, деснията ѝ крак стърчеше също обездвижен. От няколко банки се вливаха разтвори в кръвта ѝ, а специален апарат се грижеше за дишането. Видя на екран пулса ѝ как потрепваше по безкрайно течащата линия, а непрекъснато сменящите се цифри следяха какво е състоянието на неподвижното тяло, чрез скачените към него непознати му съоръжения и уреди, които помагаха да го поддържат живо.

         Гледаше и не можеше да повярва, че това същата жена, която прегърна тази сутрин – топла, жива и напълно здрава, след това възприе, че въпреки ужасяващата гледка на тежко пострадала, тя е жива.

         С докосване по рамото сестрата му подсказа, че е време да си върви.

         Върна се сам по същия коридор, мина през онази врата, която се отвори сама, прекоси чакалнята без да погледне другите, все още чакащи да ги извикат, обвити от собствените си притеснения.

         Щом излезе от болницата, студеният въздух му подейства освежаващо, навън вече бе тъмно и все още ръмеше.

         Постоя известно време така, дишайки и издишайки, оценявайки колко много значи това, когато човек може да го прави сам, а не с помощта на машина, след което отиде да търси колата си, която не помнеше къде остави на огромния паркинг.

 

         2.

         Съзнанието на Ана беше объркано от безпомощността му да осъзнае къде се намира. Толкова объркано, че възприе как просто е изгубено в неизвестността. И това продължи много дълго – не можеше да каже „време“, защото нямаше как да го отчита сред мрака, в който спомените ѝ връщаха като проблясък само момента на силния удар и потъването отведнъж в пълната тъмнина, която я съдържаше сега.

         Опита ѝ да почувства нещо от външния свят се оказа непосилен за сетивата ѝ, защото всички бяха изчезнали – не чуваше, не виждаше, не усещаше нищо друго освен мислите си. Първоначално хаотични и разпиляни, но успя да ги подреди до няколко въпроса:

         Нямаше представа къде е, какво се е случило и откога е в това състояние.

         Ако спи и сънува осъзнато, то сънят все някога трябва да свърши и да се събуди както винаги до Матео - Ана имаше навика, нощем, спейки, да се уверява в присъствието му и ръката ѝ просто го докосваше, след което продъжаваше да спи, знаейки, че е до нея.

         А сега усещането за него ѝ липсваше, също и това, че може да контролира крайниците си, беше неподвижна и липсваха обичайните събития, които изживяваше насън - не сънуваше нито движения, нито цветове, нито гласове, нито случки, нито образи и никакви звуци.

         Нищо.

         Пълен мрак.

         И пълна тишина.

         Музиката обикновено присъстваше във всяко едно нейно състояние – спейки или будна, Ана създавеше винаги мелодии за фон или като украса. Чрез нея улавяше и изразяваше живота, но сега дори и тя бе заглъхнала.

         Мислите ѝ обиколиха отново, но обиколката им бе кратка в рамката на това все едно и същото отстъствие на каквото и да е познато.

         Затвор на мислите – така нарече мястото от което не можеше да излезе, колкото и да се опитваше. А липсата на време бе ужасна - без него я нямаше основа на която да стои, не намираше посока към която да поеме.

         Дори спейки, подсъзнанието ѝ винаги умееше да отчита времето – знае кога трябва да се събуди, следи биологичните процеси да си текат равномерно и при нужда я извеждаше към реалността за да бъде всичко балансирано. А сега сякаш обитаваше една вечност от тъмна и плътна тишина.

         Остана така, опитвайки се да събере късчета от събитията в живота си и ги навързваше разбъркани, не бяха подредени както обикновено, просто фрагменти от различни моменти се появяваха и изчезваха внезапно, преплитайки се в хронологичен хаос.

         Често съзнанието ѝ оставаше неподвижно. Напълно неподвижно и без никакви мисли, освен онази, че все пак съществува... някъде.

         А казваха, че то, съзнанието, никога не спи, енергията му винаги е в движение – сега се оказа, че може да бъде заковано и ограничено само до:

         - Не мога да мисля за нищо...

         След като си повтори стотина пъти, отнякъде с появи се спомена за онази мъдрост, която описваше знаме, движено от вятъра, но всъщност осъзнатото му движение идва от ума на наблюдаващия го и точно той го движеше:

         А тук нямаше нито знаме, нито вятър и ума нямаше сили да ги раздвижи... засега.

        

         3.

         Ана дишаше много леко, почти недоловимо и Матео често поглеждаше към апарата, който ѝ помагаше. Страхуваше се, че ако спре равномерното му движение, тя ще се задуши, макар да му казаха, че вече може да диша и сама, но поради множеството вътрешни наранявания е по-добре да го прави още няколко дни чрез него и да не се натоварват органите излишно.

         Вече не беше в кома, макар това външно да не промени много състоянието ѝ. Силните болкоуспокояващи я държаха предимно спяща. Разбираше, че се събужда, когато потърсваше ръката му с немощно опипващи около себе си пръсти – за момента само тях имаше сили да контролира.

         Матео коленичеше до нея, слагаше дланта си върху нейната и се вглеждаше в лицето ѝ – поне онова, което се виждаше между шевовете, превръзката на очите, кичурите коса, излизащи тук-там изпод бинтовете. Оглеждаше местата по тялото, с външни и вътрешни травми от които се възстановяваше успешно според думите на докторите.

         Понякога ѝ говореше, тихо, знаеше, че го чува от потрепването на пръстите на ръката – чрез тях си показваха, че са все така заедно. Казваше ѝ колко я обича и как скоро ще си бъде у дома, но всеки ден мислеше как ще трябва да ѝ каже за...

         Как ще ѝ каже, че няма повече да вижда повече целия онзи свят, който толкова много ѝ харесваше и обичаха да разглеждат заедно, скитайки се из познати и непознати им места.

         Няма повече да може да надниква в онези малки ъгълчета, оставащи скрити за повечето хора, и да намира интересни и красиви мотиви в тях - да снима дневната светлина как е нашарила някоя уличка, някое паднало листо или вечер как светят декорираните фенери над портите на старите къщи.

         Ана откриваше такива дребни детайли, пресъздаваше ги в мелодия, на която често само той бе единственият ѝ слушател.

         Ръката ѝ отново потрепна - Матео побърза да я докосване и прошепна:

         - Ти и аз, ние сме едно...

        

         4.

         Ана все още се намираше в тъмнината, но вече не бе онова враждебно и плашещо я място – сега я познаваше:

         Стената, сприраща я преди да се движи, изчезна и можеше да отива много надалече – мислите ѝ вече бяха свободни, спомените се завърнаха, тишината си отиде и започна да чува стоновете си, гласът на Матео, шумът, идващ от близките апарати, понякога и някой звук, промъкнал се през отворения за малко прозорец, да усети струята свеж въздух влязла през него, но разбра, че ги възприемаше по различен начин.

         Разбра от Матео, че е жертва на катастрофа и за нуждата да спи повече като част от лечението за да се възстанови тялото и го прие - така можеше да се носи в онова другото място, което опознаваше все повече и повече и започна да ѝ харесва.

         Сънищата ѝ не бяха тъмни като преди, а отново имаха цветове и тонове. Обикаляше из преживяното в живота ѝ до онзи злополучен ден, имаше толкова много места където можеше да се завърне и да ги обвие в някоя мелодия, създадена от нея или вече родена от таланта на някой друг.

         След всяка обиколка, съзнанието на Ана, неизменно се завръщаше в тъмнината. Понеже все още не можеше да говори, нямаше как да попита защо е толкова плътна и прие, че са покрили очите ѝ.

         Времето се завърна и го делеше на дълбок сън, лек сън, кратко пробуждане, нежния шепот на любимия, после мекото отпускане в полусън и отново в дълбините.

         Така осъзнаваше времето и мрака, който я натискаше с тежестта на олово. Но в него започна да открива една по една следите на сенките, които я водеха по онази нова пътека и тя с любопитство пое по нея.

         И сякаш се приближаваше до място, от което ще може да види нещо различно от всичко познато.

 

         5.

         Когато Ана се прибра у дома, заживяха по новите правила.

         След като научи истината за състоянието си, изпадна в апатия и с дни почти не говореше, предаде се пред тъгата, дори спря движението си по онзи, другият път.

         Предпочиташе да слуша Матео как ѝ разказва за всичко, което му дойдеше на ума, а той го правеше за да не останат мислите ѝ сами в тъмнината.

         Когато ѝ предложеше да ѝ пусне нещо любимо, отказваше, а преди винаги слушаше музика, живееше заради нея и твореше непрекъснато. Неведнъж му бе казвала, че дори сънувайки композира някоя мелодия, а сега Маето не знаеше какво сънува.

         Мъката и болката, че няма да може да вижда, я накараха да мълчи, но дните отминаваха, превръщаха се в седмици, Ана преглътна реалността, но все така предпочиташе да няма звуци около нея.

         Когато се прибираше, Маето я заварваше да седи неподвижна в тишината, която сега обгръщаше дома им, насочила лице към отворения прозорец от който долавяше диханието на пролетта.

         Не я питаше нищо излишно, прецени, че за нея движението на вятъра е част от това да усеща света, така както преди го правеше нотите и тоновете, които го караше да  ги улови във всичко онова край тях:

         Смехът на децата, гонещи се в играта си; гласът на реката, целуваща камъните по течението си; песните на вятъра, въртейки се из клоните на дърветата; ревът на бурята, разкъсвана от гръмотевици; утрините през лятото, когато събуждането му звънливо звучеше с множество гласове.

         Свикна да се движи сама из дома им, не беше голям, а и отпреди знаеше добре кое къде се намира, така че можеше да прави почти всичко съвсем сама. Матео се притесняваше от това, че отваря и затваря сама прозореца – същият, пред който прекарваше доста време от дните си.

         Не знаеше какво може да реши наранената ѝ душа, въпреки разговорите със специалисти, които я убеждаваха, че дори в това състояние живота ѝ може да бъде пълноценен, особено за нея, чрез уменията ѝ в музиката, Ана видимо го приемаше, но мълчанието ѝ си остана, предпочитайки той да ѝ говори.

         Успокояваха го, че с времето ще свикне и ще заживее почти нормално, трябва само да я подкрепя и Матео го правеше от сърце - за него любовта му към Ана беше единственото оправдание да е част от живота - най-вече от нейния.

         След като отминаха още няколко месеца, Ана така и не пожела да седне пред пианото си - обясни му, че все още не може и го чакаше да се върне сред тишината на стаите.

         Живееха на петия етаж, при полет от такава височина, нямаше да има кой да я върне при живите - Матео мислеше за това всеки ден, знаейки, че се налага да я оставя сама. Обмисляше дали да не напусне работата си и да потърси нещо, което може да върши от дома си - толкова много се страхуваше да не я изгуби и беше готов на всичко заради нея.

         Започнаха да излизат и навън, лятото бе в разгара си, Ана се страхуваше отначало, кракът я наболяваше и не можеше дълго да върви, но след това ѝ хареса да е под открито небе, предимно сред дърветата и мириса на живот по тях.

         Матео знаеше, че пак открива невидимото за останалите, дори и в слепотата си.

 

         6.

         Страхът от тъмнината изчезна постепено.

         Свикна с нея, прие я, някак си я опозна и започна да намира пътеки сред нея.

         Оказа се, че слепотата пак е вид свят – свят без очи, където можеше да „вижда“ с всички онези позакърнели сетива, осланящи се предимно на погледа да ги насочва.

         Мислите ѝ станаха по-чувствителни и преценящи към какво да се насочат чрез слухът, започнала да долавя и най-леките шумове. Обонянието ѝ разпознаваше безпогрешно хората, чрез ароматите и звуците свързваше местата през които минаваше. Но най-вече разви интуицията да предвижда какво ще се случи с всичко случващо се около нея, дарба, която беше като подарък, който да замести отнетото ѝ.

         Чрез нея, Ана започна да вижда отново, но по един друг начин живота, онзи, външния и започна да пребивава все по-често и в другия, невидимия за хората със зрение, който нямаше как да сподели с Матео, а някога си споделяха всичко.

         Някога...

         Тогава бяха наистина заедно във всичко, а сега са разделени.

         Това я натъжи и мислите ѝ започнаха да предвиждат все по-ясно едно разклонение по което трябваше да поеме сама.

         Той оставаше в плен на външния свят, който я прогони като чужденка, пипнешком скитаща се в чуждата ѝ земя. Продължаваха да са заедно, приемаше подкрепата му, но според Ана вече вървяха в различни посоки и изгрева за нея, навярно ще е залез в очите му.

         Това я караше да плаче в часовете на самота – любовта ѝ към него бе силна, толкова силна и започна да страда от това как той ще осъзнае един ден, че живее в различен от нейният свят и ще поиска да избяга.

         И я заболя, че ще остане без него.

         А как се убива болката – като разкъсаш сърцето си и го поднесеш на нея.

 

         7.

         - Хайде, ще отидем да се поразходим в парка – предложи Матео в един хубав следобед, който и Ана усещаше да наднича със слънчевите си лъчи през прозореца.

         Есента бе дошла, позахладня, но лятото все се още напомняше понякога за неговите топли дни, листата по дърветата вече да пъстрееха, подсещайки го, че е време да си отиде.

         - Добре, да отидем.

         Ана харесваше докосванията на сезона. Сетивата ѝ се изостряха все повече и станаха много по-чувствителни от когато и да е било. Според Матео, който я следеше мълчаливо, тя се справяше с необикновена лекота при липсата на основното за него и останалите сетиво - зрението. Според него, като зрящ, то беше онова, което караше човек да взема решения и да преценява как да постъпи в една или друга ситуация, като с един поглед намираше входа или изхода от нея.

         Ана го правеше без да вижда – това го изумяваше, но не смееше да я попита как успява, знаеше, че когато прецени, сама ще му го сподели.

         Докато я чакаше да се приготви без нужда от помощ, той се загледа в пианото ѝ - Ана все така отказваше да свири, а за това не ѝ бяха нужни очите – знаеше мястото на всеки клавиш и можеше да повика чрез пръстите си всеки тон, но за нея то остана в миналото.

         Помисли си, че няколко пъти му сподели как е заменила музиката с онова, което виждаше в тъмнината:

         Онзи различен свят, който нямаше как да опознае, нали можеше да вижда само с очите си, а при нея всичко вече бе толкова различно и предпочиташе да остава там за все повече време, дори и когато се прибираше. Не ѝ пречеше, искаше да е добре и щом това я караше да се чувства така, Матео пазеше тишина и просто седеше наблизо и я наблюдаваше.

         Не след дълго вървяха по една от крайните алеи на близкият до домът им парк.

         Чуха гласът на фонтана в средата на изкуственото езеро, което след малко Матео видя, а Ана усети чрез фините пръски, довяни от лекия повей на вятъра, който се въртеше наоколо.

         - Матео – заговори Ана и стисна ръката му. - Не искам да водиш този живот.

         - Кой?

         - С мен. Не мога да те обричам повече на това, ето, мина почти година.

         - Не говори така, ще съм с теб завинаги, знаеш...

         - Не, няма – рано или късно ще осъзнаеш, че да се грижиш за една безпомощна жена е било загуба на време и ще си отидеш огорчен заради това, че е трябвало да го правиш, а си пропуснал толкова много. Казвали сме си безброй пъти, че имаме времето само на този живот и не искам да го изгубиш заради мен.

         Матео я погледна, не знаеше дали Ана улови погледа му – все по-често го изненадваше с необикновеното разбиране и ориентацията за ставащото около нея, винаги усещаше ако я гледаше или преди още да ѝ е казал да усети нещо, тя извърщаше глава натам, сякаш го виждаше.

         Черните очила покриваха голяма част от лицето, устните, някога винаги усмихнати, сега бяха отпуснати в едно безразличие – навярно заради тежестта на току що изказаната ѝ болка относно тяхното бъдеще.

         Косите ѝ почти не се виждаха, раните по главата оставиха на места само оголена, наръбена от раните кожа и тя си слагаше шапка за да ги прикрива. Правеше го заради него, не заради себе си.

         А за Матео, Ана оставаше най-красивото човешко създание и не виждаше белезите, нито лекото накуцване и все още затрудненото използване на възстановяващата се ръка.

         Не я обичаше заради тялото ѝ, а заради онова което е съвкупност от красотата на душата и мислите ѝ, до които някога успя да се докосне, а после и да стане част от мащаба им. Тялото бе само обвивката им, а тя можеше да е позлатена, можеше да бъде и покрита с лющеща се от корозия ръжда, която нямаше как да загрози обаянието, което го привличаше все така силно и сега почувства онзи страх да не я загуби – за него живота имаше само едно име:

         Ана.

         Замисли се как да ѝ покаже, че любовта му към нея се увеличава както винаги с всеки изминал ден и нямаше сила която да промени това.

         - Няма нищо друго на света, освен теб – каза той и я притисна до себе си.

         Тя се сви за миг в обятията му, предаде се на обичта им, разпалена преди години и продължаваща да гори все така силно... поне за нея:

         Но...

         Мислите ѝ подсказаха отново, че това ще е до време – дали утре или след година, Матео ще потърси начина да продължи своя си път без да се спъва в нейните дни.

         И точно защото го обичаше истински, не искаше да му причини това, да открадне пропиляното за нищо време и заради любовта си към него, пожела да го освободи.

         - Така е, но началото ни беше различно. Ще трябва да ме...

         - И как повярва, че ще те оставя сама? – както много пъти довърши думите ѝ.

         - Умея вече да се справям, ще си взема и куче-водач, също като толкова много други като мен, които някога срещахме по пътя си.

         Матео се усмихна.

         - Куче можем да си вземем и сега, знаеш, че отдавна искам.

         - Говоря сериозно, колкото по-рано го направим, толкова по-лесно ще свикнем и двамата. Живеем в различни светове, Матео, твоят е онзи в който се срещнахме, но сега  моят е... просто друг.

         Матео я поведе около езерото. Нямаше да влиза в излишен спор, а и знаеше, че е по-добре да премълчи и остави песните на птиците от дърветата и шумът на листата да заглушат гласът на тъгата, надигнала се в душата му. Но прие това, че тя навярно има право да изпитва тези съмнения, а за себе си знаеше, че никога няма да я изостави.

         Наклони се към нея, макар слухът ѝ вече да бе като на котка, прошепна за кой ли път клетвата си към Ана:

         - Ще бъдем заедно... завинаги!

        

         8.

         След онзи ден, намери време да се откъсне от всичко и да обмисли казаното от Ана, което тя още веднъж потвърди, че желае да извърши тази своя жертва заради него.

         Искаше да намери отговор дали я обичаше или наистина само си спомняше за ехото от миналото, в което бяха живели преди да се промени всичко.

         И се запита:

         - Какво е любовта?

         Започна да отлиства възможните отговори, дошли от онова което бе видял, разбрал, осъзнал и изживял за себе си и онези около тях.

         Има много видове обич, която на даден етап от живота си хората наричаха и приемаха, че е любов - за някои е просто чувство, пламнало за миг и продължило ден, може би два, а след това отшумява и се загубва в неизвестността на забравата, докато отново не бъде разпалено при среща с друг непознат, а после пак угасва до срещата с друг.

         За някои е бавно опознаване и привикване един с друг, понякога продължващо година, три или седем, преди да осъзнаят, че в крайна сметка не са с човека, който биха могли или са искали да обичат вечно – при тях раздялата е горчиво разочарование с вкуса на тъга и страхът да опитат отново, предпочитайки да са сами.

         Имаше и я и онази любов, оставаща несподелена, изпълнена с въздишки и бленуване по неосъществено бъдеще, която кара не един или двама да се превръщат в отшелници-поети, изливащи чрез думи чувствата си от неизживяното, което критиците наричаха безполезни мечти, а преживелите го просто заплакваха от съчувствие, припалили отново онова очакване, което все още таяха в сърцата си.

         Понякога е сближаването или сблъсъка на два различни полюса, несъвсместими, но кой знае защо силно привлечени един от друг чрез изгарящи страсти и силни чувства за няколко мига, които после рязко изстиват, обковават сърцата си в лед и любовта се превръща в омраза, раздялата е битка, убиваща всичко красиво между тях.

         Човек може и да обича дълго, може и да забравя бързо; може да мрази от ревност, може и болезнено да страда от започналото от една и съща искра чувство, което се боеше да не загуби. Може да даде всичко от себе си, може и да вземе всичко от другия.

         За Матео любовта към Ана беше различна от всички видени, описани и споделени от другите:

         Обичаше я от първият миг когато я зърна, преди много години, а днес, достатъчно изминало време по-късно, за да се проявят всички останали възможности, той я обичаше още повече и това чувство се саморазпалваше ден след ден, година след година и нямаше сила, която да го потуши.

         Не знаеше как е възможно, но не го и интересуваше – нямаше нужда от обяснения и просто се наслаждаваше на силата, която ги е събрала и разбра, че точно заради нея, любовта им, Ана поиска да се самонарани в името на неговото щастие.

         Матео не го приемаше, просто трябваше да намери друг път към нея и да завървят и по него заедно както досега.

         Преди злополуката, споделяха онази магия в която непрекъснато откриваха, че са родени един на друг за да се допълват и изпълват изцяло, превръщащи живота си в единност. Понякога си казваха, че са дошли на този свят от някое друго място само и единствено за да се открият в него - съобразяваха се с правилата му, живееха според тях като останалите хора, но намираха и си създаваха свои пътеки по които вървяха, сплели ръцете си винаги, за да се усещат един друг.

         Онзи ден, в парка, улови как тя страда от мисълта да го обрича да бъде с нея от съжаление заради случилото ѝ се. Каквото и да ѝ кажеше против това, нямаше да го приеме – в съзнанието ѝ вече бе оформено как ще дойде онзи ден, в който Матео ще осъзнае, че дните му минават в грижи за една незряща, обезобразена и нямаща нищо общо с предишната Ана жена.

         А тя се променяше – съзнанието ѝ вече може да пътува до места, където не е предполагала, че може се стигне. Не знаеш как да му го опише – приличаше ѝ на дълбока медитация, трансцендентално откъсване на светлината от тялото и превръщането ѝ в божествената искра на сътворението, обитаваща паралелно и дните в познатия от преди живот, но и мрака, дошъл след него, който бе само завеса, която тя вече умееше да отмества и пред нея се разкриваше вселена с различни усещания, които нямаше все още достатъчно думи за да ги оформи като познати му понятия, а така искаше да си го споделят, но Матео нямаше как да го види.

         Не и с очите си.

         От мисълта за раздяла потрепера като да бе полят от струя ледена вода - за него Ана беше любовта, истинската, без значение дали е здрава, силна, сляпа и обезобразена.

         Осъзна отдавна, че живота е пълен само ако я намериш в него, цялото останало време е просто блуждаене в търсенето или чакането ѝ – повечето си изживяваха дните без да я намерят или дочакат.

         А той я откри и винаги е била и ще бъде единствената за него и няма какво да я замени или заличи.     

         Тя се притесняваше за тялото си – а то си е просто тяло, тленно, подвластно на времето и подчиняващите се на процесите му човешки клетки:

         Младост, бавно узряване, бързо повяхване, но за душата в него я нямаше опасността да бъде набраздена от щрихите на времето.

         За Матео, жена му бе единствена с онова, което я правеше такава чрез мисленето си, чрез излъчваната към него енергия, онази, с която бяха ставали неведнъж едно цяло и точно заради това нямаше да я остави и реши:

         Просто ще сподели слепотата ѝ.

         Това не беше просто импулсивно решение. Дълго вече живееше с усещането, че са две малки частици, образуващи единност, така че никаква преграда нямаше право да ги раздели, дори и тъмнината.

         И прие за правилно решението, което взе и започна да се приготвя за изпълнението му.

         Всички щяха да го попитат: 

         - Защо?!

         Нямаше да им отговаря, че иска да усеща света така, както и тя го усеща. Преди ослепяването ѝ го правеха и намери начина пак да го споделят. Щом тя не можеше повече да вижда неговия свят, тогава той щеше да се научи да бъде част от нейния и навярно ще прогледне заедно с нея, където и да се озове.

         Защото не искаше да вижда нищо, което Ана не можеше да види и обратното.

 

         9.

         Ана не можеше да се насити на новите си умения и възможности.

         Преди бе чувала и чела, че съзнанието, може да се освободи и преоодолее преградата на усещанията и възприятията с които е свикнало, ако изживее силен стрес, дълбоко емоционално преживяване, тежка злополука или чрез умение да постигне целенасочено самовглъбяване и да изпадане в транс за достигане на тези по-висши за ума нива.

         Тъмнината ѝ помогна да прескочи бариерата на хоризонта на осъзнаването и да поеме в новите измерения. Когато усети, че може да го направи, всичко започна да се променя - не стана просто изведнъж, а малко по малко, отлюспвайки забрана след забрана и освобождавайки се от тежестта с която миналото ѝ на обикновен човек я задържаше.

         Първо осъзна, че времето не е онзи фактор с който трябва да се съобразява. Живота нямаше как да има свой край, щом нямаше начало. Той съществуваше вечно в едно и също състояние за всички изграждащи го движения от лъчението на атоми, делящи и събиращи се ядра, разширяващо или свиващо се пространство или осъзнаващи или не тази цялост мисли на множество по вид разуми.

         Изчезна просто така - имаше усещане за понятието „време“ когато заспа и щом се събуди, вече го нямаше, сякаш никога не е и съществувало.

         И прие, че няма как да го има, просто живеещите на по-ниско ниво съзнания са го измислили за удобство или от невъзможността да възприемат и разберат единението на онова, което изгражда и съдържа живота под каквато и да е форма.

         След това самото понятие живот също смени значението си – Ана премина в измерение, където материята е само една от градивните частици от енергията на вселенския разум, докосващ се до всичко. Прозря с негова помощ и започна да вижда не както някога с очите си, а чрез осмислянето на всяко случващо се събитие навсякъде в онази обща повърхнина, която нямаше старото делене на часове, дни, години.

         Събрала в шепата си всичко приемано до сега като единствено възможно съществуване, Ана започна да го изпуска бавно да изтича и да изчезва с лекотата, която оставаше от облекчаването на тежестта и разбиването на рамките, които са я съдържали.

         Прие, че навярно всички незрящи усещат това, но колкото и да се оглеждаше, оставаше все така сама в осъзнаването, че вече може да се движи из пространството, преминавайки в тези различни, лишени от материя измерения, позволили на новите ѝ очи да прогледнат – изгряха галактики от събития, даващи ѝ познания, превръщайки мислите ѝ във вълните на частиците енергия, свързана с цялата вселена.

         Така силно поиска да сподели тази свобода с Матео, защото осъзна, че без него, дори и тук, никога няма да е завършена и съвършена, а ще се носи като отчупена половинка.

         Любовта можеше да създаде безкрайност, а липсата ѝ можеше да угаси вселената.

         Ана разбра, че имено чрез Матео грееше по-ярко и хиляди слънца.

        

         10.

         Когато го доведоха, а отсъстваше за седмица, приятелка на Ана, Нина, която  Матео бе помолил да постои при нея за няколко дни, не можа да скрие изумлението си и извика ужасена.

         Ана бе потънала в обичайния си размисъл, далече от този свят, но чула гласът ѝ се завърна.

         - Нина, какво има?

         След това чу гласът на Матео да благодари на някой, който го е докарал - имал нужда от помощта му и знаел, че може винаги да разчита на него. Другият беше Стан, друг стар техен приятел, също като Нина, от малкото истински добри хора, които имаха късмета да познават.

         - Матео! – повика го тя, подушила познатите ѝ миризми от болницата по дрехите му.

         Той се приближи към гласът ѝ, като кой знае защо каза на Стан, че може и сам.

         Преди да изчезне, беше тренирал с превързани очи и можеше да се движи из дома им също като нея.

         - Да, Ана.

         Седна до нея, а тя още по-ясно усети мириса и улови шума на нещо закрепено по него и получи отговора на онова, което скоро се появи като нещо, което той криеше от нея.

         - Какво си направил...

         Приятелите им се бяха отдръпнали - Стан бе прегърнал плачещата Нина. Такава болка почувстваха, гледайки двамата толкова силно обичащи се, че Матео реши да не бъде с нищо различен и просто да сподели съдбата на жена си.

         - Ще живеем в един и същи свят, Ана, но... всяко начало е трудно и ще трябва да ме водиш - все пак ти първа отиде там.

         Той се протегна, следвайки инстинкта си за ориентиране в тъмнината и я докосна, след това се наклони и я прегърна. Ана прокара пръсти по главата и лицето му.

         Нямаше нужда от свръхсъзнанието си за да разбере.

         Прегърна го, приела постъпката му – може би за останалите ще е лудост и глупаво решение, но за нея беше съвсем ясно:

         Едно цяло не може да бъде разделено от нищо – никога и никъде.

 

         11.

         Когато Нина и Стан ги оставиха, отвън се чу воята на студената зимна нощ, двамата си легнаха, както винаги той зад нея, подпъхнал една ръка под главата ѝ, а с другата хванал нейната длан, подадена назад към него, но сега не само за да го държи, а и за да го води.

         Мълчаха - може да е било час, а може и цялата нощ, Матео вече не мислеше за времето, приел, че няма му липсва, след като преди малко Ана каза да не бърза и няма нужда от думи за да се намерят в онзи свят без очи.

         Докосвайки я като незрящ, усещаше как думите могат да бъдат излишни също така, както и очите, затова просто се остави на усещането за силата идваща от Ана:

         Поиска този миг да бъде тяхната вечност – един до друг, винаги заедно, в което и да е измерение на съществуването.

         И двамата разпалиха едновремено мисълта за това колко много се обичат.

         Не го направиха като две отделни съзнания, а като едно, щом в нищото на мрака, който ги обвиваше, прогледнаха и видяха сиянието на другия до себе си.

         Там се протегнаха и най-накрая се сляха в една обща, неподвластна на време и закони мисъл, под формата на единната си цялост, която за тях беше любовта.