Мама си отиде в мъки, заради лекарска грешка… Баща ми остана сам и за да бъда около него, поверих бизнеса с който изхранвам семейството, на жена ми и неин племенник.

 От няколко дни се въртя из двора и чудя какво да подхвана - в главата ми бушуват тревожни мисли: как ще я караме от тук нататък!...

Баща ми втренчен в болните си крака, нарежда:

- Всичко разпродават… земета разпарчосват, как я смятат тая, акъла не ми стига… С к’во ше се оре, с к’кво ше се сее, как ше гечендисва тоя народ, хич не ги е еня!... Ебанджии, за жълти стотинки, изкупиха и машини, и инвентар, останаха едни таратайки, дето няма части за тях…

Изживял за трети път разрухата на една държава, той изплаква своята мъка – премигам с очи, не смея уста да отворя…

Навремето отказа да работи в ТКЗС-то и отвори бръснарница. След година разбра, че хаир от берберството няма и стана закупчик към селкоопа - събира млякото и го кара в града. Накрая клекна - бригадир в ТКЗС-то до пенсия, та и десетина години отгоре… Назначиха след него агрономка с висше – след три месеца председателя на АПК-то Араклиев, му дойде на крака:

- Аман-заман, стягай се да поемаш работата, циганите нещат да излизат на работа без тебе!... Тенчо, та Тенчо, не щем тая кокона - хабер си нямала от представа, хили се бай Иван, казват, гладни и боси щели да тръгнат…

- Циганина иска коландисване – биеш му шамари и му пълниш гушата, ако не е гладен и бос, той няма да е циганин – каза баща ми и тръгна към махалата…

Още като го мярка отдалече Хайваз наду кларинета, Хасан Мазния впрегна каручката и тръгна за студена бира. Ядат и пият до сутринта, но в осем, всички са на линия в стопанския двор, готови за трудови подвизи…

Всеки ден обикаля мерата пешком - няма телефони, няма джипове… Навсякъде, де има хора да работят, той ходи на място. Ако възникне проблем, никой нищо не пипа, лягат и чакат „да дойде Тенчо и каже.“

- Така и така пари няма, барем да отдъхнем – пие Сандю вода от стомната и поляга.

- Сенчица не оставиха, изкорениха дървета дет са чувани векове!- възмущава се баба Дена.

- Нива без сянка бива ли, ама сакън пречили на тракторите, гаче не могат да ги заобиколят – мрънка Маката Колю.

А работата е друга: няма ли дебела сянка, няма да се заседяват…

- Обявили на търг овчарниците, дет'са под язовира – рече баща ми, сякаш на себе си.

Светна ми спасителен изход:

- Така и така не ме свърта и се чудя какво да подхвана, що не я вземем тая овцеферма…

Баща ми повдигна глава и ме стрелна със светнали очи…

Реших: явявам се на търга!

Наддавам се с току-що учредената кооперация… Двама набедени „петковисти“, но членували през годините в казионното БЗНС, върли душмани на дядо ми, довчера правили мили очи на баща ми, днес решили да разчистват сметки с внука, така надигнаха мизата, че платих в пъти стойността на фермата… Знаеха гадовете: купуването на овцефермата за мен има емоционален момент – тя е на мястото на някогашните наши кошари…

Остават пари за седемдесет овце, които събирам от региона и забивам кола… Зарязваме къща и имот на село и се принасяме с баща ми да живеем на фермата…

Полека-лека се съвземам - купувам първо от Института по животновъдство в Стара Загора три страхотни коча, горе-долу на стойността на една лека кола! Имат паспорти с информация, седем поколения назад, каква е била дебелината на косъма на майката - редки бяха случаите когато овцете не близнят… Чистя само мъжките приплоди, женските оставям за дамазлък – на третата година ги направих четиристотин осемдесет и пет парчета… Купувам едно по едно и техника: малък китайски трактор за чистене на помещенията, ЮМЗ с ремарке за превоз на фураж и слама, универсална фуражомелка, правя ремонт на помещенията… Всичко, което зависи от мен се старая да го върша както трябва и навреме…Единственото, с което не мога да се справя, е да намеря свестни овчари – най-важното…

 - Събка я няма – измърмори под нос баща ми и понечи да стане от огромната седалка на стар бракуван трактор, която съм монтирал пред битовата сграда. Поиска да инсталирам и прожекторна лампа на висок пилон над „царския“ стол, както той го нарича: Ей, така, ако не друго, барем да ги гледам как се кордят, кат се връщат вечер от паша…

- Как пък разбра, че точно Събка я няма?!

- Ей, така, разбрах…

- На мен всички ми изглеждат еднакви, като китайци...

- И те си имат сурат…

Ясно, защо поиска силна лампа на пилона – разбира веднага, ако липсва овца… При толкова много стока, днес могат десетина да изчезнат, без да се сетиш. Иначе, вместо да пасат, всяка сутрин с часове трябва да ги броиш през стърга – така овцете се мачкат една друга и стресират, а сега, седи баща ми на оръфаната седалка и брои…

- Коя пък е Събка!..

- Някоя си, коя!... Ти си учил да ги лекуваш, аз съм учил да ги познавам… Кой за к’вото учил… Пали китаеца да вървим да я търсим!

Часа е един след полунощ…

- Де да я търсим в тая тъмница, по-добре заранта…

- Заранта чакалите са я оглозгали… Питай овчаря отде е минал!...

Паля трактора, той сяда зад волана, а аз на един крак зад него на теглича. Цепим покрай Дълбокото дере към Темната кория… По някое време закова:

- Скачай и търси долу по коритото!...

Слизам по стръмния бряг с фенерче в ръка… След петдесетина крачки дочувам тежко дишане, като на таралеж - след малко гледам в краката ми Събка лежи по гръб и рита… Като слизат по надолнище овцете се блъскат една друга и горката се е търкулнала по брега - спира се по гръб чак в издълбаното от водата корито! Вдигам я, и веднага драпна нагоре по брега… Когато се изкачих, баща ми вече ѝ дава корички хляб в уста…

- Да знаеш, т’ва в книгите няма да го има: овца падне ли по гръб, няма мърдане - не умира от глад, а от жажда, изсъхва…